Човекът с плъховете и неговият Баща
Патрик Монрибо
Семинар на Фройдистко поле в България
София, 27 май, 2006 г.
Аналитичният случай, наречен “Човека с плъховете”, е публикуван от Фройд за първи път през 1909 г. Ще направим критическо разглеждане, базирайки се на въпроса за бащата, сюжет със световна актуалност сред аналитиците. През юли 2006 г. в Рим Конгресът на Световната асоциация по психоанализа ще засегне този проблем под следното заглавие: “Името на бащата, да си служим с него, да минем без него”. Toва заглавие е взето от Семинара на Лакан от април 1976 г. върху симптома: Името на Бащата, “ние можем да минем без него, при условие, че сме си послужили с него”.
Ще видим, че Човекът с плъховете не можа да мине без бащата, защото той не е способен да си служи с него. Възможно е, единствено поставяйки го в центъра на една тежка натраплива невроза.
Първа част : неврозата – клинични аспекти
Това е единственият представен случай на завършена анализа от описаните общо пет от Фройд в съчинението му “Петте психоаналитични случая”. Това позволява да видим начина, по който Фройд е работил, неговия принос върху аналитичната техника. Човекът с плъховете идва при Фройд на първи октомври 1907 г., точно след приключилото му обучение по право през юли същата година. Той е на 30 години, току-що е започнал да упражнява професията си, което се е считало за късна възраст по времето на Фройд. Пациентът е бил забавен от сериозността на неврозата си. Лечението е продължило една година, до юли 1908 г., период, нормален за тази епоха. Фройд редактира този случай фрагмент по фрагмент и го представя пред учениците си по време на традиционните събирания в сряда на Виенското психоаналитично общество. След това той споделя същия случай пред Конгреса в Залцбург. Фройд е трябвало да говори за случая на малкия Ханс, но променя мнението си и избира Човека с плъховете, случай, който особено го занимава както в познавателен, така и в личен аспект. Той представя случая в продължение на пет часа, без да си дава сметка за изминалото време. Фройд насочва вниманието си върху детайлите, нещо изключително важно в психоанализата. Детайлът обаче докосва интимността, което не позволява автентичното му представяне пред широка публика. Някои от тези детайли бяха съхранени за историята и издадени през 1974 г. под името “Дневник на една анализа”.
Накратко става въпрос за историята на една невъзможна раздяла. Пациенът страда от натрапливи страхове, които, според Лакан, са израз на една “насилствено субективиране на натрапливия дълг”, т.е. натрапливостта е вече опит за субективиране на дълга. Човекът с плъховете всъщност е историята на един личен дълг, който отпраща към един по-стар дълг, този на бащата, с който той не успява да се справи. Всичко това е една особена алхимия, която Фройд нарича “централен комплекс", несъзнателен комплекс, който се изразява чрез определен симптом. Не става въпрос пациентът по време на анализата да приключи с основния дълг, но да може да го субективира по начин, различен от натрапливите страхове, незабравяйки, че това никога няма да се реализира напълно. Касае се за необходимостта пациентът да придобие знание за определеността на натрапливия симптом. По какъв начин последният е станал възможен? Връщаме се отново към клиничния случай заради тези, които не са го чели.
Този пациент се казва Ернст Ланзер. Той е любезен, начетен и интелигентен, страдащ от дълго време от натрапливи идеи. Влошаването на състоянието му го отвежда при Фройд. Когато то се е усложнявало, той е бил успокояван от негов приятел на име Галатзер. Този път обаче това е било недостатъчно и той се обръща към Фройд. Взема това решение заради едно натрапливо опасение, че нещо лошо ще се случи на две скъпи за него личности – скъпа за него дама и собствения му баща. Тези опасения се асоциират с импулсивната фобия за възможността да си пререже гърлото с ножче за бръснене. Този ритуал би бил автонаказание, санкциониращо го заради натрапливото опасение по повод близките му. Впрочем, Ернст Ланзер си налага от много време забрани по отношение на различни ежедневни неща. Опасения, натрапливи влечения, забрани: това са симптомите, които го отвеждат при Фройд, в контекста на едно силно безпокойство и неотдавнашно усложнение на една стара невроза.
По време на първите сеанси Ернст прави следната асоциация на идеите: той свързва един негов приятел виенчанин, който му действа успокоително, с един приятел от детството, чието приятелство е само стратегия, за да се доближи и прелъсти сестрата на Ернст, сестрата, която е имала за него изключително значение. Голяма е вероятността Ернст да е имал сексуални отношения със сестра си. Ернст отрича серията от неискрени приятели и търси успокоение при Фройд. Фройд отчита преноса със своя пациент още от самото начало. За какво говори Ернст по време на първите сеанси? За сексуални спомени от своето детство. Без съмнение, той е бил повлиян от запознанството си с книгата на Фройд върху детската сексуалност. Като много малък е имал воайористични манифестации със домашните прислужници. Той запазва като възрастен желанието, предизвикващо чувство за вина, да гледа голи жени. Фройд прави заключението, че връзката по време на един и същ сеанс между мъжките приятелства и инфантилната сексуалност свидетелства за една възможна латентна хомосексуалност. Още повече, неговият първи обект на изследване е Мадам Роберт, която носи мъжко бащино име; казва се Мадам Рудолф. Тази хомосексуалност е латентна, защото в сексуалната си практика Ернст е хетеросексуален: той има например за любовница една шивачка, независимо че впоследствие ще се омъжи за друга жена.
