Патрик Монрибо София, 2 април 2005
Семинар на групата на Фройдистко поле в България
ТРЕВОГА И ЛИБИДО
Патрик Монрибо
/…/
Това, което Лакан нарича реално, а Фройд нарича страдание, е същността на нашата дисциплина и не може да се впише в какъвто и да било предварително установен протокол. Да работиш с реалното изисква всеки път ново изобретение, когато си изправен пред конкретна ситуация. Именно по тази причина Фройд предлага на своите ученици да слушат всеки свой пациент, който идва за първи път, така сякаш те са дебютанти, които не знаят нищо за психоаналитичната теория.
Това е коренно различно от прилагането на предварително установен протокол. Оказва се, че въпросът за тревогата е в сърцевината на дебата между когнитивните терапии и психоанализата, респ. релационните терапии, защото тя ни отвежда възможно най-близко до непоносимото реално, което е в сърцевината на човешкия опит. Ако отворим наръчника ДСМ 4 ще видите, че понятието тревога не съществува вече, а е изместено от „тревожни смущения”.
Тревогата е сведена до едно обикновено нарушение или разстройство, което трябва да се премахне или намали. Като трън в петата. Проблемът е, че тревогата не може да се сведе до тревожност. Философите се казали това много преди аналитиците. Например датчанинът Киркегор, когото можем да наречем „философ на тревогата”, или Жан Пол Сартр, който не случайно е „тероетик на свободата”. При Сартр има една много важна двойка, която е „тревога и свобода”.
По всички възможни индикатори тревогата и смущенията на тревожността се противопоставят. Смущенията на тревожността се преживяват и имат постоянен характер. Докато, тревогата или се появява, или не се появява, тя е прекъсната. Смущенията на тревожността се измерват посредством скали за тревожност и така се измерва ефикасността на медикаментите, докато тревогата не може да бъде измерена. Тя винаги се появява като масивно нахлуване. Тези, които са имали кризи на тревога, разбират за какво става дума. Няма количествена оценка на тревогата, докато тревожността е ограничена с различни степенувани скали. Тревогата не е просто неприятно чувство, нито някакво нервно-психологично разстройство, към каквото сякаш ни навежда психологичното понятие за стрес. Тя е нещо повече, тя е вътрешно присъща на човешкото същество, като говорещо същество. Тревогата засяга същността на човешкото същество и трябва да разгледаме най-дълбоките й основи, за да разберем какво се случва, когато тя прелее извън границите и се превърне в патологичен феномен.
Нека тръгнем от следната отправна точка: още от самото начало Фройд свързва тревогата с въпроса за либидото. Не можем да концептуализираме тревогата без да си зададем въпроса за либидото. За съжаление ежедневният език е възприел термина либидо, вследствие на което той е загубил своята уместност, поради това че се използва ту от психологията, ту от медицината и всеки път с претенция за научна стойност. Днес, в най-добрия случай, това понятие означава сексуален апетит, някакъв вид степенуване на желанията, които медицината би искала да маркира и да бележи с аршина на биологичното. Вулгаризираното по такъв начин либидо е достъпно на идеологията на оценяването. Но всъщност, либидото не може да се измерва. Фройд казва, че това е неподлежащо на цифрова оценка количество. Тогава щом то не може да се оценява, то не е проблем за съвременния господар. Тогава то няма да бъде включено в сметките на здравната политика, която се опира на логиката на бройките и епидимиологичните цифри. И толкова по-зле ако либидото е в основата на практиките в областта на психичното. Да вземем един конкретен пример. Фройд показа, че няма трансфер без либидо, така както няма любов без либидо. Но това не е никакъв проблем за съвременния господар: в такъв случай просто трансфера не се използва като инструмент за грижа и лечение, какъвто е случаят с когнитивните терапии, защото той е „ненаучен”, след като не може да се измери. В когнитивните и поведенчески терапии, никога не се отчита трансфера. Но проблемът тук е свързан с това, че от гледна точка на това, което се случва в практиката, именно трансферът е този активен принцип на грижите в областта на човешките отношения.
Един втори принцип. Няма тревога без либидо. И ето, че пак няма проблем за съвременния господар: значи няма да съществува повече тревогата в клиничните наръчници, ще останат само „смущенията на тревожността”. Така, че е наложително да се реабилитира спешно понятието за либидо.
Какво представлява фройдисткото понятие за либидо?
