Ерик Лоран
Ръководните принципи на психоаналитичното действие
Представени от Ерик Лоран на 16 юли 2006 година на Общото събрание на Световната асоциация по психоанализа (САП/ AMP/ WAP), състояло се по време на Петия конгрес на САП в Рим
Преамбюл: На Конгреса на Световната асоциация по психоанализа в Comandatuba през 2004 г. Общото представителство на делегатите представи „Декларация на принципите“ пред Общото събрание. Тази „Декларацията“ беше внимателно прочетена от различните школи. След това бяха изпратени и събрани всички резултати от техните обсъждания, наблюдения и бележки. В резултат на тази работа, сега ви представяме „Ръководните принципи на психоаналитичното действие”, които ви молим да приемете.
Първи принцип
Психоанализата е практика на словото. И двамата партньори, които са аналитик и анализант, се срещат чрез своето присъствие в една и съща психоаналитична сесия. Анализантът говори за това, което го е довело, за своето страданието, за своя симптом.
Този симптом е артикулиран в материалността на несъзнаваното, състояща се от нещата, които са казани на субекта и които са го наранили и от нещата, които е невъзможно да бъдат казани и които го карат да страда. Аналитикът отбелязва, пунктуира думите на анализанта и по този начин му позволява да разгърне, да изтъче тъканта на своето несъзнавано. Силата на езика и ефектите на истината, които той позволява, това, което се нарича тълкуване/интерпретация, е действителната сила на несъзнаваното. Тълкуването, интерпретирането се представя също толкова добре както от страна на анализанта, така и от страна на аналитика. Все пак, нито единият, нито другият имат една и съща връзка с това несъзнавано, защото единият вече има опита, а другият не.
Втори принцип
Психоаналитичният сеанс е едно място, където може да се развържат най-стабилните идентификации, към които е фиксиран субектът. Психоаналитикът упълномощава тази дистанция, зачитаща навиците, нормите, правилата, с които анализантът е обвързан вън от сеанса. Той позволява едно поставяне под въпрос на основата на идентичността на всеки. Той може да смекчи крайността на това поставяне под въпрос като държи сметка за специфичността на клиниката на субекта, който се обръща към него. Той не държи сметка за нищо друго. Това е, което определя специфичността на мястото на аналитика, от което той подкрепя постяването под въпрос, отварянето, енигмата в субекта, която ще бъде откривана. Той не се идентифицира, следователно, с никоя от ролите, в чието разиграване неговия събеседник ще иска да се включи, нито с който и да е господар, учител или идеал, съществуващ вече в цивилизацията. В известен смисъл, аналитикът е този, който не може да се впише към което и да е друго място, различно от това на въпроса за желанието.
Трети принцип
Говорейки, анализантът се обръща към аналитика. Той ще му приписва чувства, вярвания, очаквания като реакция на това, което казва и той пожелава да действа спрямо вярванията и очакванията, които предвижда. Дешифрирането на смисъла по време на размените между анализанта и аналитика не е единствения залог. Съществуват също и намеренията на говорещия. Става въпрос да се възстанови нещо, което е изгубено от събеседника. Това възстановяване на обекта дава ключа към фройдисткия мит за влечението/нагона. То дава основа на преноса, който свързва заедно двамата партньори. Формулата на Лакан, според която субектът получава своето собствено съобщение от Другия в обърната форма, включва и двете – дешифрирането и желанието да действа, съответно на това кой е този, към когото се обръща/адресира. В крайна сметка, когато анализантът говори, той иска, отвъд смисъла на това, за което говори, да достигне до партньора на своите очаквания, вярвания и желания в Другия. Той се насочва към партньора от своята фантазия. Психоаналитикът, ръководен от опита за естеството на своя собствен фантазъм, зема това под внимание. Той се пази, въздържа се от това да действа в името на този фантазъм.
Четвърти принцип
Връзката в преноса предполага едно място, „мястото на Другия”, както казва Лакан, който не се регулира от нищо друго конкретно. Това е мястото, където несъзнаваното може да се представя с най-голямата степен на свобода на изказа и по този начин да се проявят неговите съблазни и трудности. Това, също така, е мястото, където фигурите на партньора във фантазма могат да се разгърнат в най-голямата сложност на игрите си в огледалото. Затова психоаналитичният сеанс не позволява който и да е трети друг, с неговия външен поглед към действителните процеси, които са започнали. Третият ще бъде ограничен до това място на Другия. Този принцип, следователно, изключва намесата на който и да е авторитет от трета страна, стремящ се както да определи мястото на всеки един, така и да преобразува целта на психоаналитичното лечение. Авторитът на оценяващата трета страна се вписва в серията от трети страни и е утвърден извън това, което е заложено между анализанта, аналитика и несъзнаваното.
Пети принцип
Не съществува стандартно лечение, няма обща процедура, която да ръководи психоаналитичното лечение. Фройд използва метафората за шаха, за да покаже, че не съществуват само правила и типични ходове в началото и в края на играта. Разбира се, след Фройд алгоритмите, които правят възможно да се формализира играта на шах, са придобили голяма власт. Свързването им с изчислителната сила на компютъра, е направило възможно за машината да победи играча-човек. Но това не променя факта, че психоанализата, обратно на шаха, не може да бъде представена във формата на алгоритъм. Това може да видим при самия Фройд, който е препредавал психоанализата с помощта на отделни случаи: Човекът с плъховете, Дора, Малкият Ханс и т.н. Започвайки от случая на Човека вълк, рецептата на лечение е влязла в криза. Фройд не е можел повече да държи в единството на една рецепта сложността на разиграващите се процеси. Опитът от психоанализата, който е далеч от това да може да бъде сведен до техническа процедура, има само едно правило: това на оригиналността на сценария, по който се проявява субективната индивидуалност. Следователно, психоанализата не е една техника, а е един дискурс, който насърчава всеки човек да изработи своята уникалност, своето изключение.