Ернст изучава внимателно интимните части на домашната прислужница и установява, че й липсва фалос. От този момент нататък той ще стане много любопитен. В “Сексуалният живот”, редактиран през 1908 г., т.е. по едно и също време с разглеждания случай, Фройд извежда желанието за знание при субекта от майчината кастрация. С присъщото си любопитство, детето иска да запуши дупките на майка си. Ерудицията на обладания от натрапливи мисли служи също да опровергае кастрацията. Кастрацията обаче не е действително преодоляна, а несполучливият опит за това води до увеличаване на съмненията. Малкият Ернст констатира една дупка върху тялото на прислужницата и на мястото на тази дупка той полага своето любопитство. Той изучава Другия на знанието и в това той не е перверзен, а невротичен. Всъщност, той не се задоволява да се наслаждава при гледката на голи жени, той иска също да се наслаждава от своето любопитство и от знанието, което може да извлече от това. По късно той отново започва същите практики с втората гувернантка, която не се казва Лина, както твърди текста на Фройд, а Роза и това е също името на майката на човека с плъховете. Тук също виждаме потвърждение на майчиния комплекс чрез домашната помощница. Още повече, Роза забременява и се омъжва за един богаташ. Това е тема, която се повтаря често в неврозата на Ернст: бедната жена се омъжва за богат мъж. Този брак, ще видим по-долу, ни отпраща към една грешка на бащата, който не е пожелал да се ожени за бедна жена, предпочитайки парите на една богаташка. Този избор подхранва също съмненията в любовния живот на Ернст, самият той раздвоен между две жени: той обича една бедна жена, дъщеря на един месар. В тези преживявания намираме поне два пъти сричката “rat “, която се явява общ знаменател за различните случаи. На немски “женя се“ е heiraten и чрез тази сватба прислужницата Лина става “Frau Hofrat “, което означава “жена на един съветник в съда“. Ние виждаме чрез този случай, че несъзнаваното е структурирано като езика и организацията на неврозата минава през езика. Фройд се явява по този начин поле за изследване на езиковите детерминизми на неврозата.
Ернст изследва тялото на прислужниците. След като констатира липсата на фалос при тях той получава ерекция: този фалически феномен на неговото тяло отговаря на кастрацията, наблюдавана при Другия. Той обаче на разбира какво точно се случва и ще попита майка си. Чрез нея той ще се опита да изгради знание за своето желание : “Защо се възбуждам?“, “Каква е причината за моето желание?”. От една страна той носи фантазъм /да гледа голи жени в търсене на знанието/: тази форма на наслаждението задейства скопическото влечение, да гледа. От друга страна, той е завладян от енигматично желание и фалическо наслаждение – /ерекция, мастурбация/, които не може да разбере и които, следователно, му изглеждат странни. Той моли Другия за знание, което да запълни тази празнина: първо от майка си, а като зрял, от мъртвия си баща, пред който той ще покаже фалоса си – ще се върнем по-късно. Той е невротичен, той иска знание, но без отговор. Той не иска нищо да знае за майчината кастрация. Воайористките влечения и неговото любопитство са един екран, който маскира това, което той действително е видял, но не му подхожда. Както казва Лакан, цитирайки Свещените Писания: “Те имат очи, за да не виждат“. Точно тук той би намерил един отговор: той се възбужда заради майчината кастрация, за да се опита да я опровергае. Той не иска нищо да знае. На мястото на отреченото знание за майчиното тяло той ще изпита натрапливи мисли: ужасен страх, пропорционален на ужаса, отприщен след наблюдаването на кастрацията при прислужницата. Всъщност на мястото на това събитие – отсъствието на пенис при прислужницата – той поставя един централен момент: възможната смърт на бащата. Резултатът, Ернст казва на Фройд: “Ако искам да гледам голи жени, ще се случи нещо”… Следователно едно трагично събитие идва на мястото на кастрацията. Неговите мисли се вписват в една ситуация на обезпокояваща чуждост. Ернст е на 6 или 7 години и това е вече началото на неговата невроза. “Това е самата болест”, казва Фройд. Тръгваме от сексуалното, от инфантилните фантазми, какво може да се случи в крайна сметка? Бащата може да умре. За да не се случи това, за да попречи на реализацията на своите желания за смъртта на баща му, той ще използва защитата и себенаказанието: заплахата самият той да си отреже гърлото с бръснач.
Тук виждаме постепенната поява на бащата върху аналитичната сцена, докато Ернст Ланзер говори на Фройд и разнищват заедно появата на неговата инфантилна невроза. Пациентът стига дори по-далеч: неговите мисли са дотолкова по-трудни за приемане от самия него, доколкото факта, че родителите му, по всяка вероятност, ги познават, мисли си той, защото той може би вече ги е изразявал, без сам да си дава сметка за това. Ние вече виждаме малкия невротик, който е на мнение, че Другият знае това, което той мисли. Фройд вижда в тази странна идея – Другият живее в мислите ми или моите мисли живеят в Другия – манифестация, свързана със съществуването на несъзнавани мисли до степен, в която субектът може да каже неща, без да разбира това, което казва. Това е определението на Лакан за несъзнаваното като дискурс на Другия.
Такава е инфантилната невроза на Ернст. Натрапливостите няма да го напуснат никога.
