Тъгата в ерата на принудителното щастие
Роза Лопес
Психоанализата не е единственият дискурс, който предупреждава за опустошителните ефекти, които настоящият тласък за щастие произвежда в говорещите същества. Философите на постмодернизма, социолози, психолози, дори медийни коментатори говорят до изтощение за връзката между така наречената „наука за щастието“ и неолибералната капиталистическа система. По този повод ние нищо не изобретяваме, но можем да дадем някои обяснения за субективните основи, свързани с времето, когато щастието се издига до зенита и тъгата е неговият пряк корелат.
Като съображение за сигурност, трябва да разграничим лаканианската психоанализа от другата психоанализа, която при експорта си в САЩ загуби първоначалния си дух и се превърна в машина за адаптация към идеала на американския начин на живот. По този начин учението на Фройд бе сведено до малки банални формули, които ритуализираха техниката и поставиха акцента върху поведението . Именно благодарение на тази психоанализа се появиха незаконнородените деца на психотерапията. Ще се спрем на едно от тях: позитивната психология, възникнала през 1997 г. и ръководена от Martin Seligman.
Бизнесът на Щастието и неговите опустошения
В началото на 20-ти век се появява нов бизнес, базиран на техниките за мотивация на работниците и точно към края на същия век се ражда така наречената „позитивна психология“ на Seligman и неговата книга „ Автентичното щастие“ (1997), смесица от философски изследвания на оптимизма, подкрепени със „сборник от анекдоти“ и съвети за самопомощ. От тази магма произлизат треньорите и мотивационните гурута с техния арсенал от универсално приложими фрази. Seligman разширява сферата на своите действия от индивида до обществото, като причислява и политическите, икономическите и социалните институции, които благоприятстват щастието: „демокрация, семейство, църква или капиталистическата система на свободна бизнес конкуренция“ 1. Перспективата на неговата специализирана терапия при депресия е ориентирана от ценностите на неолиберализма, въплътени в т.нар. WEIRD western, educated, industrialized, rich and democratic(западни, образовани, индустриализирани, богати и демократични).
Колко любопитно е, че самата абревиатура WEIRD означава също и „рядък“, „странен“ или „озадачаващ“.
Контрапунктът на бизнеса с щастието предлага Bárbara Ehrenreich в книгата си „ Усмихни се или умри“, който осъжда перверзното действие на доминиращата позитивна идеология. След като е диагностицирана с рак на гърдата, ѝ е препоръчано да посещава групи за подкрепа, за да увеличи шансовете си за излекуване. Интересно, как ракът може да бъде излекуван с тези средства?! Подходът изглежда много прост: става въпрос за приемане на болестта като „подарък“ вместо за „зло“ и възползване от възможностите, които това ви предлага. Изключителната трансмутация на възникването на едно реално във възможност за учене е един от основните стълбове на неолибералната идеология, страхотно отричане на кастрацията. Барбара твърди, че ѝ е отказана възможността да говори за тъга или гняв- чувства, които увреждат лечебния процес с аргумента за запазване на цялата ѝ енергия за „визуализиране“ на битката, която се провеждала в тялото ѝ между добрите клетки и раковите клетки и за подкрепа, като добър треньор, на имунния отговор. Ракът обаче прогресирал и вината, че не била достатъчно позитивна, все повече натъжавала Барбара. Статистическите проучвания показват, че в Съединените щати няма по-голяма преживяемост при рак на гърдата при оптимистичната, отколкото при песимистичната жена, докато явно има между бялата и чернокожата.
Прекомерният оптимизъм също води до катастрофални последици на политическо и икономическо ниво. Вече изпитваме лудостта на жилищния балон и бедствието от ипотечната криза от 2008 г., която доведе много хора до състояние на социална изолация и нестабилни заплати. Въпреки това, за бизнеса с позитивната терапия, в съответствие с неолиберализма, няма структурни социални проблеми, а индивидуални психологически недостатъци. Длъжни сме да бъдем щастливи и да се чувстваме виновни, че не сме преодолели трудностите. Науката за щастието извращава с невинен редукционизъм, аристотеловата концепция за „хубав живот“ (евдемония), трансформирайки го в инструмент в услуга на капитализма, който тласка субекта да се адаптира и да приеме „трудовите парадокси“ (отличен евфемизъм) на свободния пазар: работа без ограничено работно време и то за нелепа заплата, защото това един ден ще ви отведе до съвета на директорите и до щастието.
Лакан потвърждава, че макар Фройд никога да не е говорил глупости, неговите последователи не са спирали да го правят, предлагайки щастие, което се състои в това да бъдете като всички останали и по този начин да се съобразите с дискурса на господаря. Сблъсквайки се с глупостта на колегите си в его психологията , Лакан избухва в отговор, с което иска да даде тяло (нека приемем това буквално) на вбесяващия въпрос за щастието: „Няма друго щастие, освен това на фалоса“. Но внимавайте, щастлив е фалосът, а не мъжът, който го носи или жената, която го получава“.
Задължението да бъдем оптимисти
Оптимизмът като самоувереност, подхранваща фалшиви надежди, може да доведе до най-лошото, както Лакан отговаря в „Телевизия“: „Просто знайте, че съм виждал много пъти надеждата, която наричат „ утрините, които пеят“, да доведе хора, които аз уважавах толкова, колкото оценявам и вас, до самоубийство ” 2 .
