Крехкостта на терористите
Фрагмент от Писма към просветеното обществено мнение
Жак-Ален Милер
Терористът е идеалист. Той е луд, не е злодей. Аз, който ви говоря, без съмнение за малко щях да споделя съдбата на Feltrinelli, онзи несръчен пиротехник, който се взриви близо до един електрически стълб. Тук намират доказателство думите на Лакан, според които: „грешката от добри намерения е най-непростимата от всички“ (Ecrits).
Този обратен ефект произлиза от същото вдъхновение като в безсмъртното есе на Thomas de Quincey: За убийството, смятано за едно от изящните изкуства, където може да се прочете: „Дори и малко един човек да се подведе към убийството, той много бързо ще започне да пие и поглъща Сабáта и оттам да пропада в неуважението и безразличието“.
Лаканианският парадокс изразява самата същност на фройдизма в неговата здравословност. Начинът на опериране на несъзнаваното всъщност ви забранява да се позовавате на вашата доброжелателност, на вашата добронамереност, на вашата красива душа. „Не исках това“ няма стойност на оправдание. Да, това, което направи или което е резултат от това, което направи, ти си го искал, тъй като не знаеш какво е това, което си искал. Показват ти го последствията. Човекът е осъден да не знае какво е искал, освен впоследствие (aposteriori).
Етиката на намерението е добро момиче, което прави от субекта винаги един невинен, освен ако се съмняваме като Кант, че когато и да е било се е появявало едно добро, ама наистина добро намерение на този свят. Несъзнаваното иска един по-мъжки морал: няма да можеш да се смяташ за освободен от нежеланите последствия на собствената си глупост. Има повече неща в твоята воля и твоето сърце, Хорацио, отколкото е сънувала твоята философия (тоест философията на всеки).
Повтарят думите на Лакан „Не отстъпвай пред желанието си“ и крещят „Убиец! Злодей! Атентат срещу обществения морал!“, предизвикват се обществени вълнения и върху него се налага, както преди върху Фройд, цензурата на конформистите. Лакан, в моята версия на семинара „Етиката на психоанализата“, казва точно: „Предлагам единственото нещо, за което да можеш да бъдеш виновен, поне в психоаналитична перспектива, е това да си отстъпил пред своето желание.“
По-рано вече показах и припомних в Le Monde, че тук при Лакан отеква Фройд от „Цивилизацията и разочарованието от нея“, според когото „всяко отхвърляне на нагона – на нагонното удовлетворяване – се превръща в динамичен извор на моралната съвест, всяко ново отхвърляне увеличава нейната ожесточеност и нетърпимост“. Което означава, че според Фройд, и обратно на това, което би се искало на общественото мнение, несъзнаваното чувство за вина никога не е толкова живо, както когато субектът жертва наслаждението си за моралния идеал. Така Свръхазът се храни от самите отхвърляния, които изисква. Фройд представя това наблюдение като специфичен принос на психоаналитичната клиника към въпроса за етиката. Да си отстъпил пред желанието си – на Лакан, превежда и едновременно пренася Triebverzitch на Фройд.
Такава бе интуицията на Ницше, когото цитирах наскоро. Гениалният философ психотик, син на пастора на Röcken като Cioran, депресивният, страдащ от безсъние, син на православния свещеник от Rasinari, обвиняваше „тренингът на покаянието и изкуплението“, което наричаше „колективната лудост на онези фанатици на смъртта“, чийто „ужасяващ вик Evviva la morte“ осъждаше (Генеалогия на морала, III, 1932).
Също така несъзнаваното не иска да каже: всички са жертви.
Несъзнаваното иска да каже: твоите любезни намерения, твоите идеи, които са твоите проститутки, всичко това е маскировка, една фасада, казва Фройд (в текста му на френски език). Последствията са тези, които имат тежест и за които си отговорен. Дешифрирай несъзнаваното си (етичен императив), защото това, което не си искал, това, което не знаеш, ще се запише в твой ущърб. Това е твърдият закон на Фройд, ужасяващият lex freudiana.
