Първи ориентиращ текст за темата „Сексуацията при децата” на Психоаналитичния институт за детето за подготовката на Шестия изследователски ден, 13 март 2021
Четири гледни точки за различието между половете
Даниел Роа
Всеки две години Инициативният комитет на Института за детето предлага на
вниманието на Жак-Ален Милер предложения за тема за следващите си работни дни. За 2021 г. се достигна до единомислие за едно единствено предложение – “Различието между половете”. Ж.-А. Милер даде своето одобрение и възложи представянето на Мари-Елен Брус и на мен. Макар че текстът за ориентация, който ние очаквахме както обикновено, ще ни липсва, тук виждам поканата отправена към всеки от нас, както и към групите и мрежите на Фройдистко поле, да създадат едно знание, което да има тежест по отношение на бързите поврати в клиниката. Последните, особено осезателни в полето на детството, свидетелстват за континенталния дрейф на нашите убеждения – подобията, които ни поддържат и за нашите навици – наслажденията, които сме приели – дрейф, който създава линии на разлом и зони на разчупване. Различието между половете е името на една от тези специални зони.
Психоаналитикът – нито пазач на храма, нито морален освободител
Влизайки в света, който го предшества, всяко дете първо се сблъсква с този разлом; то ще носи оттук нататък неговия белег на произход, вписан в езика под различните имена “момче” и “момиче”, “мъж” и “жена”. Но тази зона sex and gender е станала несигурна и обект на залог между противоположни течения. Този залог е представен по най-специален начин днес в медиите и в клиниката чрез бедственото положение и дискурса на децата наречени “трансполови”. Те не се разпознават в пола, който им е отреден и утвърждават от много ранна възраст убеждението, че са родени в “лошо тяло” или в “грешно тяло”. Ние ще трябва да се научим от факта, че тези деца правят така, че да се чуе като първо искане една промяна на името с такова, което те самите са си избрали. Ние се питаме за тази настоятелна молба отправена към семейството, социалното тяло, след това юридическото, да им се осигури една полова идентичност, която е стабилна и нова, въвеждайки така един режим на дерогация на общото право, който отнася определянето на пола, както и на името и произхода, до едно изказване, до една декларация, от страна на този, който е отговорен за пристигането на едно ново говорещо същество в света.
Клинично потвърденият факт, че един субект може да не иска да премине през този общоприет път ни кара да го преосмислим и да изследваме половите идентификации. От една страна изглежда, че те се свеждат “естествено” до разликата между половете, а от друга, че я поддържат, противопоставят и вписват във вкаменелостта на един символичен порядък. Психоаналитиците редовно са призовавани по този въпрос или като пазители на едиповия храм, или като застъпници на най-освободения морален либерализъм.
Нашият път, в Института за детето и във Фройдистко поле, се състои в съпоставяне на нашата практика, нашата клиника, с пътеките проправени от Фройд и Лакан. Актуални ли са те все още? Дават ли те отговори, които имат стойност по отношение на пречките, затрудненията и емоциите, пред които са изправени децата, техните родители и възпитатели? Предлагаме четири гледни точки за “различието между половете”, извлечени от творчеството на Фройд и Лакан, които съотнасяме към прочита, който е направил Ж.-А. Милер, и по-точно в неговия текст “Шест парадигми на наслаждението”[1].
Ново и уникално: сексуалното създава различието!
Първата гледна точка е тази, която Фройд формулира в предговора на неговите “Три студии върху теорията на сексуалността”[i]през 1910 г. Тук той изразява своето пожелание “тази книга бързо да стане модерна до такава степен, че новостите, които тя е донесла в миналото да бъдат всеобщо приети”[2]. Но в следващите два предговора от 1915 г. и 1920 г. той констатира, че това пожелание не е било удовлетворено, и че посрещането на неговата теория за сексуалността се е разпространило между обвинения за пансексуализъм и явна съпротива към тази част от неговото откритие. Сексуалният фактор, какъвто той го въвежда в универсалния дискурс, е всъщност една новост, която не може да бъде “всеобщо приета”. Нов и уникален, такъв е самият характер на сексуалното както се представя в аналитичното лечение. Позицията, че субектът от детството е във връзка с този елемент на новост и с този елемент на уникалност, въвежда за него зародиша на неговото абсолютно различие. Това е ключово в едно лечение, но също така и на нивото на цивилизацията, тъй като означава, че съществува едно различие, което не произлиза от сегрегацията, за разлика от всички други различия, които социалното създава.