Щастието като императив, е отровен дар, който неолиберализмът разшири, за да го включи в академичните, политическите и икономическите програми на много страни. Когато щастието е записано в конституциите на някои държави, то веднага се превръща в едно Свръхазово задължение. Нищо и никой не ни принуждава да се наслаждаваме, освен суперегото, което в момента използва правото на щастие като алиби, за да наложи своята тирания. Тогава, вместо да се насочи към Другия, погледът се насочва към собственото аз, подлагайки го на постоянно изследване и в същото време се фиксира върху себеподобния в онзи пароксизъм на въображаемо сравнение, предлаган от цифровите приложения (статистическите норми). Драмата е сервирана: себеподобният винаги е успешен, докато в същото време аз-провален, но на лице си нося татуирана усмивката на Joker-а.
Сянката на вината пада върху субекта, който не постига поставените целите. Някои американци предпочитат живота на бездомник на улицата, отколкото да се възползват от системите за помощ, защото се срамуват от това, че са се провалили в „страната на неограничените възможности за забогатяване“. Очевидно е, че социалният контрол намира в чувството за вина благодатна почва, за да упражни своето господство, докато субектът влиза в т.нар. „депресия“. Лакан винаги използва означаващото „тъга“, защото не иска да попадне в капана на безразборното използване на диагнозата депресия, която включва всичко, което не функционира, както трябва. Химическите и психотерапевтичните лечения се опитват да накарат депресивните хора да се нагодят към социалния механизъм като частите на машина. Субектът, от своя страна, си спестява трудния път на себепознанието и бяга от своята отговорност.
Позицията на Лакан
Има две изявления на Лакан, които ни интересуват в това, да поставим под съмнение казаното дотук за стремежа към щастие и непримиримостта по отношение на тъгата:
- „Опитвам се да не тласкам една психоанализа твърде далеч, така че когато анализантът мисли, че е доволен да живее, това е достатъчно“ 3 .
- „Тъгата не е състояние на душата, това е просто една морална грешка, както изтъкват Данте и дори Спиноза: грехът е акт на морална страхливост, който се разполага, в крайна сметка, на нивото на мисълта, т.е. в императива на „да кажеш добре“ или да се разположи отново в несъзнаваното, в структурата „ 4 .
Очакването, че в края на анализата анализантът се обявява за „доволен да живее“, според мисълта на Лакан, не е равносилно на насърчаване към щастието като цел на всяка цена. Означаващото „доволство“ има своя етимологичен корен (на френски и испански) в „да кажеш“ и следователно става въпрос анализираният да знае как да се справя със структурното условие да е пронизан от думите, което предполага да се помирят казаното с любовта към живота.
Според Лакан, тъжният човек няма смелостта да се изправи срещу едно истинско желание за знание и затова греши от страхливост. Необходимо е да можем да аргументираме това твърдение, преди да го повторим без да се замисляме, тъй като не е очевидно, че психоанализата може да говори в термините грях и страхливост, без да се подхлъзва в друг дискурс. С други думи, трябва ясно да схванем как теорията на Лакан за тъгата се различава от тази, която е установила християнската традиция, считайки я за смъртен грях, а също и от тази, популяризирана от неолибералната идеология, която разглежда депресията като грях срещу капиталистическата трудова етика. На психоаналитика не е позволена нито морална оценка, нито нетърпимост по отношение на тъгата. Съзнавайки садистичното функциониране на суперегото, той се опитва да освободи субекта от тиранията на своите императиви, сред които преобладава гореспоменатия стремеж към щастие под формата на непрекъснато наслаждаване. Единственото условие, от което психоаналитикът не може да се откаже, е субектът да си спести работата да пребивава в несъзнаваното (невроза) или да се ориентира в структурата си (психоза). За останалото на аналитика му се налага да действа с търпението на светец и да понася, като никой друг, проявите на болка, тревога, омраза, безразличие или омерзение, които са част от тъгата.
Липса на любов
Вместо доволството да живееш, като добавъчен резултат на упоритите усилия на една анализа,неистовото търсене на щастие поражда тревога и тъга. Не е изненадващо, че първата жертва на тази идеология е любовта във всичките ѝ аспекти: любов към другия, към себе си и любов към живота.
Тук също не казваме нищо ново. Някои мислители вече са провъзгласили края на любовта, а социолозите предричат охлаждане на страстта като последица от неограничената свобода на избора, съчетана с изискването за съвършенство.
Тъжният човек, в тази хиперболична препратка към себе си, която го характеризира, е неспособен да насочи интереса си към света. Леността го обездвижва, желанието се губи, любовта се натравя, докато наслаждението от страданието тържествува. Аналитикът не популяризира идеали за щастие или пълнота. Той не проповядва пасторалната всеобща любов към ближния, но застава срещу нагона към смъртта и признава, че без любов ние се разболяваме от тъга. Това беше учението на Фройд, изобретателят на едно лечение чрез любовта (преноса), а също и на най-последния Лакан, за когото в ориентацията към реалното,любовта в крайна сметка придобива достойнство, еквивалентно на това на симптома.
Роза Лопес е психоаналитик, живее в Мадрид.
Член на Лаканската школа по психоанализа и на Световната асоциация по психоанализа. Преподавател в Nucep (Клиничната секция в Мадрид).
Превод: Мария Стаматова
Редакция: д-р Евгений Генчев
Библиографски бележки:
1 Seligman, М., Автентично щастие. Издания Б, Барселона 2011, стр. 101.
2 Lacan, J., „Телевизия“, Други ръкописи , Paidós, Буенос Айрес, 2012, стр. 568.
3 Lacan, J., Конференция от 24 ноември 1975 г. в семинара Kanzer на Йейлския университет.
4 Lacan, J., „Телевизия”, Други ръкописи , Paidós, Буенос Айрес, 2012.