Начини на присъствие
Флоренсия Шанахан
Мисля, че анализата не е пъзел, а по-скоро мозайка, направена не от предварително съществуващи парчета, за които би могло да се намери предопределено място и подреждането им би направило една цяла добра форма. По-скоро тази мозайка е направена от парченца [tesserae], които човек изрязва, намира, маха или взема от другия в преноса, за да сътвори една картина, която не става пълна, дори когато се завърши.
Така ще се опитам да кажа няколко неща, които може би ще са противоречиви на моменти. Те не решават който и да е генерален въпрос. Нито, мисля, са подходящи за каквито и да е заключения. Те са малки фрагменти, които се появяват в процеса на работа [elaboration], в който се намирам. Те ще намерят своето място в мозайката, която продължава да се създава след процедурата Пас.
Моят първи аналитик никога не взе данните ми за контакт: нито пощенския ми адрес, нито телефонния ми номер. Много пъти фантазирах изчезване; той не би могъл да влезе във връзка с мен; не би могъл да знае къде да ме потърси. Би ли се чудил дали не съм умряла? Съвестно ходех на сесии, фиксирани по време, почти осем години. На три пресечки от мястото, където живеех. Всяка една по 45 минути. Един ритуализиран сетинг, който подхранваше вече ексцесивния ми Свръхаз и умъртвяваше тялото ми. Неподвижността и мълчанието на аналитика често ме оставяха на произвола на безмълвието на нагона, на което ставах партньор. Там научих, че смисълът се подхранва не само от думи.
Аналитикът, който ми даде възможност да се измъкна от това и да намеря един логичен край на опита от несъзнаваното, на който съм субект, се движеше много. Той също казваше много малко неща. Но непрекъснато местеше тялото си. Като трескаво режеше парчета хартия с остра ножица или шумно пишеше на компютъра. Отговаряше на обаждания по време на сесиите, понякога промърморваше нещо. Там научих, че мълчанието не е на Другия.
Бих ли могла да продължа да живея, ако не ме беше приемал по телефона всеки ден, когато майка ми и брат ми внезапно починаха? Не знам.
Бих ли могла да стигна до срещата с дупката, ако не ме беше приемал по Skype, задържайки погледа си на екрана, в продължение на повече от месец, докато аз преминавах през най-радикалната тревога по време на субективната нищета [subjective destitution], което отвори пътя към края? Не мисля така.
Въпреки това не мисля, че моята анализа би могла да стигне до своя край, ако беше „виртуална“. Особено след като импулсът към приключване се появи от момента, когато забравих запалката си на кушетката в кабинета на аналитика, както го разказах в първото си свидетелство. Без съмнение това не би могло да се случи в сесия по телефона или чрез видео разговор. Този малък забравен обект отпечата спешността, която ме накара да взема обратно самолета, отваряйки вратата към последната с/цесия [s/cession].
Гласът като обект, както се разигра в моята анализа – в своите екстракция и инкорпориране – по никакъв начин не е гласът на комуникацията. Ще се опитам да развия нещо по този въпрос в моя следващ текст.
Практиките онлайн и по телефона съществуват без съмнение. Това е факт. Какъв статут имат те? Въпросите, които се повдигат от това, засягат психоанализата като такава не само във връзка с настоящите обстоятелства, пред които сме изправени.
Мисля, че преди всичко залогът е как да намерим позиция в изказването [enunciation], която върви в посоката на това, което Лакан нарича добро-казване/добре-казвайки [well-saying] и срещу онези позиции, които неврозите винаги са готови да поддържат: търсене на обяснения за това какво успяваш или не успяваш да направиш; опит да получиш валидизиране от Другия за това, което правиш или не правиш; усилие клиновете да паснат в малките дупки, така че да се приспособи реалното към реалността…
Става дума да не сме склонни твърде бързо да кажем какво е и какво не е психоанализата, пренебрегвайки намесата на едно уникално желание в основата на всяко действие, което като такова няма гаранция. Въпросът е да не се придържаме към традицията, към замръзналите означаващи в устата на авторитет или към мъртвото знание на това, което вече е било казано, с илюзията да предпазим психоанализата от нейния изфантазиран упадък.
Очевидно проблемът е различен, когато става дума за обосноваване на нечия практика като средство за препитание или заради нейното трайно присъствие на пазара като още един обект, предлаган за консумация. И той засяга това, което наричаме формиране на психоаналитика.
Текстът първоначално е публикуван като “Modos de la presencia” в Zadig España, 11 април 2020
Превод от английски език: Биляна Мечкунова
Редакция: Евгений Генчев и Десислава Иванова