Либидо и влечение към смъртта
Ще тръгнем от два текста: лекциите 25 и 32, включени във „Въведение в психоанализата”, „Страхът” и „Страхът и влечението към смъртта”, които свързват тревога и либидо. Тези две лекции са написани от Фройд през зимата на 1915 и на 1916 г. Важно е да отбележим датите, защото е важно да знаем докъде е стигнал Фройд с идеята за тревогата и либидото по това време. По това време той представя своята първа версия за либидото и своята първа версия за тревогата. От историческа гледна точка Фройд откроява две функции на либидото: едната преди 1920, а другата след 1920 г., която се явява преломна що се отнася до възгледите му за либидото. Лакан е съгласен с тази от преди 1920 г. , но не приема втората версия след 1920 г. Ще разгледаме този процес, тръгвайки от втората, по-късна версия на Фройд. Какво представлява тя?
Нейното начало е в труда „Отвъд принципа на удоволствието”, където се противопоставят влечението към живота и влечението към смъртта. Това е големият дуализъм на влеченията, характерен за 20-те години. Това, което скарва аналитиците помежду им, до степен сериозно да ги раздели, това е именно влечението към смъртта, а не либидото. Нещо като битката между „Адът на Танатос срещу Раят на Ерос”, а Ерос е подсилен и укрепен с либидото. Т.е. либидото става сексуалната енергия на Ероса, спойката на влечението към живота. И така либидото остава сексуално разбира се, но неговото поле на действие от тук нататък надхвърля частичното сексуално влечение, като служи за спойка на цялото жизнено единство. Това е една оптимистична визия за либидото. И с това може да се каже, че след 1920 г. Фройд напълно променя мнението си в сравнение с първата си версия до 1920 г. Тук либидото изпълнява функция на обединяване, каквато не е имало до преди това. Нещо в скоби: през 1924 в текста „Икономическият проблем на мазохизма” /на френски в Невроза, психоза и перверзия/ либидото приема една нова характеристика, то се оказва еквивалентно на „болката да съществуваш”. Т.е. Фройд в точно този текст ясно го разполага от страната на Танатос. Ако оставим настрана това изключение за Фройд през последните му години, либидото е изцяло Ерос.
Лакан не споделя оптимизма на тази версия на либидото. Той приема откритието на влечението към смъртта и в този смисъл остава фройдист, докато много от последователите на Фройд отказват да го приемат и напускат кораба. Лакан поставя либидото от страната на влечението към смъртта, от страната на Танатос. От страната на смъртоносното наслаждение, което не може да бъде символизирано. В известен смисъл можем да кажем, че Лакан остава верен на версията за либидото, разработена от Фройд между 1905 и 1920 г. Именно тази първа версия ще изследваме сега.
Либидо и скандалът на влеченията
Каква е тази първа версия за фройдисткото либидо. Понятието за либидо се появява сред основателите на сексологията в средата на ХІХ век, Краф-Ебинг и някои други, но в този момент то означава сексуално желание. Фройд го използва през 1884 г. когато води кореспонденцията си с Флиз / публикувана в „Ръкопис Е” в ”Раждането на психоанализата” на френски/. Много е забавно да се проследи как първоначално Фройд кръжи около понятието без да може да го назове веднага. Отначало той говори за „психо-сесксуално напрежение”, за „физико- психично” напрежение, „психична възбудимост” и накрая стига до „психично либидо”. Фройд ни казва веднага, че това е един сексуален афект, който не достига при неврозата на тревогата. В какво се проявява този недостиг? Но още веднага трябва да отбележим, че в първото си позоваване на понятието либидо, Фройд го свързва с тревогата, а не с радостта от секса. От друга страна, още от началото, либидото се разбира като процес на изработване: някаква органична възбуда става психична. В резюме, то засяга реалното на тялото и внезапно се представя като трансформация на наслаждението – на това, което по онова време Фройд назовава „възбуда”. В края на ХІХ век ние сме все още далеч от семантичната дълбочина на 1905 г. , защото именно тогава същинската идея на понятието либидо се откроява с „Три есета върху теорията на сексуалността”. Още повече, както отбелязва Лакан, че този текст е бил многократно обновяван и преработван от Фройд, особено в частта „Въведение към нарцисизма”, където във варианта му от 1914 г. виждаме кулминацията на понятието либидо, което достига своя зенит. Т.е. този текст „Три есета върху сексуалността” трябва да се чете в перспективата на еволюцията на идеите на Фройд, защото иначе не би могъл да се разбере.
