МОМЕНТИ НА КРИЗА В АНАЛИТИЧНОТО ЛЕЧЕНИЕ
WORK – IN – PROGRESS / РАБОТА В РАЗВИТИЕ 2
ИВ ВАНДЕРВЕКЕН – КЛИНИЧЕН РАБОТЕН ДЕН В ТЕЛ АВИВ
Откривам този работен ден, който Управителният съвет на НЛШ и настоящият съвет на Израелското общество на НЛШ, работейки в сътрудничество решиха да бъде един клиничен работен ден на Новата лаканианска школа в Израел. Мислихме заедно за това по този начин. Този работен ден също така открива академичната учебна година на Израелското общество на НЛШ.
Той ще се проведе под надслова: „Криза във време на криза”. Той е ориентиран от темата на следващия конгрес на НЛШ, който ще се проведе в Женева на 8 и 9 май 2015 година под надслова „Моменти на криза”.
Тази встъпителна част няма да бъде много дълга, за да остане пространство за работа. Имаме текстове, подхващащи от всяка една гледна точка темата за моментите на криза: текста на Гил Кароз, който ни служи за ориентация в нашата работа (1) и този, който представих в Атина, със заглавие Work-in-Progress One/Работа в развитие 1(2). Днес ще избера една точка за това встъпление. Тъй като е един клиничен работен ден, това ще бъде една клинична гледна точка, една точка, засягаща клиниката на психоанализата – и още по-точно, засягаща насоката на психоаналитичното лечение.
За да ни ориентира в темата за кризата – която не е сама по себе си психоаналично понятие – имаме определението, дадено ни от Жак Ален Милер. Гил Кароз го цитира, а аз ще го повторя тук: „В психоаналитичен смисъл има криза, когато дискурса/речта, думите, цифрите, ритуалите, навиците, целият символичен апарат изведнъж се окажат безсилни да укротят едно реално, което си прави, каквото му скимне. Кризата е едно развихрено реално, което е невъзможно да бъде обуздано”. (3)
Означаващото „криза” е придобило една изключително широка семантична рамка, която се разпростира във всеки дискурс и всички области на познанието и тази дефиниция ни позволява да разчетем тези феномени на кризите в тях, като тръгнем от и се опрем на лаканианските понятия. Кризата се явява като едно от съвременните имена на реалното.
Но това определение основно ни позволява също така да се ориентираме много точно за моментите на разрив на клинично ниво. Гил Кароз ги изолира в така скъпите на психоанализата клиничните структури.
В психозата, дотолкова доколкото тя се характеризира с тези моменти на криза, които приемат формата на отключване, декомпенсация и изключване (прекъсване на социалната връзка) и където субектът отправя апел към символичното, за да намери смисъл на една среща с реалното, единственият отговор е една празнина. Тези моменти на разрив са придружени от клинични феномени, в по-малка или по-голяма степен, на разпадане на символичния и въображаем регистър за субекта.
В перверзната структурата тези моменти на разрив се прицелват в едно разклащане в и на рутината на символичните кодове на Другия, винаги с цел да инициират другия към едно ново наслаждение.
И накрая, в неврозата тези моменти пораждат сигнала на реалното, за което избухването на тревогата дава знак, и отслабват конструкцията на фантазма, който до този момент е служил за рамка на реалното и е позволявал на субекта да го покрие в защита.
Психоаналитикът е приятел на кризата. Първо, защото той се среща с анализантите си именно в тези моменти на криза, които са същевременно и моментите на започване на анализа. Те винаги маркират един момент на субективна спешност. Или поне така е за предпочитане.
Но психоаналитикът е също приятел на кризата, защото един вид той поема щафетата от нея. В случая на насоката на лечението при психозата – за да се придружи субектът в процеса на откриване, изтъкаване на нещо от символичния и въображаем регистър и така да се създаде отново един начин за покриване на реалното, което е твърде оголено. В случая на насоката на лечението при неврозата – за да се отдели още повече специфичния начин на фантазмено наслаждение, дотолкова доколкото това е един отговор на реалното.
Така, в тези различни начини на насочване на лечението, психоаналитикът поема щафетата чрез своето действие. Неговият акт (действие) е този на интерпретацията, дотолкова доколкото тя смущава и цели да произведе една промяна в субекта като поставя, да кажем, неговия модел на функциониране „в криза”. Но трябва да се подчертае, че този акт на интерпретация е основан на много точни отправни точки, които следва да бъдат поставени единствено в специфичната рамка на насоката на едно аналитично лечение.
Това е мястото, което искам да подчертая днес при откриването на този работен ден. В това отношение не мога да не препоръчам силно да прочетете текста на Жак Ален Милер “Remarques sur le concept de passage à l’acte”/”Бележки относно концепцията за преминаване към действие” (4).