Това води до една особена трудност: няма код, който да дава възможност на субекта да дешифрира това, което му се случва, и което той не знае защо му се случва, нито какво означава. Обаче той има отговорността за това. И по отношение на този разлом ще бъдат създадени детските сексуални теории и ще бъдат изградени различните идентификации от детството. Така, в съгласие с Фройд, сексуалното създава различието и тази радикална позиция задава своя стил върху действието на психоаналитика: да запази тази уникалност, ограничаване на тази новост когато тя създава твърде много насилие.
Фалосът: един много специфичен орган
Втората гледна точка се разкрива през 1923 г. с текста, който носи заглавието “Инфантилната генитална организация”[3][ii]и продължава през 1925 г. с “Някои психични последствия за анатомичната разлика между половете”[4]. Новото действащо лице тук е един много специфичен орган, фалосът, който, според Фройд е в роля на “превъзходство” спрямо детския сексуален живот по отношение и на двата пола. Той е специфичен, тъй като неговата сила зависи единствено от възможността да бъде загубен. Точно това Фройд нарича “кастрация” и фалическата фаза е моментът, в който всяка или всеки са призовани да заемат позиция по отношение на стойността на употребата на този орган за тях. Един век на психология притъпи неговата острота. Това е една зона на турбуленции, в която влизат момчета и момичета:
– Момчетата с тревогата и под заплахата, заради факта, че са носители на това, което трябва да бъде загубено, за да се създаде различието. Каква стойност тогава да се даде на това, което те вярват, че притежават? Съществуващите нагонни удовлетворения не опровергават ли обещанията за бъдещето?
– По отношение на момичетата, как стойността, която те придават на собствената си “липса”, ще определи тяхната позиция? Приемане с нюанс на подчиненост, което се превръща в отхвърляне? Или като започнат да употребяват липсата, тръгвайки от чакането и стигайки до там да й придадат абсолютно предпочитание? Или до позиция на бунтуване, която го въвежда подобно на момчето в един свят на заплаха?
Не е случайност, че тази гледна точка завършва с текстовете на Фройд, които са посветени на женствеността[5], както и с многобройни текстове на негови ученички[6], тъй като тя прави така, че да се появи една убежна точка[iii]: липсата на това, което е нужно, за да се стандартизира разликата, поставя момичето в позиция, която е зависима от различието без да притежава средствата за да може да го ограничи в нейното собствено тяло. Лакан ще определи този момент като “спора за фалоса”[7]. Не е учудващо – един единствен фалос за двата пола – това е сигурна война! Ако вярваме на списанията и на gender studies тя ще продължи…, но трябва ли да им вярваме?