Сега стигаме до двете лекции, които ни интересуват. Първият опит да се обясни понятието либидо ни привлича с това, че веднага посочва разминаването между желание и наслаждение. Желанието и наслаждението не вървят заедно в хармония. Либидото сякаш материализира това, което е отклоняващо се в същността на говорещото същество. Фройд поставя либидото от страната на дисхармонията, скандалното, неочакваното, неуспехите и засечките в секса. Много е трудно да се направи предварителен протокол за оценка на всичко това. И доказателството за това, казва Фройд, е в обикновената, ежедневна сексуалност. Тази теза не се е харесала на всички. Знаете, че Карл Юнг е спорил с него и е искал да види в либидото една жизнена, изпразнена от сексуалност, енергия, много чиста, нещо като „жизнения устрем”, дефиниран от Бергсон. Всъщност, всички разделения в аналитичното движение са били свързани с въпроса на либидото. Но Фройд е държал много и докрай на това свое понятие, което ни кара да мислим, че неговото желание на аналитик е било силно заложено. Според него ние можем да проследим пътя на либидото на един нормален субект, като изучаваме големите сексуални отклонения. Либидото е перверзно ориентирано по своята същност и Фройд се насочва към изследване на перверзията, за да може да разбере обичайното, ежедневно либидо, каквото е при всички нас. Задънената улица, пред която е изправен човекът е следната: у говорещото същество съществува сексуалното благодарение на либидото, но ако последното боксува, то е пак благодарение на либидото. Либидото свидетелства за някакъв неуспех, пропуск. Перверзната черта, фиксирана към малките гащички или към обувката, е гротескно ехо на структураната трудност във връзката между половете. В действителност, това засяга абсолютно всички. Това съвсем не означава, че всички ние колекционираме дамски гащички, но либидото винаги е свързано със странни черти, неспособни да доведат до сексуално единение. Ние се присмиваме на фетишиста, но нима не съществува нещо като генерализиран фетишизъм в мъжката сексуалност? Един мъж не е ли привлечен от една или друга част от тялото на своята партньорка? Всъщност всички билбордове и рекламни афиши, които показват части от красиви жени, не ни ли показват точно това? В известен смисъл можем да усетим, че либидото няма цивилизаторска функция. По-скоро то генерализира душевни смущения, свързани със сексуалното. Ние сме всички с душевни смущения, що се отнася до либидото. Тогава разбираме в каква задънена улица се превръща либидото, ако към тялото и психичните му проявления се подхожда от гледна точка на хигиената, която трябва да изчисти и измие всичко. Не можем да изчистим либидото сякаш е една инфекция.
Либидо и желание
Трябва да подчертаем тираничния характер на такова либидо. От гледна точка на етимологията на думата, античните значения са забавни: в латинското понятие са включение желанието и фантазията, възпяти от Овидий в „Любовите”, но също така се включва аспекта тирания, който е най-дълбокият смисъл на латинското понятие. И същото можем да наблюдаваме в клиничен план. Либодото е тиранично, защото налага на сексуалността условия, които са напълно противоположни на идеалите на субекта. Достатъчно е анализираният да си спомни условията на своето наслаждение, за да разпознае това.
Един клиент с хомосексуална ориентация, идваше да се консултира с мен по повод на своята тревога „без граници”, което е много добре казано, когато говорим за тревогата. Той се оплакваше, че може да прави любов само на ярка светлина. „Аз трябва да виждам”, казваше той. Докато неговият партньор изисква пълна тъмнина, защото най-вече „Не иска да гледа”. Виждате затруднението между тях двамата, защото полумракът не е добър компромис.
И тук се докосваме до същинския проблем, поставен от либидото, защото по някакъв начин то като диктатор, който възпрепятства удоволствието. И в това е неговият парадокс. Фройд не е избрал немското понятие Lust – удоволствие, защото то означава както стремежа към удоволствие, така и удовлетворението, което извличаш от удоволствието. Именно това двусмислие го смущава, защото според него това са две различни неща. Задоволството, удовлетворението според Фройд се подчинява на хомеостатичния принцип за постоянство, и в този смисъл ни подтиква към състоние на най-малко напрежение, към неподвижност. Това е удоволствието във фройдисткия смисъл. Докато либидото се противопоставя на това движение. То подтиква към това да изпиташ наслаждение. Има този аспект на стремеж към наслаждението. Но то, също така, се противопоставя на удоволствието, на непосредственото удовлетворяване, то го отлага. Ето защо Лакан казва в своя семинар „Етиката на психоанализата”, че „удовлетворяването на либидото е проблематично”. Разбира се Фройд намира много причини, които препятстват удовлетворението на либидото: едиповите бариери, изискванията на цивилизацията, накратко всичко онова, което идва от Другия. Но той не е напълно убеден, че репресията е изцяло за сметка на Другия. Има нещо по-същностно, по-вътрешно, присъщо на самото влечение, което се противопоставя на удовлетворението и това нещо, което издига тези бариери, е самото либидо. Чрез поставянето на бариери се цели да се обезпечи постоянството на желанието, а не извличането на печалба от удоволствието. Колкото по-малко удовлетворение, толкова повече желание. По този въпрос няма неяснота при Лакан. В неговия семинар „Трансферът” сексуалното либидо възпрепятства удовлетворението, „за да предпази функцията на желанието”. „Каква храна за устата? – Не тази, казва Лакан”. Следователно тук не сме в областта на удоволствието. Това е фундаментална постановка при Фройд, която не трябва да се пропуска: либидото се грижи за постоянството на желанието, и по-точно благодарение на провала на удоволствието.