В този текст той посочва структурната връзка между понятието на аналитичното действие и психиатричното понятие за преминаването към действие – преминаването към действие, което е едновременно патологична парадигма на кризата и, както знаем, един начин за разрешаване на кризата. Фактът обаче, че те са структурно свързани не значи, че са еднакви. И ако става въпрос да се отдели това, което е общо за двете, то е за да може по-добре да се разграничат техните специфични полета. Това е разликата, която съществува между жестокото разкъсване на фантазма от травматичното проникване на едно невъзможно за възприемане реално и реалното,„провокирано” в рамката на лечението, което разкрива накитите – атрибути на обекта.
Това, което е общото между тях е, че и двете се изплъзват от измерението на преценката, на овладяването, доколкото действието е изход и завършек на едно мисловно разсъждение, имащо като рационална висша цел благото и доброто на субекта. Преминаването към действие, като парадигма на действието, показва неговата обратната структура точка по точка. Самоубийственото действие, за Лакан парадигма за едно успешно действие, се явява като демонстрация на безмислеността на тази перспектива, разкриващо още повече, че то върви срещу доброто на субекта и цели да го увреди до крайната точка на разрушаване на собственото му същество[*].
Това, което се показва тук, е радикалното противопоставяне между мисълта и действието. Действието е един изход, едно изваждане от измерението на мисълта, дотолкова доколкото тя е умствено предъвкване, неспирна преценка и безкрайно пресмятане, непостигащо никога сигурност какво действие да се предприеме. Мисълта е препятствие, спънка за всяко действие, както най-вече е показано при натрапливостта – пак стигаме до нашите клинични категории – която търси да намери крайната истина, която не съществува, за да реши дали тя е валидна или не.
Това същинско измерение на противопоставяне между мисълта и действието е нещо, което лаканианската психоанализа цени много. Лакан дори прави една следваща крачка, която отива до самата сърцевина на психоанализата като противопоставя действието и несъзнаваното! Като прави картезианската максима – Мисля, следователно съществувам – структура на субекта на несъзнаваното, той посочва, че несъзнаваното в свързаното си с трансфера измерение на търсене на истината чрез свободни асоциации (следователно асоциации на мисълта) е синтонно/в хармония с изтласкването. Мисълта подхранва симптома със значение. Това е преобръщането в теорията за несъзнаваното, която той започва да използва от Семинар XI, Четирите основни понятия на психоанализата (5). Действието е разположено оттогава нататък като начин за излизане от измерението на невротичната задръжка и прекъсване на веригата на мисълта.
Значи ли това, че психоанализата подтиква към действие или отново към една „себе-реализация”, както се казва на психотерапевтичен жаргон, повтаряйки идеята за „свободата”, свързана с нея? Да, но също така очевидно, не. Регистрите, в които действа това, трябва да бъдат много точно разграничени.
Ако има една структурна идентичност между тях, тя е дотолкова, че преминаването към действие, аналитичното действие и всъщност всяко измерение на действието включват едно измерение на престъпване, на преминаване на граници, на обрат, на „делинквентост”/”престъпност”, дотолкова доколкото те скъсват с установените кодове на субекта и на Другия, отделени са от Другия и трябва да се отбележи, че Лакан продължава да отделя преминаването към действие и acting out като къси съединения в самия процес на анализата. И тези къси съединения се произвеждат точно когато нещо от адекватната интерпретация, която е това, в което се състои аналитичното действие, се окаже липсващо.
Това позволява на Жак Ален Милер да направи една следваща крачка и да уточни, че парадигмата на самоубийственото действие „съединява в късо съединение (6) тази централна и изключена от субективния свят зона, на която Лакан дава името наслаждение” (7).
Това е именно тази зона която, лечението на психотичния субект се стреми да покрие и която като такава лечението на невротика има за цел, но отвъд измерението на късото съединение – модалност на кризата, която трябва да се избегне в рамката на лечението. Затова Лакан създава понятието за психоаналитичното действие. Там където самоубийството е успешно действие в пълния смисъл на думата, психоанализата взема пропуснатото действие/l’acte manqué като своя парадигма, дотолкова доколкото несъзнаваното се застъпва и отклонява постъпката извън първоначалното намерение, измествайки действието, за да го накара да каже…нещо друго.
Ако психоанализата по този начин се стреми към един изход от съмнението, което е същността на мисълта и на несъзнаваното-истина, за да постигне едно измерение на сигурност, какво естество има тя спрямо определението, което Жак-Ален Милер дава на кризата в психоанализата? Към кой порядък се отнася тази сигурност, така че да не бъде устрем към регистъра на така скъпия за обсесивния актинг-аут?