Пред изпитанието на желанието на Другия
Третата гледна точка е формулирана от Лакан между 1956 г. и 1959 г. в неговите семинари “Връзката с обекта”, “Образуванията на несъзнаваното” и “Желанието и неговата интерпретация”[8], както и в неговия текст от 1958 г. “Означаването на фалоса”, в който той предлага едно решение на нивото на спора за фалоса. Той прави от последния един трети термин, който ще стане централната точка, около която може да се случи едно диалектично разграничаване между мъж и жена. Но какъв тогава e този фалос, за който той може да каже, отговаряйки на Фройд, че клиничните факти “показват една връзка на субекта с фалоса, която се установява независимо от анатомичната разлика между половете”[9]? Този трети термин, това е фалосът като означаващо, означаващо за желанието на Другия. Според Лакан първоначалната структурна позиция на детето е, че то иска да е фалоса, за да задоволи желанието на майката, а не че то иска да го има или че то се съгласява да го, или да не го притежава. Това е, което той нарича “изпитанието на желанието на Другия”, за което той ще каже, че “клиниката ни показва, че тя не е определяща поради факта, че субектът разбира дали той самият има или няма реален фалос, а заради това, че той разбира, че майката не го притежава[10]. По този начин това “изпитание” се представя като начина за създаване на един несъществуващ обект, на присъствието на едно отсъствие. Срещата с “фалоса на майката” показва един основен момент от лечението на детето, където тази загадка Какво иска той от мен? се повтаря в преноса, и която ще стане двигателят на лечението. Тя посочва също така и момента, в който “субектът открива, че Другият не знае”[11].
Но ако този фалос вероятно обхваща всичко сексуално, което има в различието, и ако за да отговорим “на този фалос, че това, което детето има, няма по-голяма стойност отколкото това, което то няма”[12], тогава какво всъщност ни предлага той? Какво ни казва за сексуалния нагон, за неговите обекти и за събитията на тялото, които оставят следа за неговото влияние, за всички неща, които убягват на Другия, и които са в основата на самотата и различието?
Как става вписването в дискурса на пола?
Четвъртата гледна точка се оформя в учението на Лакан през годините 1970-1972, семинари XVIII и XIX [13], в които той преформулира координатите на вписване на всяко говорещо същество в това, което той нарича “дискурс на пола”. Всички предишни гледни точки присъстват в нея и въпреки това тя по нищо не прилича на тях. Какво се е променило?
Класифициране[iv]и разграничение[v]
Лакан тръгва от една констатация: “никой изобщо не чака фалическата фаза за да разграничи едно малко момиче от едно малко момче, много преди това те вече изобщо не си приличат. Да се удиви човек на това.”[14]. Има една важна разлика, но тя не е “полова”, тъй като ако го имаше различието между половете, то в действителност би установило една връзка между двата пола, една връзка на различие. Това така наречено “различие” съответства на реалния факт, че “в зряла възраст, съдбата на говорещите същества е да се класифицират като мъже и жени”[15]. Това е едно класифициране, което не е анатомично, а е чисто подобие: “това, което определя мъжа е неговата връзка с жената и обратно”[16]. Така наречените “мъж” или “жена” съществуват единствено като означаващи. Това са подобия в най-висока степен. И те подхождат към тях в това им качество както използват толкова добре местата за дуел.
Основавайки се върху това “класифициране” на мъж и жена, момчетата и момичетата се разграничават, и по-точно “те биват разграничени” в речта от момента на тяхната поява в света. Това прави така че “това различие, която се налага по рождение, в действителност е много естествено”[17], ще каже Лакан. Това, което по този начин е регистрирано като различие всъщност е едно разграничаване, като една благородническа титла или едно непоносимо призоваване: има “момичета, които са разграничени” и “момчета са разграничени” като такива. Откъде тогава идва това основано на чисто подобие разграничение, което придобива за субекта реална стойност на сексуално наслаждение?
Зависимостта[vi]от подобията
Ж.-А. Милер е оценил в своя текст “В посока на юношеството”[vii]израза на Лакан “вмешателство на възрастния в детето” за да посочи, “че има едно предусещане на позицията на възрастния в детето”[18]. Ние го прилагаме тук към това различие момче/момиче, което се извършва въз основа на класифицирането на по-горния етаж мъж/жена.
Един първи аспект на това вмешателство е, че половите идентификации са винаги зависими от подобия: каквото и да се търси като съдържание на една полова идентичност, мъжка или женска, неизбежно ще се разгърне в измерението на парада или на маскарада. Тук е така нареченото днес измерение на “рода”.