След това пациентът излага основната причина за посещението си при Фройд, неотдавнашната криза, която отприщва едно ужасно безпокойство: натрапливост, свързана с плъхове. Това започва с едно събитие по време на военните маневри, в които Ернст участва като офицер от запаса. Тези маневри се развиват в Украйна, близо до руската граница, в тогавашната Австро-унгарска империя. Благодарение на контакта със свои колеги, които го ценят много, Ернст усеща известно освобождаване от своите натрапливи идеи. Това е мъжка среда, в която Фройд съзира възможността за задоволяване на латентната хомосексуалност на своя пациент. Трябва също да се отбележи, че баща му е подофицер. По време на една тревога, Ернст е седнал между двама капитани. Единият от тях му чете наказание, практикувано в Ориента. Вързва се голия затворник и се обръща върху задните му части съд, в който има плъх. С нажежено желязо се гони плъха към изхода на съда, в смисъл, че той няма друга възможност, освен да проникне в ануса на затворника. Като резултат плъхът умира, човекът, също. Затворникът е идентичен с плъха в смъртта и ние ще видим, че Ернст в своя фантазъм, се идентифицира с плъха: той е плъхът или по-точно, плъхът е част от неговото наслаждение. Капитанът обича жестокостта и той е известен с това: наречен е “жестокия капитан”. Ернст се страхува от този персонаж, в който той вижда, според Фройд, фигурата на свирепия баща. Капитанът се наслаждава от своя собствен разказ и най-вече от това, че го разказва на Ернст, че го шокира. Наслаждението е в начина, по който се разказва случилото се. Фройд забелязва трудността на Ернст да говори за въпросното мъчение по време на сеанса: Ернст става от дивана и иска разрешение да не разказва с подробности тази жестокост. С елегантност Фройд настоява той да продължи, защото смисълът на терапията е в победата над съпротивите. Той му казва: “Не мога да Ви освободя от неща, с които лично аз не разполагам”. Точно като капитана, Фройд действа чрез определена принуда, защото подозира наличието на важни елементи зад съпротивата на пациента. В този момент Ернст, малко объркан, ще нарече многократно Фройд “мой капитане”. Фройд е идентифициран и като капитана, и като суровия баща: преносът е присъстващ и определящ в това наблюдение. По време на поредното описание, което Ернст прави на мъчението, една гримаса се появява на лицето му и Фройд вижда в това знак за “наслаждение, непознато за самия пациент”. Мъчението с плъховете е свързано с несъзнателно наслаждение от страна на Ернст Ланзер, въпреки искреното му отвращение към случая. Фройд е имал основание да настоява за изясняването на случая.
Централният момент в случая е следния: наказанието се връща по натраплив начин към пациента и най-вече се съпровожда от странната идея, че това може да се случи на една скъпа за него личност. Тази скъпа личност се разделя на два персонажа. Първо, това би могло да се случи на една нежна жена, идеализирана и обичана от него. Обичаната от Ернст жена е бедна и се казва Гизела, асоциирана от Ернст с друга бедна жена, тази, която баща му някога е обичал, но изоставил, за да се ожени за богата жена. Той е предпочел парите пред любовта: това е за Ернст морална грешка. След това, наказанието може също да се случи на някой друг, но Ернст е особено въздържан, за да назове тази личност, в смисъл че Фройд трябва да настоява отново. Става въпрос за баща му, въпреки че той умира преди девет години. Виждаме, че съдържанието на натрапливите мисли не е функция на реалността или на добрия смисъл. Независимо че Ернст критикува тази идея, това не й пречи да се появи. Мъртвият баща може да бъде наказан: такъв е вариантът на инфантилните безпокойства – бащата умира. Тази ужасна и повтаряща се натрапливост отвежда Ланзер при Фройд.
Как тази натраплива идея се е появила в главата на Ернст?
Тя съвпада с установяването на един паричен дълг. По време на тревогата, когато Ернст чува разказа на капитана, много впечатлен, той ще извърши едно пропуснато действие. Той забравя своите очила. Би могъл да ги потърси и да ги намери на място, но не го прави, за да не забави тръгването на своя полк. Той прави нещо много по-сложно : купува си нови и си ги изпраща по пощата. Изпраща телеграма на своя производител на очила от Виена и тъй като това е било средството за комуникация тогава, той ги получава на следващия ден в селото, където се намира, в експресен колет срещу възстановяване на сумата. Жестокият капитан му доставя пакета, обяснявайки му, че лейтенант А, негов приятел, който отговаря за пощата, е платил очилата, защото пощата е на десетки километри от стационирането на военния лагер и Ернст не е на място, за да си вземе очилата. Той трябва да върне сумата на лейтенант А, според нареждането на жестокия капитан. Виждаме тук резонирането на Свръх-Аза на Ернст, въплатен чрез капитана: “Ти трябва да върнеш дължимата сума!”. Става въпрос за скромна сума – три крони и осемдесет – но всичко това става много сложно за него. “Трябва ли действително да върна тази сума и как?”. След това, за да се усложнят още повече нещата, изниква една натраплива мисъл, наложена мисъл. Не трябва да се връщат тези пари защото “това” би могло да се случи – “това” е наказанието на плъховете за дамата и бащата. Бащата би могъл да умре. Достатъчно е да мисли за наказанието, за да може то да се случи: има нещо магическо в мисълта на човека с натрапливости… Ако мисля за нещо, то ще се случи. Изводът: не трябва да връщам парите, за да спася баща си от ужасна смърт – един баща, който всъщност е вече мъртав, трябва да припомним. Скоро след това обаче го обсебва противоположната мисъл, предназначена да елиминира възникването на “това”: “ Ти трябва да върнеш три крони и осемдесет на лейтенант А!”. Следователно, трябва да се върнат парите, за да се спаси бащата… Да се върнат, да не се върнат, отново да се върнат: осъзнаваме ада на натрапливата мисъл, от който няма изход. Тези противоречиви мисли са абсолютно парализиращи и неутрализират възможностите да се действа. За да се върнат парите, започва сценарий, организиращ пътя за връщане във Виена. Това е невероятно сложен сценарий, един сложен лабиринт между влаковете, гарите, разписанията, дистанциите, път, изчислен до минути, за да може Ернст да се срещне с лейтенанта и да му върне сумата. Той е измъчван от цялата тази работа и преживява ужасни нощи. Той трябва да “държи на принудителната си клетва“, както казва Фройд. Психоаналитикът се досеща обаче, че пациентът е знаел от самото начало, че жестокият капитан се е излъгал в поканата си за връщане на парите. Лейтенант А не е отговарял повече за пощата по време на получаването на очилата. Той е бил сменен от Б, но капитанът не е знаел това по време на предаването на очилата на Ернст. Ето защо А отказва парите, които Ернст му предлага първия път. Дали тези пари не е трябвало да отидат при лейтенант Б? От самото начало Ернст знае много добре, че не дължи нищо на А. При това изричната заповед на капитана се трансформира в натраплива клетва за спазване: Богът-Баща не може да се лъже дори и когато говори глупости. Как да се направи така, че да се спази клетвата, противно на събитията? А. не рискува ли да вземе Ернст за луд, ако последния настоява да му върне дължимата сума? Ернс предвижда невероятен железопътен маршрут, за да се срещне отново с А. по начин, изглеждащ “случаен”, за да му даде парите и го убеди да ги предостави на служителката в пощата, която да ги върне на Б. Парите ще бъдат изплатени на когото принадлежат, бидейки първо дадени на А. и респектирайки по този начин напълно клетвата. Фройд нарича това “комедия по възстановяването на парите”. На всеки етап от своя план, Ернст намира предтекст, за да не се срещне с А. Дълбоко в себе си той не желае да върне дължимата сума и мисли, че ще го вземат за луд. Той отлага непрестанно своя проект за възстановяване на парите, вземайки се за малодушник по отношение на дадената клетва. Той го казва на Фройд : “Аз съм малодушник”. На немски “малодушник” е kneifer, точно както очила. Очилата са това, което той не иска да плати. Дори и на езиково ниво, очилата показват неговото малодушие. Очилата са обозначаващото, което показва неговото малодушие.
