Самотата на телата
Мари-Елен Брус
Казах ви, че само поезията е това,
което позволява интерпретацията
и ето защо, в моята техника,
мога едва да докосна това, което тя държи.
Жак Лакан1
Изолацията, която сега управлява животите ни, даде проява на самотата на едните-съвсем-сами [Uns–tout–seul]].
Позволявам си да напиша този израз, изобретен от Жак-Ален Милер[2]. Както всички думи „самота“ [solitude], чиято етимология е solus – сам, изолиран – не може да избяга от мьобиусовата структура на дискурса: „този, който е сам в стадото“ се връща към „единствения, белязан като уникален“; това е самотата, видяна от ъгъла, който предлага роенето [essaim], двузначността [équivoque], която кара смисъла да се взриви като отделя всяко говорещо-същество [parlêtre] от означаващата верига и по този начин разделя всяко S₁ от всички възможни S₂. „Излизане“ [exit] от властта на доставящата смисъл метафора.
Изолирането на телата, дистанцията – поставена понастоящем между говорещите тела – това, което изолацията предполага, дава един радикален достъп до израза „говорещо тяло“. Това позволява да се изясни едно понятие от късното учение на Лакан, което е доста трудно за определяне. Със сигурност доставените от технологията средства позволяват, дори окуражават прибягването до една гъста мрежа от обмен на виртуални думи, на резервоар от образи, на увеличаващи се съобщения. Вече не става въпрос за тела, които говорят, а за говорене без тяло. Ясно е, че това е по-добре от нищо, доколкото идва на мястото на нищото на самотата. Ясно е, че една клиника е в процес на изобретяване. Но…
Как да подходим към самотата, която е породена от изолацията, чрез понятието за „говорещото тяло“, а не чрез това за „подвластните на езика“ [a–sujettis]? Не мисля, че това може да се направи директно чрез теорията.
Малко фройдистко отклонение
Ще предложа едно малко отклонение, следвайки Фройд: „Общоизвестно е и изглежда естествено, че измъчваният от органична болка и неприятни усещания човек загубва интерес към нещата от външния свят, освен ако те не са свързани със страданието му. По-внимателните наблюдения сочат, че също така той оттегля и либидния си интерес от своите любовни обекти, че докато страда, престава да обича. Нека баналността на този факт не ни възпира да го преведем на езика на либидната теория. Тогава ще кажем: Болният оттегля либидните си пълнежи в своя Аз, за да ги разпрати отново, след като оздравее. „Докато болката в зъба му тупка, душата е все в тази малка дупка“, казва Вилхелм Буш за страдащия от зъбобол поет.“[3]
Тук откриваме един поет и този път той се представя със своето тяло под формата на зъб. Не съм сигурна, обаче, че съм съгласна с Фройд и Вилхелм Буш. Със сигурност го боли, но кой казва, че престава да обича? Колкото повече ще има (болка), толкова по-малко ще бъде (влюбен)? Ако приемем сериозно поетите, то те са специалисти по-скоро на асоцииране на любовта с болка. Следователно, за да се намерим отново, би трябвало да се ориентираме, но не от страната на нарцисизма. Не става дума нито за Аза, нито за неговия Идеал. Поетът, споменат от Фройд, е може би съвсем сам със своя зъбобол, но нашите тела са в изолация именно, за да се спре разпространението на болестта: ние сме съвсем сами, за да не се разболеем.
Поезията като ориентация на психоанализата
Жак-Ален Милер озаглави своя курс от 2002 – 2003 година “Un effort de poésie”. Той завърши първата си лекция със следния въпрос: „Защо психоанализата има тенденция да става прозаична?“[4] Дотолкова, доколкото правиш проза, ставаш прозаичен. Той открои поезията като алтернатива и предложи да „разпалим отново (в психоанализата) огъня на поетичния език“. Нека последваме тази ориентация en–corps [в тяло].