Либидото е много повече машина за произвеждане на желание, отколкото машина за произвеждане на удоволствие.
Какви са тогава връзките между либидо и тревога?
Либидото като причина за тревогата
В лекция №32 Фройд обръща внимание на връзката между тревога и либидо. Ако трябва да обобщим, неизползваното либидо е източник на тревога. Какво означава това?
Съществуват две теории за тревогата при Фройд, преди и след 1916 г. И така:
А. Изтласкването като причина за тревогата.
Първата лекция 25 съответства на първото понятие, което в резюме звучи така: „причината за тревогата е изтласкването”. Предлагам ви да прочетете още един текст, написан в същата година, в която е написана и лекция 25, а именно „Несъзнаваното”, /в ”Метапсихология” на френски/. За какво става дума? Либидото на влеченията е свързано с психични представи, това ще рече с означаващи. Когато едно влечение е непоносимо, когато либидиналната възбуда е непоносима, тя бива подложена на изтласкване. Но тук Фройд е много ясен: това, което се изтласква е само психичната представа, психичния образ, това което Лакан нарича означаващо. Това разбира се има своите последствия. Онова количиство либидо, което съпровожда тази психична представа, то не може да бъде изтласкано. В резултат на това, либидото бива разделено от означаващото. Означаващото може да бъде изтласкано само. И тъй като либидото не може да бъде изтласкано, то се трансформира в тревога. Това е много важен елемент от теорията на Фройд: афектите не се изтласкват. Афектите биват изместени, но не са изтласкани. Ето защо, психоанализата не цели да изследва афекти, които произхождат от детството и са заровени в несъзнаваното. Ако нещо се очаква да изплува като продукт в психоанализата, това е именно означаващото – психичната представа, паметовата следа. Тъй като единствено и само означаващото е било изтласкано. Лакан прави следния извод: несъзнаваното е структурирано като език, т.е. като съвкупност от означаващи, а не като някаква археологическа находка на заровени афекти. Както подчертава Жак-Ален Милер, ние сме изправени пред несъзнавано без дълбочина, защото то е организирано като езика. Това ни разграничава от фалшивата психологическа представа за несъзнаваното, като тайна пещера, в която трябва да се правят разкопки. По-скоро ни свързва с идеята, че несъзнаваното трябва да бъде разчленено и съединено, така както това става в езика. Това е първата версия на Фройд за понятието тревога, в която то се разглежда като следствие от изтласкването.
Б. Тревогата като причина за изтласкването.
През 1916 г. става радикална промяна в тази концепция на Фройд. Тази радикална промяна се анонсира в лекция №32 и се потвърждава през 1926 г. в текста „Инхибиция, симптом, тревога”. Тази версия е тъкмо противополжна на предходната: тревогата предизвиква изтласкването. Афектът на тревога сигнализира за опасност, свързана с влеченията. Това е опасност, свързана с влеченията, която оставя Аз-а безпомощен в степента, в която това количество либидо не може да бъде представено чрез психични представи. Означавщите, свързани с тази опасност са изтласкани, но самото либидо не е изтласкано. Именно тази част от либидото Лакан по-късно ще нарече „реално”, поради това, че няма нищо, което да я символизира. И тревогата в този смисъл е една защита на субекта, доколкото му сигнализира, че тярбва да заеме позиция на готовност да се справи с опасност, произтичаща от либидото. Това е нещо като температурата, която сигнализира, че има някаква инфекция във вашия организъм.