Той отлага толкова добре своя проект да ги плати, че дори се връща от Виена без да го е направил. Така или иначе, предвидения сценарий не взема под внимание точността на случилото се, защото единствения човек, който заслужава да получи пари е служителката в пощата и никой друг – не повече Б., отколкото А. Пощенската служителка, впечатлена от Ернст, е искала да плати очилата, на заем, вместо него. Най-невероятното в тази история е, че Ернст е знаел от самото начало, че служителката е платила вместо него и единствено на нея той трябва да върне парите : той знае всичко, противно на жестокия капитан, който не подозира нищо. Въпреки всичко това, Ернст трансформира заповедта на капитана в лична клетва. Защо прави всичко това?
Това става факт, тъй като субективната истина зависи от несъзнаваните убеждения, които нямат нищо общо с обективната точност на събитията и Ернст го знае отлично. Истината, която определя натрапливостта няма нищо общо с точността и това е истината, която Фройд ще изясни. Ето защо метода на виенския приятел на Ернст Галатзер, който се опитва отново да го успокои, не успява. Той търси помощ в здравия смисъл, за да покаже на Ернст, че се лъже, че всичко това е натраплива лудост, че той самият ще отиде в пощата, като добър приятел, за да изпрати парите на пощенската служителка, с което всичко ще се приключи и т.н. Това не успокоява действително Ернст. Приятелят му се опитва чрез поведението си, търсейки здравия смисъл, да успокои Ернст, но това не дава резултат. Невъзможно е, защото несъзнаваното не е чувствително към ортопедични корекции в името на здравия смисъл. Истината по отношение на симптома не може да се разреши чрез адаптирани социални отговори по повод на конкретната ситуация. Ето с всички тези предистории Ланзер се обръща към Фройд. Той дори е предвидил да включи Фройд в своята натраплива лудост, молейки го за сертификат, за да може лейтенант А. да пожелае да сътрудничи на този странен сценарий без много да се учудва, само в терапевтичния завършек на тази история. В присъствието на Фройд обаче Ернст се отказва и вместо това му говори за детската сексуалност, правейки връзка с настоящия обезпокояващ епизод.
Това са причините, поради които Лакан, вземайки предвид конкретния случай, казва, че страхът от наказание за скъпите същества е насилствената субективация на един дълг. Остава да се разбере каква несъзнавана истина покрива изцяло тази банална история с един нищожен дълг, с един дълг, който не може да се разреши по прост начин и който придобива при Ернст невероятни измерения. За да отговорим на въпроса, трябва да подходим към текста от позицията на бащата, който е всеприсъстващ в нашето наблюдение.
Втора част : Бащиният комплекс
При Ланзер има това, което Фройд нарича през 1909г. “ бащин комплекс”. Това не е точно Едиповия комплекс, който ще бъде дефиниран през 1910 г. За да се определи бащиният комплекс, методиката на лечението не е достатъчна. Трябва, както казва Фройд, той да се дедуцира до “болезненото училище на трансфера”. Ланзер отхвърля обясненията на Фройд, отнасящи се до неговия случай. Приема ги едва от позицията на това, което се случва по време на преноса. Поради това Фройд трябва да присъства активно в него.
Бащиният комплекс не изниква сам по време на лечението. Той изисква намесата на Фройд, който предлага една конструкция по отношение на бащата – самия Фройд заема бащината позиция в очите на Ернст.