Другото измерение, което е по-фундаментално, се основава на факта, че от страната на възрастния, наслаждението, наречено сексуално, се оказва “зависимо от едно подобие”. Така в една “реална ситуация”, което означава всеки път, когато субектът е призован като мъж или като жена, тези подобия имат една реална сила, която действа като препятствие между двете.
Има една силна теза на Лакан: в срещата на две тела, които имат пол, “фалосът е реалното на сексуалното наслаждение, доколкото то е отделено като такова”[19]. Фалосът тук е “препятствието” по отношение на връзката между половете и следователно пред “половата биполярност”[20]. Той не е името на сексуалното наслаждение във връзката на единия пол с другия, което е обещанието на порнографията, която е поела щафетата на фантазма, а по-скоро указателят на сексуалното наслаждение, доколкото то се намесва между единия пол и другия. Фалосът загубва тук своя статут на означаващо на сексуалното присъствие, но печели своята функция на означаемо на наслаждението: според Лакан това е ефектът на изненадата в аналитичното лечение.
Вмешателството на възрастния в детето, тук това е фактът, че детето ще бъде водено до това да бъде разграничено и да се разграничи като момче или момиче в зависимост от това подобие, създадено в зряла възраст, според една друга логика и една друга икономика на наслаждението, за разлика от тази, която преобладава в детството. Как може то да си даде сметка за нея докато от него все още не се иска да плати “цената, която ще бъде поискана впоследствие от малката разлика”[21]? Тук се установява една зависимост на подобие между поколенията, зависимост, която показва и едновременно прикрива реалното на действащото наслаждение, и която дава консистентността си на семейната структура под нейните толкова многообразни разновидности. Така семейството се появява едновременно като мястото, в което се предава провала на сексуалното и като това, където то го маскира, в случая без посредничеството на Едип-а, но не и без кастрация, в случая кастрация на наслаждение.
Начинът, по който посрещаме и работа ни в близост до съвременните семейства ще намерят и изяснят какво се изработва на това място. Тук се показва постоянството на измерението на “частна религия”, което може да придаде една консистентност на всяко едно от тях: едновременно показване на наслаждението и ритуалите, които го принасят в жертва за целите на постоянството на неговото съществуване. Но това също така е и възможността, която е предложена на мъже и на жени от съвремието да не се заличават или да се крият зад фигурите на бащинство, майчинство, или родителство. Единствено това може да открие нови начини човек да е баща или да е майка без предварителен стандарт, което не може да не тревожи тези жени и мъже, които се заемат с това.
Кризата на фалоса
Момчета и момичета, които са разграничени въз основата на един избор на наслаждение, който определя позициите мъж или жена, който е представен като едно означаващо класифициране: това е, което Лакан нарича “общата грешка”[22]. Тази грешка показва във всеки момент на субективност една ситуация на “криза”, което означава на избор. Тук Лакан връща отново Фройдовите координати на фалическата фаза за да покаже нейната логика. “Истината, пред която нито едно от тези млади говорещи същества не се е изправило е, че в нея има това, което те нямат – фалоса. Двойно навлизане в липсата, тъй като в нея има това, което те нямат и тъй като тази истина е липсвала до този момент.”[23]Новото, което има тук, е да се поставим в измерението на събитието, в полето на истината: ”в една нова истина, не можем да се задоволим да й намерим място, тъй като това, за което става въпрос, е да заемем нашето място в нея. Тя изисква да се разбъркваме.”[24]
Според тази гледна точка, гореспоменатата криза не е хронологична, а логическа, в смисъл, че тя винаги е актуална. Към нея не се привиква, няма възраст за това. Това двойно нахлуване на липсата се задейства всеки път когато субектът се налага да заеме позиция в една “реална ситуация”, в която неговото желание и неговото наслаждение са засегнати, в която той е изправен пред загадката на желанието на Другия или пред настойчивостта на неговото искане, пред неговата любов или пред неговата омраза, или пред присъствието на неговото наслаждение, което тази реална ситуация засяга пряко или непряко, чрез идентификация с един трети.