Това, което психоанализата може да предизвика, не е една реална криза, макар че тя произвежда истински, реални последствия. „В опита на една психоанализа е необходима интерпретацията на аналитика като действие, за да се получи една определеност/détermination”, ни казва отново Жак Ален Милер (8). Терминът „определеност/détermination” е богат на множество значения на френски език. В този случай той може да означава едновременно получаването на това, което ви закрепя във вашето собствено същество, което ви определя по някакъв начин, но също така може да показва едно решение, в което няма никакво колебание. Интерпретацията, която, както той казва, се прицелва в „сърцевината на съществото”/”au cœur de l'être” (9), не произвежда лесни моменти за анализанта. Като се прицелва в „сърцевината на съществото“, тя докосва и разкрива нещо от обекта на субекта, който го определя – някакво гадост, мръсотия, казва Лакан. Такива моменти следва да бъдат пазени в рамките на лечението (10).
Тези моменти на лечението (и на кризи по време на лечението) довеждат до едно излизане от съмнението чрез получаването на няколко „това е!”, които не заблуждават. Но и тук също така можем да попитаме, от какъв порядък са те? Става въпрос винаги за едно преминаване, преодоляване на един означаващ праг, на едно означаващо скандиране, което се случва с едно казване и което действа като прекъсване в измерението на смисъла – както се опитваме да разберем в последното учение на Лакан. И така може да се произведе изход или разделяне с означаващото отчуждение /алиенация (11), които да отделят няколко означаващи извън смисъла (hors-sens), определящи това изключено от света на истината отношение, което субектът поддържа с наслаждението. Това са всички тези точки на прекъсване – единствени и субективни в символичния порядък на субекта, които късат с този порядък, но същевременно придобиват смисъл само в неговата собствена езикова вселена. Така той може евентуално да се опита да намери една друга употреба на този символичен ред и да го развие, но не с неговата отмяна, а с едно ново знание как да си служи с него (savoir-y-faire aveс.) И така ще се отдели определянето на един начин на наслаждение, който e от регистъра на сигурността, доколкото именно на тази основа, субектът ще може да се позиционира по отношение на своите избори, които ще са винаги, в зависимост от напредъка на анализата все по-малко свободни и ще се основават все повече на диалектиката на принудителния избор.
Следователно, не става въпрос аналитикът да подтиква субекта, например, да вземе решение (12), а чрез анализата на своите решения (за каквото служи функцията на аналитика), субектът сам, тръгвайки оттам, да има властта да отговаря, той самият, за своите избори!
Надявам се, че тези няколко бележки и прости разграничения ще позволят да намерим ориентирите си в работата, с която ще се занимаем по отношение на представените клинични случаи по време на този работен ден.
Тел Авив, 1 ноември 2014
Превод и редакция: Десислава Иванова, Теодора Павлова и Биляна Мечкунова
1 G. Caroz, “Moments of Crisis”, Hurly-Burly 12 forthcoming, also: http://www.amp-nls.org/page/gb/170/the-congress.
2 Y. Vanderveken, “Moments of Crisis, Work-in-Progress I, Hurly-Burly 12, forthcoming; also available:http://www.amp-nls.org/page/gb/49/nls-messager/0/2014-2015/1626.
3 G. Caroz, op. cit.
4 J.-A. Miller, “Jacques Lacan: remarques sur son concept de passage à l’acte”, Mental, Paris, April (17) 2006, p. 22
5 J. Lacan, Seminar XI, The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis, trans. Alan Sheridan,
6 подчертаването е на Ив Вандервекен
7 J.-A. Miller, ibid.
8 Ibid.
9 Ibid.
10 Gil Caroz развива тези явления в текста си.
11 да вземем концептуалното противопоставяне, което Лакан развива в Seminar XI.
12 Това дори е свързано с това късо съединение и да го избегне по някакъв начин Фройд изобретява аналитичното правило за въздържане от съветване на анализанта да предприема действия в реалността по време на лечението. Очевидно лечението има своята дълга и не по-малка загриженост като нещо твърде различно.
[*] В статията си „Бележки относно концепцията за преминаване към действие” Ж.-А. Милер казва, че „…всяко истинско действие в смисъла на Лакан е, нека го кажем, едно „самоубийство“ на субекта, можем да го поставим в кавички, за да индикираме, че той може да се прероди, но ще се прероди различен. Това е, което представлява действието в истинския смисъл на думата, а то е, че субектът не е същият преди и след […] … всяко действие, което не е движение, придвижване, двигателно освобождаване, всяко истинско действие, всяко действие, което маркира и което има значение е трансгресия/престъпване”. Бел. ред.