Най-определящото в бащиния комплекс е двойнствено – сватбата като събитие в живота на бащата и злоупотребата с парите, които са му били поверени. Да отбележим, че става въпрос за събития преди раждането на Ланзер. Това е важно, защото тук не става въпрос да се пренапише психологията на отношението между бащата и младия му син. Тази история, отнасяща се до бащата, датира отпреди съществуването на младия Ернст. Имало е двойна грешка на бащата. Първо, спрямо едно бедно момиче, което бащата е обичал и изоставил впоследствие, за да се ожени за богата жена. Той е отстъпил пред своето желание : по-скоро пари, отколкото любов. След това една друга грешка, по-материална : злоупотреба с доверието по отношение на пари. Бащата е извършил пренасочване на материално състояние. Били са му поверени пари и той ги е загубил по време на игри. Това би могло да му струва много скъпо, но един отзивчив и богат приятел му дава на заем загубената сума и благодарение на това той се спасява от военен съд. През 1953 Лакан стига дори дотам да смята, че този епизод е довел до отстраняването на бащата от армията и е ускорил брака с богата жена, бъдещата майка на Ернст. Впоследствие бащата е търсил своя щедър приятел, за да му върне парите, но не го е намерил и по този начин дългът му е останал неизплатен. Виждаме подобни неща между дълга на бащата и този на сина, който също от своя страна не намира лейтенант А, за да му се изплати. Отделни части от тази история на бащата способстват за определянето на този комплекс. От 1895 г. Фройд говори за комплекса като сбор от “представи, заедност на идеи и на спомени”. Комплексът при Фройд е винаги несъзнателен. В разглеждания случай става въпрос за сбор от подтиснати идеи, организирани около определено обозначаващо : думата плъх. По време на лечението на субекта, тръгвайки от дума индикатор, свободните асоциации предизвикват появата на други думи. Тези отношения, подчинени на думата “плъх”, са определени от предварително съществуващия инфантилен комплекс. За да се събуди обаче този комплекс, думата индикатор не е достатъчна; нужно е присъствието на този, който я произнася – жестокия капитан или Фройд, зависи от случая. Нужен е пренос, за да се произведе серия от думи, напомнящи тази на плъха. Това позволява, по време на лечението, да се конструира и освободи бащиния комплекс с резултат облекчаване от натрапливостта. Фройд се явява преводач на натрапчивостите на Ернст, следвайки буквално неговите думи и тълкувайки ги до наи-малък детайл.
Инфантилният комплекс е декодиран благодарение на метонимическото следствие на другите термини, имащи фонетическа или семантическа връзка с плъха. С тези използвани думи се открива една множественост на обозначенията, свързани с плъховете. Тези обозначения имат наи-вече връзка с наслаждението от бащата. За Ернст думата плъх съдържа и кондензира това наслаждение – като доказателство гримасата на наслаждението, непознато за самия него. В психоанализата наслаждението е двойно. Има сексуално, фалическо наслаждение и това, което е във връзка със социалните отношения, изразява се в разпределението на имотите, имуществото, властта, парите и т.н. Как да се свържат двете? Обозначаващото “плъх” хвърля мост между двата начина на наслаждение. Например, то прави връзка между брака и парите. На немски плъх / rat на фр. / е Ratte. Това е в съзвучие с heiraten, омъжвам се, което отпраща към сексуалните отношения. Да не забравяме, че прислужницата Лина става Frau Hofrat след брака и бременността си. След като изживява сексуалното наслаждение тя достига до социалното наслаждение, до парите. Защото Ratte е в съзвучие също и с Rate, което обозначава това, което трябва да плащаме всеки месец, т.е. дължимите пари. Това е месечната част на дължимото за плащане. Имаме също и Rat, съвет в юридически смисъл, който стига до вземане на решение, например решение на съда, което се нарича Ratschluss, често употребявана дума в юридическата лексика. Това е важно, говорейки за бащата, който се възползва от наслажднието чрез историята с крадените пари. Бащата се оказва в нарушение на закона, а сина става адвокат. По отношение на загубените пари на игри, Ернст казва, че баща му се е държал като Speilratte, което значи плъх за игра, израз, често употребяван на немски. Такова е наслаждението в бащиния комплекс, представено от плъха.
Това не е всичко : съществува и желание, съотнесено с бащата. Бащата отстъпва пред своето желание, защото отказва да се ожени за бедното момиче, за да го направи с богатото, което не обича. Ернст е роден от тази връзка, изградена върху парите. Той е реалния резултат на тази история, без която той не би бил на света. Ето защо всичко това не се резюмира само с една серия от игра на думи около обозначаващото плъх, тъй като Ернст не би бил роден без този брак по сметка. Той е индиректното следствие на грешката на бащата : той е плод на един неплатен дълг. Това отпраща към структурния дълг на всеки субект : ние дължим живота си на нашите родители. Ние сме в състояние на дълг.
Идеята на Лакан е, че поведението на бащата има значимостта на грешка за сина, защото тази грешка отвежда към една структурна липса. Каква е липсата? Реалният баща е винаги в грешка, защото той не може да се изравни като жив човек с чистата бащина функция на символично ниво. Никой не може да е еквивалентен на един символ, на едно обозначаващо, каквото е Името на Бащата. Това обозначаващо осигурява забраната върху инцеста с майката, то не позволява подобно наслаждение и обозначава Закона на желанието. Наслаждението от майката ми е отнето, аз го желая, но не си го позволявам : това е Закона на Едип, организиран чрез Името на Бащата. Бащата е винаги в грешка по отношение на тази регулираща функция. Същото е и при човека с плъховете : неговият баща е корумпиран в живота като мъж, но неговото престъпване на наказателните закони само подчертава бащината недостатъчност по отношение на Закона на желанието.
Резултатът от всичко това е, че Ернст ще се идентифицира с бащата. От една страна, дългът на Ернст отпраща към този на бащата, който също е бил в средата на военни. Както при бащата, управлението на дълга се оказва неуспех. От друга страна, Ернст също е раздвоен между две жени. Знаем, че той обича от дълго време една бедна жена – дъщерята на един месар – и тази любов не се харесва на бащата. Майката на Ернст е била предвидила той да се ожени за дъщерята на богат братовчед, след като приключи със следването си. Тази братовчедка е, според Фройд, подобие на сестра му – още веднъж сестрата… Този проект за брак по сметка е добър повод за забавяне на края на обучението му. Младият Ернст е като баща си : раздвоен между богатата и бедната жена – бедната, която отказва една първа покана за брак. Най-накрая, по време на военните учения, Ернст е също раздвоен между две момичета : пощенската служителка и дъщерята на съдържателя на малък хотел. Това е царството на съмненията : коя да избере?