Дисциплините на двойния смисъл
Поезията? Не е ли Лакан този, който в Семинара от 15 март 1977[5] свързва поезията с психоанализата като казва: „Психоанализата е с точно попадение по отношение на това, което е означаващото, нещо много специално, което има ефекти на смисъл. Така би било достатъчно да означа S₂ не като идващо второ във времето, а като имащо двоен смисъл, така че S₁ да заеме мястото си правилно… В това отношение психоанализата не е по-измамна отколкото е самата поезия. Поезията се основава точно върху тази неопределеност [ambiguity], за която говоря и която определям като двоен смисъл.“ Самото заглавие на Семинара L’insu que sait de l’une–bévue s’aile à mourre е един акт на интерпретация чрез това, което Лакан назовава „двоен смисъл“. Той противопоставя смисъла [meaning/sens] на значението [signification][6] и решително подкрепя избора на значението [signification] по отношение на аналитичната интерпретация. Той прави заключение като казва, че тя e в полето на символното въображаемо. По-нататък продължава като казва, че поезията, „когато пропусне (смисъла), има само едно значение [signification]“, че тя е „чист възел от една дума с друга […] Как може поетът да осъществи това забележително постижение, да направи така, че смисълът да отсъства? Значението[signification] не е това, което напразно вярват хората. То е една празна дума.“ Следователно нека предположим, че празнотата на смисъла освобождава напълно значението [signification]. Лакан прави заключение като противопоставя любовта, която е само едно значение [signification], на желанието, което произвежда смисъл, което ориентира.
Той също дава един съвет: „Казах ви, че само поезията е това, което позволява интерпретацията“. Тези елементи се изясняват от това, което Жак-Ален Милер разви по отношение на говорещото тяло.[7] Говорещото тяло не е субектът. Те не се противопоставят едно на друго, а всяко от тях идва от различно поле. Може би то (говорещото тяло) следва да бъде разграничено от термина parlêtre, който продължава по-скоро да препраща към „липсата-на-битие“ [manque-à-être/lack-of-being] отколкото към плътта, по-скоро повторение отколкото събитие (на тялото). В практиката на психоанализата говорещото тяло следна да бъде разграничено от i(a), както от I(A), които заедно са захванати за възела на въображаемото и реалното. То също следва да бъде разграничено от организма, с който се занимава науката предвид влошеното функциониране на различните органи, защото реалното на науката не е реалното на психоанализата. Говорещото тяло е едно чисто значение [signification], изпразнено от смисъл и пълно с реално, както то е дефинирано в лаканианската ориентация като обратно на всички реалности. Да следваме Лакан: „Реалното, бих казал, е загадката на говорещото тяло, то е загадката на несъзнаваното.“[8] Случва се така, че това реално се разкача от образа, както и от означаващото. Това ли е субективното преживяване, което ни се предлага при изолацията?
Малко поетично пътешествие
Какво пишат поетите за самотата? Поезията посреща този „двоен смисъл“ чрез писането.
Веднага идва наум една поема: „Самота“ [Solitude] на Марк-Антоан Жирар дьо Сент-Аман [Marc-Antoine Girard de Saint-Amant]. Тя е преведена на английски език от Katherine Philips, а по нея е написана музика от Хенри Пърсел [Henry Purcell]. След това – друга поема със същото заглавие, ода от Теофил дьо Вио [Théophile de Viau]. Нека вземем предвид епохата, защото при говорещите-същества няма поезия без дискурс. Защо този толкова отдалечен от нас исторически период, XVII век – 1621 за Теофил дьо Вио и 1629 за Сент-Аман, прави от самотата фундаментална тема в поезията?
Епохата е трудна, хаотична, политически белязана от нестабилност на действащите тогава сили: религиозни войни, ереси, интензивен обмен между Франция и Италия. В Италия се развиват материалистични, хедонистични и епикурейски движения. През годините 1583-1585 така нареченият падуански материализъм се завръща към Лукреция. Между Франция и Нидерландия се случва друг интензивен обмен. Навсякъде има постоянна конфронтация между материализма и религиозните движения. Следователно това е – да използваме формулировката на Лакан – период на „криза на истината“[9], която също действа и по отношение на знанието. Това е моментът, когато субектът на науката се появява от последователния напредък, в който отекват имената на Коперник, Галилей и Кеплер. Печатарската преса прави знанието всеобщо достъпно.
Всички тези новости се сблъскват с установените религии. „Ереста“ [hairessis – избор (от старогръцки)], с която в античността е обозначена философската школа „Градината на Епикур“, се превръща в своята противоположност и с постепенно развиващата се дефиниция на догмите в християнството, ереста става името на всички мнения, противопоставящи се на доксата. Жак-Ален Милер, който винаги е в авангарда на епохата, постави началото на едно активно движение в лаканианската ориентация, основано на тази представа за ерес. Всъщност нашето време има общи точки с времето на Сент-Аман и Теофил дьо Вио.