Нека обобщим, влечението се появява и това предизвиква опасност, ако възбудата е твърде силна. Тогава се появява знак – тревогата. Трето – идва изтласкването, което обхваща само означаващите, но не и афектите. Възниква въпросът: откъде идва тревогата, след като не е провокирана от изтласкването. Фройд казва: причината е една загуба. Всичко, което се загубва, предизвиква тревога: отбиването, загубата на любовта, загубата на блага… Механизмът е следният: ако вие загубите един обект, либидото, с което той е бил свързан, от тук нататък е свободно. Една част от това либидо ще се свърже с означаващото, с психични представи. Но друга част от това либидо ще остане свободна. Тя не може да бъде символизирана и в този смисъл не може да бъде изразена чрез някаква представа. Именно този остатък от несимволизирано либидо, тази свободна част поражда тревогата, която функционира като сигнал за опасност. Сигналът, който дава тревогата изглежда горе-долу така: „Внимание! Има някаква празнота, някаква дупка в символичното. В отговор на една загуба, вие сте завладяни от нещо, което не можете да си представите”. Или казано по друг начин, в отговор на някаква загуба, вие сте завладяни от нещо, за което нямате представа, нямате означаващо и това е някакво количество либидо. Първоначалната загуба, която е в основата на този процес има своето име при Фройд и това е кастрацията. Но кастрацията е също условие за желанието. Гърците го знаят още от епохата на Античността, желанието произтича от липсата. Именно поради тази загуба се появява тревогата по вече описания от нас механизъм. И тук стигаме до нещо, което е силно застъпено в мнението на Фройд, по специално в текста „Инхибиция, симптом, тревога”, а именно че тревогата е винаги свързана с кастрацията, идваща от загуба. Парадигмата на тази загуба при момчето е свързана със страха от загубата на органа на мъжествеността и всички неща, които го заместват; а при момичето със стараха от загубата на любовта. Можем да кажем, че заплахата от загубата на любовта при момичето е еквивалент равностоен на зплахата от загубата на мъжествеността си при момчето. И в двата случая заплахата от загуба поражда тервога. Един малък пример: един пациент сънува, че губи косата си и веднага се събужда. Друга клиентка сънува, че нейният приятел я напуска и веднага се събужда. И в двата случая става дума за тревогата от кастрация, която илюстрира тази логика при двата пола.
Тревога от кастрация
Всички загуби в човешкото съществуване носят в себе си отзвук от първоначалната загуба, това, което Фройд нарича „загубеният обект”. С това е свързан и проблемът за траура. Какъв е произходът на тази първоначална загуба? Лакан показва, че тя е свързана с ефекта и въздействието на езика върху тялото. Когато тялото е включено в езика, това поражда загуба. Например бебето може да е предполагало, че майчината гръд му принадлежи, така както неговите собствени органи. Дори преди да може да говори, фактът че е потопено в света на езика, води до това, че то ще загуби тази митична гърда. Можем да кажем, че още от първите засуквания, митичната гърда е загубена. И това е тезата на Лакан, че малкото на човека губи едно първично наслаждение още в началото на своя живот и причината за това е езикът. Т.е. езикът носи кастраионен ефект. И Лакан дава една митична версия на либидото: вследствие на тази загуба, причинена от езика, либидото се появява в тялото и се закрепва около отворите, свързани с влечението. И това либидо, прикачено към тялото, се опитва да компенсира тази първоначлна загуба. И по някакъв начин, то организира маршрути на влечението, носещи утеха. Така например тя организира оралното влечение, което ни кара да се храним твърде много или твърде малко, да пушим цигара след цигара. .. Виждаме, че либидото, което по този начин е насочено към обекти извън тялото, ни позволява да намерим само обекти – заместители на влечението, обекти на „наслаждение в повече”, както ги нарича Лакан. Либидото никога няма да може намери отново първичния обект, какъвто е митичната гърда. Напротив, либидото само подчертава загубата на първичния обект, защото това, което е загубено, е загубено!
Изхождайки от това понятие за загуба, сега можем да определим два аспекта на либидото: единият е свързан с желанието, а другият – с наслаждението.
А. Желанието.
Част от либидото, закачило се за тялото, може да се свърже с думи, психични представи /означаващи/. Това е аспектът на желанието в либидото. Например, в един сън, свързан с желанието, либидото е това, което инвестира означаващите на съня. Много от нас познават известния сън на дъщерята на Фройд. Ана е лишена от десерт, това събужда в нея спомените за загубата на оралния обект, на митичната гърда, и изправено пред лицето на тази загуба, либидото се активира. Така, на следващата нощ Ана сънува ягоди и всякакви горски плодове, които дефилират в съня, подредени по една метонимична ос. Това не са обекти на реалността и на потребностите, това са означаващи, еротизирани от либидото, което ги пуска да циркулират в метонимията на един сън. Метонимията, която използва Лакан е това, което Фройд нарича първичен процес. Фройд стига дотам да каже, че в случая със съня либидото е еквивалентно на първичния процес. В крайна сметка метонимията е преминаването на свързани означаващи, чрез които се опитва да се изрази едно желание, а либидото е това, което ги свързва. Има нещо като равенство между либидо и метонимията на желанието. Това е аспектът на либидото, свързан с желанието, който символизира изгубения обект, така както в съня на Ана, ягодите символизират първоначалната загуба на майчината гърда.