Фройд показва, че съмненията спрямо двете жени се подчиняват на заместване в натрапливия сценарий и ги трансформира в съмнения между двамата лейтенанти А. и Б. На кого да изплати задължението си? Неговото съмнение за плащане идва донякъде от тук и няма нищо общо с отчитането на точните координати на реалната ситуация. Човекът с натрапливости функционира в дадения случай със заместване : едно съмнение може да скрие някое друго.
Бащата е липсващ, за да може да въплъти закона. Фройд счита, че има нещо в тази липса, което не може да се символизира или разбере. Той търси начина тя да се допълни. Фройд се опитва да покаже на Ернст къде връзката с баща му, по-точно с една определена версия за бащата, е причината за неговата невроза. Това е в бащиния комплекс. Започва противопоставяне в преноса, защото Ернст отказва да бъде убеден. Това е още времето, в което аналитикът се опитва да убеди пациента в своите обяснения. Това, което е невероятно в този разказ е, че ние виждаме да се актуализира в преноса това, което не може да бъде припомнено. Човекът с плъховете осъществява спрямо Фройд това, което се съпротивлява на припомнянето. Да погледнем отблизо това.
Пред невъзможния спомен на Ернст, Фройд се опитва да състави и наложи една фикция за бащата чрез една конструкция. Той казва на Ернст, че е извършил “ на възраст около шест години няколко сексуални злодеяния, мастурбирайки , и е бил сериозно наказан от бащата”. Ернст допълва, че наложеното наказание има връзка със забранени сексуални игри със сестра си – още веднъж сестрата! Според Фройд, тази заплаха е отприщила невероятна омраза към бащата, който е притеснил детето по време на неговото сексуално доволство. Едно напомняне : ние сме в 1908 г. и бащата не е още този на Едип – това ще се случи 1910 г. През 1908 г. той е просто “лишител” на сексуалността, той я притеснява и това отключва постоянна инфантилна омраза в сина. Ернст не си спомня за това и не може да го приеме, защото неговият баща е бил преди всичко един скъп и любим човек. Поради тази причина, според Фройд, неприемането на омразата отваря вътрешен конфликт при Ернст до степен на потискане. Трябва да отбележим, че психическият комплекс, засягащ бащата, е много различен от реалните отношения, които Ернст е имал с него. Той е бил модерен баща, не авторитарна фигура, а по-скоро приятел на сина си. Според Фройд, тези отношения са довели обаче до омраза, защото бащата е обезпокоил инфантилната сексуалност на своя син, лимитирайки мастурбацията чрез заплаха от кастрация. Ернст е на 21 години, когато баща му умира и мастурбацията, странно отсъстваща през юношеството, се появява отново. Такава е предложената конструкция от Фройд : “ вашият баща е обезпокоил сексуалността ви и вие не сте му го простил”. Тази фикция за бащата не е точна в историческо отношение, но това не е важно. Не става въпрос да се придържаме към точността на събитията, а да наблюдаваме резултатите на подобна аналитична конструкция. Тръгвайки от този момент, Ернст ще развие серия от асоциации, които ще позволят прецизирането на посочената теза, която той обаче отказва да приеме. Биографическата точност за младостта на бащата няма значение. Това е фикция за бащата, която се конструира чрез подробната информация от страна на майката. В това отношение Лакан напомня изработването на индивидуалния мит на невротика. От Леви Строс знаем, че митът не притежава доказана историческа точност, но винаги визира страна от истината, която не може да се изрази по друг начин.
Съзнателната идея за омраза към бащата се отрича от Ернст,въпреки усилията на Фройд да го убеди. Споменът не идва лесно при хората с натрапливости, за разлика от хистериците. Това, което ще убеди Ернст е не нещо друго, а преносът по време на лечение. Всъщност всичко, което се отрича като спомен се актуализира по време на преноса. Например Ернст не престава да обижда Фройд на сън или по време на свободните асоциации, което контрастира с неговото възпитание. Той мисли, че Фройд е лош и жесток или, че ще скочи да го набие във всеки момент. Объркан, той го нарича “мой капитане” по погрешка. Или, след като Фройд фиксира цената за сеанса в гулдени, той я калкулира според своята болезнена равностойност : “колкото гулдена, толкова плъхове”, като че ли плъхът измерваше цялото му наслаждение, включително и това на аналитика му. Най-накрая, Ернст си мисли, че би могъл да се ожени за дъщерята на Фройд, която той взема за богата. Анекдотът илюстрира добре как трансфера оживява и кондензира това, което не може да бъде припомнено. Ернст среща при Фройд младо момиче, което му харесва и което, той предполага, би могло да му стане съпруга. Скоро той разбира, че това е дъщеря му. Натрапливите му преживявания го водят до убеждението, че Фройд дори ще е съгласен с този съюз. Поради тази причина Фройд е толкова търпелив с него : той би искал да го направи свой зет, си казва Ернст… Тъй като става въпрос за богата жена, Ернст започва да идеализира семейството му и да си го представя много заможно. Един негов сън обаче идва да каже истината за всичко това : младото момиче се появява с изпражнения по лицето вместо очи. Ернст иска да се ожени за нея не заради нейните хубави очи, а заради аналния обект, т.е. заради парите й. Ето завръщането на историята с богатата жена, актуализирана в преноса с Фройд.