Така кризата на фалическата фаза може да се смята като криза на самия фалос, който в момента, в който той преминава в подобие става инструмент на функцията кастрация за говорещото същество, възрастен или дете, всеки път когато то приема предизвикателството на своята полова идентификация.
Идентификации и симптоми
Една полова идентификация, дали “момиче” или “момче”, “мъж” или “жена” не е ли винаги една идентификация на криза? Три причини за това:
– тя е нестабилна, тъй като тя проектира говорещото тяло във вселената на подобията, което не се случва без загуба, загуба без обезпечение, която се нарича “кастрация”;
– тя е винаги актуална в смисъл, че тя действа в един избор тук и сега;
– тя е винаги симптоматична, доколкото призованите подобия не успяват да впишат въпросното наслаждение, сексуалното наслаждение, което винаги е в излишък, в икономиката на наслаждението на собственото тяло; тя подчертава несъответствието между подобията и наслаждението.
Не e ли психоаналитикът или практикът призован именно в един такъв момент на криза по отношение на едно от тези смущения в детството, които се разпространяват днес под наименования, които са прикрития на експерти? Не трябва ли да направим така, че да се чуе какво е значението на потискането, на симптома или на тревогата за детето? Тези различни смущения не са ли в действителност отговори и защити срещу този момент на криза, в който се вижда отслабената фалическа идентификация, която е поддържала дотогава това дете? Трябва ли да смятаме, че тази фалическа идентификация – винаги на разположение в периода на детството и привилегирована днес в лоното на семейството и в общия дискурс – позволява действително на едно дете да държи на разстояние залозите на половата идентификация? Не трябва ли да разглеждаме кризата на фалоса по-скоро като ключовия момент, в който се симптоматизира живота на детето, в който то започва да научава синтоматичния режим на своето вписване в половия дискурс? “Половата идентификация не се състои в това човек да вярва дали е мъж или жена, а да си дава сметка, момчето – че има жени, момичето – че има мъже”.[25]Очевидно има много начини човек да си дава сметка за това, но те по никакъв начин не са стандартизирани.
Ето в действителност новата сделка, в която са обвързани днешните момчета и момичета, които занапред ще са по-пряко конфронтирани с неразбориите на кастрацията, каквито са въплътени при мъжете и жените, които са около тях и ги посрещат. Този разлом намира име в езика, на който се говори на детето, както и в този, в който се говори за него – името на “разликата между половете” – с риска от всички неразбирателства и от всички грешки. Ние не ги заклеймяваме заради това, че са фикции, а напротив, приемаме като такива фикциите на детето, което ни говори, фикции, които носят белега на абсолютното различие, което те съдържат, винаги сексуално.
В своя текст “Детето и знанието”, Ж.-А. Милер ни е дал вектора, който насочва нашето действие: “Институтът за детето следва да възстанови мястото на знанието на детето, за това, което децата знаят.”[26]Следователно следващите две години, ние ще се учим от това, което децата, момичета и момчета, знаят за разликата между половете, за това, което те искат или не искат да знаят за нея, за това, което те могат и не могат да знаят.
(Текстът е редактиран от Ерве Дамас заедно с Фредерик Буве, прегледан е от автора)
Превод на български език: Ангел Ангелов
[i]Б.пр. Използван е българският превод във: Фройд, З., “Психология на сексуалността”, издателство Хр.Ботев, София, 1991
[ii] Б.пр. Използван е българският превод във: Фройд, З., “Психология на сексуалността”, издателство Хр.Ботев, София, 1991
[iii]Б.пр. Убежна точка: въображаема точка, в която от перспективата на наблюдателя двумерните проекции на множество успоредни линии от тримерното пространство привидно се пресичат, (Речник БулНет 3.0, БАН, Секция по компютърна лингвистика, http://dcl.bas.bg/bulnet/ )
[iv] Б.пр. От френски «répartition». В текста е преведено “класифициране”, но може да се разбира също и като “разпределение”.