Б. Наслаждението.
Има един остатък по отношение на желанието – не цялото либидо на влеченията стига до метонимията, представите и означаващите. Една част от либидото остава недостъпна за символизацията на изгубения обект. Т.е. не всичко от онова, което е загубено, може да бъде символизирано от означаващите. Това либидо, което остава, следователно е свързано с някаква дупка в представите /в символичното/, то им убягва и е травматично. Това е травматичната част в сексуалното и тя е травматична, защото не може да бъде примирена със субекта, защото не може да бъде представена чрез означаващи. В този смисъл тя е източник на тревога и именно от тази несимволизируема част от либидото Лакан ще конструира своя обект „малко а”. Този остатък от либидо е кондензиран в обекта „малко а”. Това не е наслаждение, издигнато до нивото на желание чрез включването си в играта на означаващите и метонимията. И именно, защото се изплъзва на изразяването на желанието, тази част от либидото се счита за причина на желанието. Онази част от желанието, която се изплъзва от изразяването чрез означаващи, включващи се в метонимията е тази част, която става причина за самото желание. Ето затова в опита на психоаналитичното лечение тревогата не е нещо негативно, а е знак, че се приближаваме до нещо, което не е символизирано.
И така ще приключим изложението с т. 7. конструирането на обекта „малко а”.
Конструирането на обекта „малко а”.
За Лакан причината за тревогата е задвижващ мотор на нейното преработване. Това го води до идеята за обекта „малко а”, което според него е единственото му изобретение. Той посвещава цял един семинар на този въпрос, „Тревогата”, който благодарение на Жак-Ален Милер беше издаден през 2004 г. Обектът „малко а” се представя като онази част от либидото, която не се поддава на никаква символизация. Това е онази част от либидото, която не може да бъде изразена чрез никаква представа и означаващи. Т.е. обектът „малко а” е различно по произход от означаващите. Лакан ще каже че то е подобие на реалното. В действителност при Лакан всичко, което убягва на символичното, попада в категорията на реалното, която трябва да се различава от реалността. Реалното е това, което не можем да си представим и следователно онова, за което не можем да мислим. И когато субектът се приближи към този обект, който поражда желанието, тревогата се появява именно като сигнал. Това е крачка напред по отношение на Фройд, защото вече не става дума само за загуба. Кастрацията при Фройд е загуба и в този смисъл тя е отсъствие на обект. А обектът „малко а” при Лакан не е отсъствие, а присъствие на един обект, който поражда тревога. Традиционната психиатрия казва, че тревожността е безобектна, т.е. че няма обект, за разлика от фобията, при която обектът, който ни плаши е много ясно представен. Въвеждайки понятието за обекта „малко а”, Лакан може да каже, че тревогата не е безобектна. Казвайки това трябва да държим сметка, че тук става дума за един особен обект, който не може да бъде наблюдаван и обособен. Това е един обект на реалното, който не може да бъде представен чрез означаващи. В аналитичното лечение Вие не можете да кажете „това е моят обект малко а”, защото това би означавало, че можете да си го представите. И именно затова Лакан използва малката буква „а”, за да го обозначи. Така че имаме един преход от Фройд към Лакан: либидото вече не е ефект от действието на една загуба, наречена кастрация, свързана с едиповия комплекс. С въвеждането на обекта „малко а” либидото се разполага отвъд фалическата проблематика и едиповия комплекс. В извесетн смисъл Лакан дефалицизира либидото, за да го свърже с обекта „малко а”. Когато субектът се приближава към него, той се среща с една празнота в представата. Когато сънувате, ако много се приближите до този обект, вие веднага ще се събудите. Сънят се превръща в кошмар. Вместо да бъде „пазителят на съня”, както казва Фройд, той ни пречи да спим, защото се отваря към тази точка, която не може да бъде символизирана. Ще ви дам един пример: една моя пациентка, анорексичка, сънуваше често храна. Ястията, които сънуваше са означаващи на желанието. Така че една част от желанието се превръща в либидо, позволяващо й да спи спокойно. Но един ден тя сънува един малко по-различен сън: семейството й и тя включително, се готвят да изядат едно бебе. Досега винаги е ставало дума за желание, изразено в сценария на съня. Безспорно този сън е доста странен, но никой не твърди, че несъзнаваното желание е приятно или морално. По-точно обратното. И в този момент декорът на съня се променя и бебето се нахвърля върху нея, за да я разкъса. И тогава тя се събужда