Какво е името, дадено на ереста в периода, когато те са живяли? „Либертинизъм“, казано скандално. Това е едно етично решение, което неизбежно води човека на удоволствието към силите на мрака. Техните писмени творби са двойно еретични. Поемите им се освобождават от смисъла чрез значението [signification]. Те също така обръщат гръб на моралната, т.е. сексуалната докса, която е в сила. Те практикуват „двойния смисъл“ както в писането, така и в живота си. Следователно поезията по един ясен начин е честване на липсата на сексуално отношение. Трябва само да се прочете XXIII сонет на Теофил дьо Вио, за да се намери писменото доказателство за това:
Сънувах аз Филис, от ада чак дошла,
и както някога с ръце ме заобвива –
решила беше да се люби като жива
и както Иксион прегръщах аз мъгла.
А призракът ѝ гол се мята и извива
и шепнеше: "Тирсис, ела при мен, ела,
откакто съм в света на мъки и тегла
за теб се пазя все и млада, и красива;
при най-големия любовник идвам аз,
отново да умра в ръцете ти от страст";
а щом преситиха се от любов телата,
ми каза: "Сбогом, пак за ада хващам път…
Ти все се хвалеше, че любиш мойта плът,
сега хвали се, че си любил и душата"[10].
Жак-Ален Милер подчертава: „Нищо не показва по-добре липсата на сексуално отношение в реалното освен въображаемото изобилие на тялото, отдаващо се на това да бъде предоставяно и да бъде вземано.“ Той добавя, че барокът цели регулирането на душата чрез гледането на тялото, наслаждаващо се тук в едно „нулево ниво на смисъл“.[11] Това нулево ниво на смисъл е последствие от липсата на какъвто и да е възможен съюз между душата и тялото. Самотата е удвоена: няма отношение между партньорите, всеки е затворник на своето наслаждаващо се тяло; няма отношение между тялото на всеки и неговата душа. Изолира ги една стена [un mur], l’(a)mur.[12] Поезията се разполага на тази граница между смисъла и значението [signification], между несъзнаваното, което може да се дешифрира и несъзнаваното реално.
Двата варианта на самотата, които представляват двете поеми, хвърлят светлина именно върху тази граница. Те започват така:
Dans ce val solitaire et sombre In this dark and lonely valley,
Le cerf qui brame au bruit de l’eau Тhe stag who roars the water’s sound
Penchant ses yeux dans un ruisseau Glances down into a stream
S’amuse à regarder son ombre. And delights in glimpsing his shadow.
Théophile de Viau
O que j’aime la Solitude! O! Solitude, my sweetest choice
Que ces lieux sacrez à la Nuit, Places devoted to the Night
Esloignez du mond et du bruit Remote from tumult, and the noise,
Plaisent à mon inquiétude! How you my restless thoughts delight!
Saint-Amant,[13]trans. Katherine Philips
Самотата е наслаждаващото се тяло в природата: „тъмнина“ [darkness/sombre] и „сянка“ [shadow/ombre], „нощ“ [night/nuit] и „тревога“ [worry/inquiétude]. Това наслаждение се държи за тишината на думите и за тяхното присъствие, но редуцирани до чист звук. Освободеното от езика наслаждение присъства в „шума“ [noise/bruit], който е всичко останало от езика, когато той е свързан със значението [signification].
Как завършват тези поеми?
Les vents, qui ne se peuvent taire, The winds that know not how to be quiet
Ne peuvent écouter aussi, Know not how to listen either,
Et ce que nous ferons ici And what we are going to do here
Leur est un inconnu mystère Is to them an unknown mystery
Théophile de Viau
O que j’ayme la Solitude! O! how I Solitude adore,
C’est l’Element des bons esprits, That element of noblest wit,
C’est par elle que j’ay compris Where I have learnt Apollo’s lore,
L’Art d’Apollon sans nulle estude: Without the pains to study it:
Je l’ayme pour l’amour de toy, For thy sake I in love am grown
Connoissant que ton humeur l’ayme, With what thy fancy does pursue;
Mais quand je pense bien à moy, But when I think upon my own,
Je la hay pour la raison même ; I hate it for that reason too.
Car elle pourroit me ravir Because it needs must hinder me
L’heur de te voir, et de te servir. From seeing, and from serving thee.
Saint-Amant, trans. Katherine Philips
Теофил дьо Вио среща наслаждението под формата на загадка и на фона на мълчанието на този нечовешки партньор – природата. Тя олицетворява една двойна невъзможност – нито говори, нито слуша. Именно на това място може да изникне реалното на липсата на отношение [non-rapport], ако следваме насоките на Лакан. А Сент-Аман се сблъсква с една [hainamoration][14], защото тази любима друга, от своя страна, може да избере да се зазида в собствената си самота.
Поезията показва как аксиомата „Няма сексуално отношение“ е скритото значение [signification] на всичко около самотата. По този начин тя осветява психоанализата.