Представяме си, че психоаналитичната доктрина освобождава от задължение човечеството, че детерминизма на несъзнаваното реабилитира всеки един, че Фройд е новият изкупител, който ви опрощава греховете. Несъзнавано = наказанието невъзможно. Така се тълкува публично психоанализата: наопаки. Този факт не изобличава Фройд, нито мнозинството журналисти, а фройдистите, неспособни да достигнат до мисълта, че несъзнаваното иска да каже точно обратното: че съм отговорен отвъд империята на съзнаваното. Само Лакан го пише и продължава да е неразбран: „Винаги сме отговорни за нашата позиция на субекти. Наречете това тероризъм, ако искате“ (Ecrits) .
Дадох си сметка едва миналата година, четейки един аржентински колегаq починал прекалено рано, удивителния Javier Aramburu, че Лакан не правеше друго освен да придаде стила на Saint-Just, стила на André Breton на един много кратък текст на Фройд от 1925 – “Die sittliche Verantwortung für den Inhalt der Träume” („Моралната отговорност за съдържанието на сънищата“).
Старите болшевики, далеч от това да бъдат безгрешните хора от златната легенда за Революцията, изглеждаха доста проблемни в очите на клинициста. Повечето невротизирани, неизлечимо изгубени, които рискуват лудо живота си и са учудващо страхливи в решителните моменти, които вярват в Дядо Коледа и излизат от кожата си при първото разочарование; изгубени хистерици, които искат да бъдат обичани, очакват похвали, невярващи натрапливи, които се съмняват, объркани хора или включително такива, които се наслаждават на момента.
Сталин беше от съвсем друга закалка. Никакви скрупули, никаква порядъчност. Без колебания, без липса в съществото си. Човекът от желязо, перфектният злодей, недосегаем, съвършен, „непроницаем монолит, попаднал в един низък свят в резултат на една мътна катастрофа“.
Озарява Сталинската ласка Бъдещето на нашите дечица!
Великолепието на злодея, неговият специфичен пагубен блясък произлиза от това, че не притежава другост: злодеят не приема нито Другия с главно Д, който не е нищо друго освен фикция, нито другите, които нямат никаква стойност за него. Не става въпрос за нарцисизъм, защото на Нарцис му е необходима сцена и зрител. Не можем да го наречем и цинизъм – една възвишена духовна и хигиенична аскеза. По-скоро е един политически аутизъм, за да го кажем като нашите приятели Lefort. Вижте Сталин на заседанието на Централния Комитет, който на 9 септември 1940г. освободи неговото протеже Авдеенко – старият миньор от Донбас (от книгата на Jean-JaquesMarie, Stalin, 1967).
Сталин може да бъде упрекван за много неща, но трябва да се каже и нещо в негова полза: не е бил низвергнат от съдбата, започнал е като семинарист, както Julien Sorel, но никога, никога не е бил терорист. Разберете ме добре: организирал е Големия Терор, вербувал е терористи, подлагал е на глад народа, интернирал е цели народи, но никога не е бил един от тези терористи, които са рискували живота си, тоест били са готови да го изгубят за едно означаващо идеал, както е направил Julien.
Сталин – Коба тогава – се е представял за организатор на кървавата манифестация в Батуми, пристанище на Черно Море, през март 1902г. – манифестация в следствие на закриването на рафинерията на Ротшилд. Барбюс го описва „като една мишена начело на манифестацията“. „По отношение на мишената – пише Marie – никой не го е видял, освен един полицейски комисар, чието свидетелство е било отхвърлено от съда“.
Няма нищо по-далечно на злодея от терориста, който дава живота си, за да отнеме този на други. Субективният принцип на тероризма не се отличава от този на анорексията. „Исках едно ангелско тяло“ ми каза по време на обяд една бивша анорексичка, докато само бодваше в чинията си. Да, на ангел унищожител.
По си струва, не е ли така, la démocrassouille[†], както се изразяват фашагите. Истинският въпрос е да разберем защо психоанализата няма почва в земите на Исляма. Това би било необходимо за да пресушим смъртоносното наслаждение на саможертвата.
Започнато на 19 и завършено на 30 септември 2001г.
Превод от испански д-р Евгений Генчев