Шести принцип
Продължителността на лечението и развитието на сеанса не могат да бъдат стандартизирани. Леченията при Фройд са имали много различна продължителност. Имало е лечения с продължителност от един сеанс, каквато е била психоанализата на Густав Малер (Gustav Mahler). Също така е имало лечения с продължителност от четири месеца, както е при Малкия Ханс, от една година, както е при Човека с плъховете, от няколко години, както е при Човека вълк. От този момент вариациите и разнообразията не са спрели да се увеличават. Нещо повече, приложението на психоанализата вън от кабинета в полето на психичното здраве допринасят за вариациите в продължителността на психоаналитичното лечение. Различията в клиничните случаи и във възрастта, при която психоанализата би могла да се приложи прави възможно да вземем предвид, че продължителността на лечението сега, най-добре, е определена като „по мярка”. Една анализа продължава до момента, когато анализираният е удовлетворен достатъчно и това преживяване прави възможно той да напусне своя аналитик. Целта не е прилагане на норма, а едно съгласие от страна на субекта със самия себе си.
Седми принцип
Психоанализата не може да определи своите цели и своя край от гледна точка на адаптирането на индивидуалността на субекта към каквито и да е норми, правила, определения, или стандарти на реалността. Откритието на психоанализата е нещо повече от това един субект, който страда от импотентност, да постигне пълно сексуално удовлетворение. Тази импотентност е обозначена в термините на кастрацията. Нещо повече, психоанализата с Лакан е формулирала невъзможността за съществуване на една норма на сексуалната връзка между половете. Ако не съществува пълно удовлетворение и ако не съществува норма, то за всеки един остава да изобрети едно отделно решение като използва за опора своя симптом. Изобретението на всеки може да бъде повече или по-малко типично, повече или по-малко да се опира на традицията и обществените норми. Може, обратно, да желае да доведе до разрив или до една определена нелегалност. Остава не по-малка истината, че в основата си, връзката между половете няма едно общо решение „за всички”. В този смисъл, тази връзка остава белязана с клеймото на „нелечимото”, и винаги ще има нещо, което се проваля. При говорещите същества, полът се произлиза от „не- всичко”.
Осми принцип
Психоаналитичното обучение не може да бъде сведено до нормите на обучение в университета или до оценката на придобитите умения в практиката. Психоаналитичното обучение, от момента на неговото утвърждаване като дискурс, се основава на три етапа: семинари за теоретично обучение (параакадемични); следвани от започване на лична психоанализа, която продължава до крайната точка (от която следват обучителните резултати); прагматично препредаване на практиката в супервизия (разговор между равни за практиката). На един етап Фройд е вярвал, че е възможно да се определи психоаналитична идентичност. Същинският успех на психоанализата, нейната интернализация, многото генерации, които следваха една след друга през изминалия век, показаха колко е илюзорно определението на психоаналитичната идентичност. Определението за психоаналитик включва вариациите в тази идентичност. То е самата вариация. Определението за психоаналитик не е един идеал, то включва историята на психоанализата сама по себе си и това, което е било наричано психоаналик в контекста на отделните дискурси.
Назоваването на психоаналитика включва противоречиви компоненти. Необходимо е едно академично образование, подчинено на една обща съотносимост на придобитите образователни или научни степени в различните университети. Необходим е един клиничен опит, който се предава в своята конкретност в супервизията на колеги, които са равни. Изисква се изцяло индивидуалният опит в лечението. Нивата на общото, на конкретното и на индивидуалното са разнородни. Историята на психоаналитичното движение е тази на несъгласията и на тълкуванията на тази разнородност. Тя, разнородността формира част от този Голям разговор на психоанализата, който прави възможно да се обяви кой е психоаналитик. Това обявяване е възможно посредством изпълняването на процедури в общностите, каквито са психоаналитичните институции. В този смисъл, психоаналитикът не е сам, той зависи, както се казва в шегата, от един Друг, който го разпознава. Този Друг не може да се сведе до един нормиращ, авторитарен, регулиращ и стандартизиращ Друг. Психоаналитикът е този, който утвърждава, че е придобил от психоаналитичния опит това, което можел да очаква и по този начин е преминал през „пас”, както го е нарекъл Лакан. Така той свидетелства за това, че е преминал през своите „задъдени улици”. Съществува свидетелство за преминаване на тези безизходни положения. Събеседването, чрез което той иска да получи едно съгласие за това преминаване, се случва в институционалната среда. Нещо повече, това е вписано в Големия разговор между психоанализата и цивилизацията. Психоаналитикът не е аутист. Той не пропуска да се насочи с ясно мнение към доброжелателния събеседник, когото иска да докосне и разчувства в името на каузата на психоанализата.
Превод на български Десислава Иванова с редакцията на Биляна Мечкунова