Да добавим в заключение, следвайки Жак-Ален Милер, че самотата като едно от имената на наслаждението на говорещото тяло, също може да стане една стълбичка[15] [escabeau], по която изолацията ни кара да се изкачим. Това се доказва от множеството текстове на свидетелства, в които всеки един се стреми да назове субективните ефекти на този безпрецедентен опит; кошмар, от който не можеш да се събудиш, буден кошмар. Той противопоставя едно на друго – реалното на липсата на отношение и несъзнаваното, което нашите сънища произвеждат в безкрайно метафорично шифриране. Има много свидетелства на аналитици на Школата, които показват как краят на техния опит като анализанти се осъществява чрез изсушаване на смисъла и появата на едно ново значение [signification]. Мисля си, например, за свидетелството на Лоран Дюпон [Laurent Dupont]: „С, А, С“ – три букви, които ако се озвучат, става “толкова стига“ [c’est assez], давайки по този начин пример за появата на „двоен смисъл“, така да се каже – едно разделяне между прозаичния смисъл и поетичното значение [signification].
Самотата, която преживяваме, колкото и да е ограничена, разкрива важността на нашите „прегръдки“. Тя ни изтръгва от маркираните пространства на дискурса. Тя изисква от аналитика една нова етика, етика на значението [signification], етика на говорещото тяло. Възпламеняването [embrasement] на социалната връзка от вируса доведе до появата на самота, чието значение е прегръдката [embrassement].
Текстът е публикуван първоначално като „Solitude des corps“ в Lacan Quotidien No 883, 23 април 2020
Превод от английски език: Биляна Мечкунова
Редакция: Десислава Иванова
[1] Jacques Lacan, L’insu que sait de l’une-bévue s’aile à mourre, lesson of 10 May 1977, unpublished
[2] Miller J.-A., “L’orientation lacanienne. L’Un-tout-seul“, cours de 2010-2011, inédit.
[3] Sigmund Freud, “On Narcissism: An Introduction” (1914), SE 14, p. 82
Зигмунд Фройд, „Въвеждане на нарцисизма (1914 г.)“, публикуван на български език в сборника „Отвъд принципа на удоволствието“, изд. Наука и изкуство, 1992, в превод на Маргарита Дилова; цитатът тук е от това издание – бел.прев.
[4] Miller J.-A., “L’orientation lacanienne. Un effort de poésie”, cours du 13 novembre 2002, inédit.
[5] Jacques Lacan, Séminaire “Livre XXIV, 1976-1977, L’insu que sait de l’une-bévue s’aile à mourre“, lesson of 15 March 1977, unpublished. Some lessons of this seminar have been published in Ornicar ?, Nos. 12-13 to 17-18.
[6] Преди доста години Жак-Ален Милер посвети един ключов семинар на изясняването на разликата между смисъл и значение [signification].
[7] Jacques-Alain Miller, „The Unconscious and the Speaking Body”, trans. A.R. Price, Hurly-Burly, No12, 2015, pp. 119-132.
Преводът на български език е публикуван в страницата на БОЛП тук. – бел. прев.
[8] Jacques Lacan, Encore, On Feminine Sexuality, the Limits of Love and Knowledge: The Seminar of Jacques Lacan, Book XX (1972-1973), ed. Jacques-Alain Miller, trans. Bruce Fink (New York : Norton, 1998), p. 131.
[9] Jacques Lacan, The Other Side of Psychoanalysis: The Seminar of Jacques Lacan, Book XVII, ed. Jacques-Alain Miller, trans. Russell Grigg, Norton, New York/London, 2007, Ch. 8 “From Myth to Strucuture”, p. 120 et seq.
[10] Превод: Кирил Кадийски, Антология на френската любовта лирика, изд. Нов Златорог, 2004 – бел. прев.
[11] Jacques-Alain Miller, op.cit., pp. 121-2; Жак-Ален Милер, „Несъзнаваното и говорещото тяло“, преводът на български език е публикуван на страницата на БОЛП тук – бел. прев.
[12] Неологизмът на Лакан amur събира в едно mur – стена и amour – любов; Lacan J., Je parle aux murs, Paris, Seuil, 2011, p. 103; там Лакан посочва, че трябва да се изписва: (a)mur – бел. прев.
[13] Saint-Amant, OEvres (1629), tome 1, Paris, Librairie Marcel Didier, 1971, pp. 33-48
[14] hainamoration [омразобич] е неологизъм на Лакан – съчетание от думите омраза и обич/любов – бел. прев.
[15] Вж. Жак-Ален Милер, „Несъзнаваното и говорещото тяло“, преводът на български език е публикуван в страницата на БОЛП – бел. прев.