с голяма тревога, точно преди да бъде захапана. Това означава, че в този момент се появява обектът „малко а”, който не може да бъде представен и именно затова тя се събужда. И тук се появява либидо, което не може да се включи в какъвто и да било сценарий, та дори това да е сценария на фантазиите на един сън. Това е либидо, което не може да бъде примирено и помирено със субекта. Това е либидо, което не е свързано с аспекта на желанието, защото тогава щеще да бъде представено в съня, а е свързано с аспекта на реалното наслаждение, което не може да бъде симвлозирано. Тук този аспект на реалното наслаждение, би бил „да се тъпчеш”. Именно затова тя се събужда поради тревогата, която дава знак, че има празнина в представите. И още по-интересното е, че благодарение на съня, ние виждаме, че този обект „малко а”, който не може да бъде представен, това е тя, защото става дума за това тя да не бъде захапана. В крайна сметка онази част на либидото, която я заплашва под формата на едно наслаждение на реалното, това е някаква част от нейното същество. Именно затова казахме, че тревогата е в самата същност на човешкото същество. Това е част от влеченията на човешкото същество /в случая става дума за оралните влечения/, която винаги убягва на означаващите и която отново и отново повдига въпроса по време на цялата анализа: „Кой съм аз?” и „Какво съм аз?” Можем да кажем, че именно това реално като част от нейното същество, което не може да се назове, е това нещо, че „аз ще бъда изядена”. И именно по тази причина тя отакзва да яде. Тази изначална липса у човешкото същество, която дава отражение върху него и за която свидетелстват много от оплакванията в анализата, не може да намери своето решение, освен ако не се изправи пред обекта „малко а”, защото той е онази част от субекта, която не може да бъде назована. Следователно обектът „а” не е само причина за желанието, причина за тревогата, но това е част от самия мен. Това е възелът към проблема и терапевтичния ключ към тревогата. В анализата вие трябва да работите с тази точка на тревогата, която засяга същността на човешкото същество. И така въпросът за тревогата се свързва с въпроса за човешкото същество, като по този начин й придава едно много по-сериозно измерение, което не може да бъде сведено до категориите на стрес и на тревожни смущения.
Какво е терапевтичното решение, когато тревогата прелива границите. Фройд дава решение относно тревогата, когато казва в лекция 32 , когато говори за либидото на влеченията: „Една част от това либидо, което е източник на тревогата, може да участва в изграждането на един симптом”. Това е много важна, основополагаща забележка, че симптомът е начин да се борави с тревогата. И така ето защо, ако Вие започнете анализа поради тревогата или някакъв симптом, вие винаги я завършвате с изграждането на нов симптом. Един краен симптом, който позволява да се завърши, заключи аналитичния опит. Разбира се това е симптом, който не е толкова болезнен, колкото този в началото на анализата. Защото сте приминали от симптом, свързан с дисфункция в началото на анализата към симптом, който е начин на функциониране в края на анализата. Това може да бъде начин да се работи повече или по-малко, или нов начин да обичаш партньора си. Следователно това е един маршрут, който тръгва от тревогата и завършва със симптома.
ДИСКУСИЯ
П. Монрибо: Според Лакан несъзнаваното е организирано като език. Езикът е условие за съществуването на несъзнаваното. Лакан изгражда модели на механизми на функциониране на несъзнаваното:
Кондензацията при Фройд съответства на метафората при Лакан,
А изместването при Фройд, съответства на метонимията при Лакан.
Въпрос: Какво може да функционира като означаващо в несъзнаваното?
П. Монрибо: Като означаващи в несъзнаваното могат да функционират думите, спомените, паметовите следи, крайчец от фантазъм, психичната представа, интуитивно преживяване от детството, лапсусите. Всичко това може да вземе функцията на означаващо в аналитичното лечение.
Що се отнася до означаваното: в психоанализата означаваното е онова, което може да се извлече от тази последователност от означаващи, обаче не може да бъде назовано. Например анорексичката, която не иска да яде: в този случай означаваното е нейното същество, което може да бъде погълнато от Другия.
На мястото на означаваното Лакан разполага обекта „а”. Именно обектът „а” провокира последователността от означаващи, защото иска да се изрази.
Означаващото е от порядъка на символичното.
Означаваното остава от порядъка на реалното, на това, което е невъзможно да бъде символизирано чрез означаващи, т.е. не може да бъде символизирано.