Единствено заради този тип преносни обстоятелства, Ернст ще бъде убеден в състоятелността на тезата на Фройд. Той може да разгледа отново събитията, отнасящи се до неговия баща. Той се досеща, че омразата се появява зад различни маски. Например, натрапчивия страх, че Ернст умира по причина на бащата или, че изтърпява наказанието на плъховете, или още по-ясно : в момента, в който бащата действително умира, сина му заспива и “забравя” да присъства – отличен пример за пропуснато действие – докато смъртта е била предвидена и агонизиращия баща е искал сина си наблизо. По-късно, вече мъртъв, бащата ще присъства чрез амбивалентните манифестации, които постоянстват, а наказанието не му се разминава. Друг знак : един церемониал непрекъснато обвзема съзнанието му. Когато Ернст се подготвя за изпити през нощта, той си представя умрелия баща зад вратата ; той ще я отвори, но вече е много късно, мъртвият баща си е тръгнал вече. Той отива пред огледалото да види своя пенис. Самата амбивалентност : от една страна, бащата би бил щастлив да го види работещ и завършил обучението си, от друга, той би бил ядосан да го води да докосва пениса си, подтискано действие навремето. Мъртвият баща е изключително важен в това наблюдение.
Какво означава мъртвият баща? Фройдистката теза, развита в “ Тотем и табу ” гласи, че мъртвият баща е равнозначен на символния баща и функцията му е да попречи придобиването на огромно наслаждение. Той съвпада с Името на Бащата, който задава закона на желанието, както казахме по-горе. Законът на желанието се резюмира по следния начин : не можем да се удоволстваме от всичко и това е ,което позволява да се желае. В този основен текст Фройд открива мита за “ примитивната орда “. Примитивният баща е ужасен, защото синовете нямат право да се удоволстват от девойките, запазени само за бащата. Те решават колективно да убият бащата и от този момент започва човешката цивилизация. Синовете могат най-накрая да се наслаждават от жените, защото смъртта на бащата освобождава отсега нататък тази възможност. Същевременно те се намират за първи път конфронтитани със закона за забрана на инцеста, свойствен на цивилизацията : не можем да се удоволстваме от всички жени. Реалният баща не е повече тук, за да възпрепятства – той е мъртъв, но мъртвият баща е душевно интегриран, според принципа на работата по раздяла с любим обект. Това позволява да се интериоризира като закон въпросната забрана, от която се е възползвал бащата приживе. В това е смисъла на тотемистичната храна : да се изяде мъртвия баща. Такъв е фройдисткият мит. В този смисъл мъртвият баща функционира като закон, който регулира наслаждението и удоволстването. Той ги позволява, но и обуздава. Забраната позволява да се желае, защото, както знаем, ние желаем само забраненото. В същото време, нещо парадоксално, забраната върху наслаждението позволява и съществуването на това наслаждение. Известно е, че колкото повече нещо е забранено, толкова повече то е желано. Как да се насладим на забраненото? Идеята на Лакан е, че забраненото наслаждение в реалността ще има лоши последствия върху езика. Това е както историята за наказанието : наслаждението е преди всичко в разказа, който се конструира. Виждаме, че забраната за реално удовлетворение е тази, която допринася за задоволяването на езиково ниво.
Да илюстрираме казаното. Думата “плъх” е носител на наслаждение. Да възстановим следите от асоциациите на Ернст. Фройд открива, че този лабиринт се подчинява на една езикова логика. Плъховете на наказанието пробуждат аналния еротизъм на субекта, свързан с инфантилните спомени. Плъховете напомнят за фантазми, свързани със содомията, която задвижва аналния еротизъм и фалическото наслаждение. Плъхът напомня пениса, сексуалните органи. Тези органи по време на обмен се асоциират с мръсотията на плъха : heiraten – женя се – включва думата rat /плъх/. Бракът не маскира напълно други форми на обмен между половете, какъвто е случая с проституцията. Тя е свързана с плъха, защото създава усещането за инфекции – да не забравяме, че това е епохата на сифилиса, често срещан в средите на военните. Проституцията е различна като сексуално поведение спрямо това на бащата- военен и представлява търговия, която се плаща : тя свързва сексуалното удоволствие и парите, т.е. двете възможни форми на наслаждение / сексуална и социална /. Плъховете се асоциират също и със секса и парите. Когато една проститутка каже своята тарифа, Ернст си мисли : “ толкова гулдена, толкова плъхове “. Това е същото разсъждение, както когато Фройд съобщи цената на сеанса, казахме го вече. Ratte, това е дължимата сума, задължението, откъдето и “ паричното обозначение на плъховете “. Плъхът става за Ернст действителен паричен еталон, т.е. единица мярка за наслаждение. От този момент на наказание от страна на плъха, самият Ернст полага един дълг, задължение, по силата на тази серия от асоциации, който е ехо от неплатения дълг на баща му. Виждате ли сложността на ситуацията!
Ето, чрез няколко примера, как определено обозначаващо “заразява” езиковите конструкти, създава фантазми и понася едно забранено наслаждение. То не е едно прието удоволствие, то е подтиснато, по-скоро отвращаващо, което обаче функционира като сбор от удовлетворени влечения, за които самия Ернст не си дава сметка. В резюме, свободните асоциации около думата плъх са действителен лабиринт, но целият този път може да се осъществи, защото самия Фройд налага определено присъствие в преноса, а също и да построи бащиния комплекс. Всичко това не идва от само себе си. С жестокия капитан думата плъх събуди бащин комплекс, който вече всъщност е бил тук, една “ комплексна чувствителност “, както казва Фройд, която говори също и за “централен комплекс”. Централен /nodal на фр./ обозначава, че това е един възел /noeud на фр./, възел, който свързва елементи, консруиращи бащиния комплекс. Такъв е този комплекс, свързващ любов и омраза, комплекс, възел, който Фройд държи да развърже.