[v] Б.пр. От френски «distinction». В текста е преведено “разграничение”, но може да се разбира също и като “разпознаване”, “различаване” и др.
[vi]Б.пр. Тук и на почти всички останали места в тази част на френски език е използвана думата “solidarité” – буквално солидарност. На български език е избрано значението на зависимост, но може да се разбира и като “солидарност” с/към/между в зависимост от контекста.
[vii]Б.пр. Използван е българският превод от страницата на БОЛП, http://sbpl.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=28:v-posoka-na-yunoshestvoto-zhak-alen-miler&catid=35:2016-03-10-10-51-24&lang=bg&Itemid=164
[1] Miller J.-A., «Les six paradigmes de la jouissance», La Cause freudienne n° 43, octobre 1999, p. 7-29.
[2][2] Freud S., Trois essais sur la théorie sexuelle, Paris, Gallimard, 1987, p. 27.
[3] Freud S., «L’organisation génitale infantile» 1923, La vie sexuelle, Paris, puf, 1969, p. 113-122.
[4] Freud S., «Quelques conséquences psychiques de la différence anatomique entre les sexes», La vie sexuelle, Paris, puf,1969.
[5] Freud S., «La féminité» [1931] & «Sur la féminité» [1932], Nouvelles conférences d’introduction à la psychanalyse, Paris, Gallimard, 1987.
[6] Cf. Hamon M.-C., Pourquoi les femmes aiment-elles les hommes?, Paris, Seuil, 1992 & Féminité Mascarade, études psychanalytiques réunies par M.-C. Hamon, Paris, Seuil, 1994.
[7] Lacan J., «La signification du phallus», Écrits, Paris, Seuil, 1966, p. 686. À ce propos, lire les deux articles de référence de Pierre Naveau : «La querelle du phallus», La Cause freudienne n° 24, janvier 1993, p. 12-16, et «La comédie du phallus», La Cause du désir n° 95, avril 2017, p. 25-32.
[8] Lacan J., Le Séminaire, livre iv, La relation d’objet, Paris, Seuil, 1994 ; Le Séminaire, livre v, Les formations de l’inconscient, Paris, Seuil, 1998 ; Le Séminaire, livre vi, Le désir et son interprétation, Paris, La Martinière / Le Champ freudien, 2013.
[9] Lacan J., «La signification du phallus», op. cit., p. 686.
[10] Ibid., p. 693.
[11] Cf. Miller J.-A., «Interpréter l’enfant», Paris, Navarin, Collection de la petite Girafe n° 3, 2015, p. 24.
[12] Lacan J., «La signification du phallus», op. cit., p. 693.
[13] Lacan J., Le Séminaire, livre xviii, D’un discours qui ne serait pas du semblant, Paris,Seuil, 2006 & Le Séminaire, livre xix, … Ou pire, Paris, Seuil, 2011.
[14] Lacan J., Le Séminaire, livre xviii, op. cit., p. 31.
[15]Ibid., p. 31.
[16]Ibid., p. 31-32.
[17] Lacan J., Le Séminaire, livre xix, op. cit., p. 15.
[18] Miller J.-A., «En direction de l’adolescence», Après l’enfance, Paris, Navarin, Collection de la petite Girafe n° 4, 2017, p. 19.
[19] Lacan J., Le Séminaire, livre xviii, op. cit., p. 34.
[20] Ibid., p. 67.
[21] Lacan J., Le Séminaire, livre xix, op. cit., p. 16.
[22] Ibid., p. 17.
[23] Lacan J., Le Séminaire, livre xviii, op. cit., p. 34.
[24] Lacan J., «L’instance de la lettre dans l’inconscient ou la raison depuis Freud», Écrits, Paris, Seuil, 1966, p. 521
[25] Lacan J., Le Séminaire, livre xviii, op. cit., p. 34.
[26] Miller J.-A., «Le savoir de l’enfant», Peurs d’enfants, Paris, Navarin, Collection de la petite Girafe n° 1, 2011, p. 18.