Лакан казва че обектът „а” е подобие на реалното. Той развива категорията на „подобието”. Добре е, когато субектът успява да кондензира нещо от реалното в „а”. При аутистите не се конструира малко „а”. Реалното ги завладява. Те вият, когато виждат една чиния, защото те са яденето, което Другият ще изяде.
Въпрос: Може ли да се каже, че обектът „а” е желанието на Другия?
П. Монрибо: Обектът „а” причинява желанието. Това дава основание на Лакан да каже, че желанието всъщност, това е желанието на Другия. Но причината на желанието както при субекта, така и при Другия, винаги е обектът „а”. Защо всъщност става така? Обектът „а” функционира като загубения обект: митичната гърда, всички загубени обекти функционират като „а”. Ако пуша цигари, то е защото съм изгубил първичния орален обект. Но моята стратегия на невротик /на човек с психичната структура на невротик/ е да си кажа, че този първичен обект не е загубен за всички. И аз ще предположа, че обекта, който аз съм загубил, го е взел Другият. И това е всъщност дълбокият корен на трансфера: аз предполагам, че Другият има обекта, който аз съм изгубил. Така че има три причини, които пораждат трансфера:
• Другият ми харесва, той притежава нещо, което ме привлича – „агалма”. Това е въображаемата причина за трансфера.
• Другият е субектът, който знае какво е моето несъзнавано /разбирано като свързана верига от означаващи /символична причина за трансфера/;
• Предполагам, че „а”, който съм загубил е у Другия. И затова можем да мислим, че Другият е причина за желанието.
Въпрос: А какво предизвиква трансфера при психотичния субект?
П. Монрибо: при психотика няма субект, който предполагаме че познава нашето несъзнавано (SSS). Параноидното дете е сигурно, че то знае, че е преследвано. Обектът „а” не е локализиран в Другия, защото не е изграден.
При психотика трансферът е близък до еротоманията в психиатрията /форма на параноя/. Любовта не е свързана с фалическото наслаждение и сексуалността. Това е една чиста любов, която е луда и много бързо може да се превърне в омраза. Ако вие сте Другият в любовта, вие не трябва да държите наслаждението. Наслаждението при психотика не се локализира в Другия като обект „а”.
Въпрос: А какво става с неизтласканите афекти?
П. Монрибо: В терапията изскачат чувства. Те са знак, че ще бъдем свидетели на завръщане на изтласканото. Афектът се измества, трансформира се, но не се изтласква и не образува несъзнавано.
Въпрос: какво става, когато тревогата се превърне в симптом?
П. Монрибо: Когато тревогата се явява като пристъп на паника, имаме чист вид тревога. Има защити срещу това изригване на тревогата. Симптомите са такава защита /засягащи тялото, мисълта, сексуалния живот/.
Въпросът е да разберем дали имаме невротична или психотична структура. Много от т. нар. Социални фобии са неотключени психози, които не се представят по психиатричен начин. Публиката представя големия Други, който не е зачеркнат и иска да се наслаждава. Тревогата възниква и като наслаждението на Другия, който не е зачеркнат, и ни залива.
Добре е да се изработи друга система за защита: симптомът. Хубав пример на терапевтичен ключ, какъвто е симптомът е случаят на малкия Ханс. Няколко седмици преди отключване на фобията, той е завладян от тревога. Това показва, че той е завладян от наслаждение и тревогата го защитава и едновременно сигнализира за нещо реално. След като се появява фобията, изчезват сънищата на тревогата и кризите през деня.
Въпрос: Какви са проявите на тялото, съпътстващи тревогата? /по повод на възрастна пациентка, която получава „кризи на тревога” и всеки път иска да извика бърза помощ, защото те се съпътстват със сърцебиене, високо кръвно, задушаване и пр./.
П. Монрибо: Да, проявите на тялото са свързани с тревогата. Виждаме, че тревогата е в тялото. Тялото е седалище на либидото и тревогата. Тази пациентка се обръща към Другия /бърза помощ, медицината/, за да запуши тревогата. Целта е да се постигнат феномени на тялото, които заслужават името симптоми, напр. Хистеричната конверсия.
В психоанализата имаме промяна, но не изкореняваме симптома.
Защо винаги ще има симптом, дори в края на анализата? Симптомът е последното убежище на нелечимото либидо. Симптомът е начин да се направи нещо с неназовимото наслаждение. Лакан казва, че една част от наслаждението трябва да слезе до желанието. Така се субективизира наслаждението. Но една част от наслаждението /либидото/ не се примирява със субекта и трябва да се превърне в симптом.