В това наблюдение има следа на наслаждение, което Ернст се опитва да свърже със своя баща, но то не е предизвикано от бащата. Това е един остатък от наслаждение, което не се съотнася напълно с бащиния комплекс : става въпрос за влечението. Лакан е чувствителен към този конкретен момент. Обектът на влечението е причина за неврозата, причина, разположена отвъд комплексите и въпроса за бащата. Обектът на влечението не е съотносим в символичното на обозначаващите определения, каквито Ернст разкрива по време на лечението. Става въпрос за реален обект, невъзможно да бъде представен. Асоциациите на пациента не могат да изкажат този обект, който нищо не обозначава, но те могат да маркират контурите му. Как се появява този обект на аналитичната сцена? Още веднъж да проследим асоциациите на Ернст.
Едно от значенията на плъха, според Ернст, е детето. Детето, което излиза от корема, е вариант на плъха, който влиза в него. Детето е представено на много нива в историята на пациента. Например, ако Ернст се колебае да се ожени за идеализираната от него жена след смъртта на баща му, това е защото тя е станала стерилна, вследствие на хирургическа намеса. Обозначаващото “дете” въвежда следната асоциация на идеите. Ернст напомня персонажа на “госпожиците с плъховете” от романа на Ибсен “Малкият Йулф”. Това е истрията на едно момче, което се хвърля във водата и изчезва, както много други деца, привлечено от една госпожица, което привлича също и плъховете. Плъхът се асоциира в тази история с детето. Вярно е в смисъл, че Ернст, роден от “грешен брак”, е идентифициран като дете, с един плъх. Плъхът е само едно от имената на неговите наслаждения. Това е страна на неговото същество. В книгата на Ибсен, Ернст асоциира един друг спомен. Един ден, пред гроба на своя баща, той забелязва един плъх, който изглежда е излязъл от там. Веднага си мисли, че той току-що е разкъсал трупа му. Захапването и гризането с остри зъби е повтаряща се идея при Ернст, която той свързва открай време с плъха, едно животно-гризач. Плъховете са мръсни и лакоми, но, според Ернст, те хапят само когато се страхуват от хората. Виждаме Ернст, идентифициран с плъха, който гоним : детето е било този малък лаком плъх, порицавано от бащата. Защо изведнъж тази асоциация между него и плъха? Изглежда, че баща му му се е ядосал ужасно, много преди репресията заради детската мастурбация, по повод на епизод, случил се между третата и четвъртата му годишнина и потвърден от майката на Ернст. Той е ухапал сестра си, т.е. малкият плъх, който хапе е самия той. Бащата го е ударил жестоко и Ернст, бесен, се е опитал да го обиди, използвайки имена на обекти, защото не е познавал още ругатни – “ Ти лампа! Ти хавлиена кърпа! Ти чиния! “. Стъписания баща се спира и повече никога не го удря… Впоследствие добавя : “ Синът ми ще стане голям човек или престъпник”. Всъщност той става голям невротик. В крайна сметка, омразата към бащата се корени в репресията на удовлетворяването на едно влечение : той хапе, както би го направил побеснелият от уплаха плъх. Ернст се доближава до анализата на един обект на влечението, който е в основата на неговата невроза и не е аналният обект, представен от плъха : оралният обект е базата на желанието му да хапе. Зад наслаждението му от аналния обект се крие оралният обект. Това е частично влечение. То се разиграва в полза на спомени, носещи порицанието на бащата, а обърканият Ернст вижда яростта, която изпитва към бащата.
Представяме извървяното по случая : тръгнахме от загубените очила след жестоката случка с плъховете и стигнахме до малкото момче, което хапе сестра си в състояние на задоволство, прекъснато от бащата. От момента, в който се установи огромно наслаждение, субектът “извиква” една фикция на жестокия баща : наслаждението при говорещото същество не е никога цялостно и тотално, а възпрепятствано.
Като заключение, бащиният комплекс, конструиран, благодарение на усилията на Фройд, задава логиката на натрапливата невроза. Психоаналитикът прави същото по отношение и на сбора от натрапливости, и на феномените на преноса. Тази логика минава през пътя на обозначаващото, където думата плъх служи за основна нишка при анализа. Лечението позволява символизирането по пътя на артикулирането на натрапливите идеи в лабиринта на мислите на пациента. Това е, което Фройд нарича превод на натрапливостта “в мисли, изпълнени със смисъл”. Забелязваме обаче и неща, които остават извън смисъла на лечението, въпреки всички усилия те да бъдат ситуирани като структурирана мисъл. Става въпрос за удовлетворението на влечението : както анално, така и орално. Виждаме, че натрапливият симптом представлява сплав от лична история, включваща бащата, но частично забравена, и едно ранно задоволяване на влечението.
В този момент Фройд ни казва, че натрапливостите на човека с плъховете са изчезнали. Знаем, че Ернст можа да се ожени впоследствие за бедната жена. Това значи, че лечението е имало бърз ефект, което и не позволява продължаването му. Фройд, без съмнение, би искал да ни открие и други неща, но времето не е стигнало.
Той вижда отново своя пациент, няколко години по-късно. Ернст умира малко след това, през 1914 г., на 37г., в началото на войната. Предполагаме, че е умрял като пленник на руския фронт – или е бил болен от тиф, или е бил убит. Възможно е да е опитал да направи, според Лакан, безсмислена геройска постъпка, характерна за хората с натрапливости, искайки чрез това да се справят със собственото си малодушие. Най-вероятно Ернст е бил задържан и е умрял в затвора. Лакан забелязва, че този тип смърт прилича на пропуснато действие, на непряко самоубийство, често срещано при тези пациенти.
Лечението е успокоило Ернст от неговите натрапливости и му е позволило да се ожени за бедната жена, която е обичал. То обаче не му е спестило фаталния край, въпреки възможността това да се случи.
Превод : Огнян Димов