Другият без друг – Жак-Ален Милер

ДРУГИЯТ БЕЗ ДРУГ

Жак-Ален Милер

Другият без Друг е мое заглавие[1]. Това заглавие е едно съкращение, в енигматична форма, на едно изречение, на едно предложение, на едно изказване на Лакан, което е оповестено под формата, която част от вас познават: „няма Друг на Другия”. Лакан произнася тази формулировка в един ден през 1959 година, на 8 април, по време на семинара, озаглавен „Желанието и неговата интерпретация” (Le désir et son interprétation). Тази фраза се отнася до логическата форма на изписване S ( А ) /Субект в скоби зачертания Друг/ и е била предхождана от изречение, замислено да прикове вниманието на слушателите на неговия Семинар: „това, ако мога така да се изразя, е голямата тайна на психоанализата.”[2], казал Лакан.

„Голямата тайна на психоанализата”

Така Лакан е искал да придаде на тази формула стойността на откритие, в смисъла на откриване, на разкриване на скрита истина. Скрита истина от кого? Това, което може да се разбере е, че тази голяма тайна е една скрита истина първо от самите психоаналитици; истина, която практикуващите психоанализа не пренебрегнали/игнорирали.

Това напомня или поне на мен ми напомня едно изречение на Хегел от лекциите му по естетика, където той говори за египтяните, чиито мистерии са били разгадани от гърците, от римляните и, бих могъл да кажа, от целия свят. Хегеловата формулировка е следната: „Мистериите на египтяните са били мистерии за самите египтяни. [3]” И така, по същия начин, поне това е начина, по който аз тълкувам изречението на Лакан, тайната на психоанализата, както той я нарича, е останала една скрита истина за самите аналитици.

                Чудя се дали разкриването на тайната от Лакан през 1959 е било достатъчно, за да отметне воала, закриващ Другият без Друг. Съвсем възможно е това разкриване да не е било отбелязано, разпознато, възприето – не говоря за студентите на Лакан. Психоаналитиците не са потвърдили получаването на това послание. И може би единствено днес, през 2013 година, ние можем да подходим към него сериозно и да формулираме всички последствия от това разкриване на тайната.

                Когато Новата лаканианска школа/NLS/ отново се срещне в Гент, ще видим дали ще можем да подложим на проверката в клиниката това разкритие. Не казвам, че това трябва да бъде заглавието на Конгреса, но предлагам „Другият без Друг”, което Лакан по-рано е въвел в своя Семинар, да ни служи като компас. Предлагам това заглавие, също така, да ни служи като компас при прочита на Семинара, в който Лакан го формулира, Семинара Le désir et son interprétation („Желанието и неговата интерпретация”). Този семинар ще се появи през следващите няколко дни. Издателите обявиха, че той ще излезе от печат на 6-ти юни. Във всеки случай аз съм приключил с полагащата ми се част от работата по него. Надявам се, че той вече се печата, както би трябвало да се случва, докато аз съм тук и че направените от мен преди да дойда тук последни корекции, са включени. Така, аз предлагам този Семинар да служи като отправен текст за Конгреса на НЛШ/ NLS в Гент.

                След като не бързах през годините да съставя и редактирам този текст, а в последно време го постегнах, бих искал тук да предложа някои ориентировъчни точки, във всеки случай моите собствени, при прочита на този Семинар и конкретно бих искал да се опитам да хвърля известна светлина за вас върху голямата тайна на психоанализата.

 

Повратна точка

Семинарът започва с въведението на конструкцията на голямата диаграма на Лакан, която той е нарекъл диаграмата на желанието и започва да я изгражда в Семинар V. Това е съдържанието на първите две глави и очевидно подробният коментар на тази схема изисква различен от този контекст. След въведението, първата част на Семинара е съсредоточена върху тълкуването на съня, взет от „Интерпретация на сънищата”. Във втората част има подробен повторен анализ на съня, който е описан в един случай, воден от английската психоаналитичка Ella Sharpe. След това в третата част има няколко урока върху „Хамлет”. И накрая, има определен брой глави, даващи една по-обща ориентация, които не бих и мечтал да обобщя за 30 – 45 минути.

                Без съмнение хвърлянето на известна светлина върху голямата тайна на психоанализата е по-малко трудно, защото тя беше разкрита пред очите ни в широкото прогресивно социално движение, което навсякъде в напредналите демократични общества, поставя патриархата, върховенството на бащата под въпрос. И така, според мен, основната ориентация на този Семинар се върти около поставянето под въпрос на бащата, на функцията на бащата. И не е случайно, че Лакан е тръгнал от разглеждането в „Интерпретация на сънищата” на съня за мъртвия баща, който се прицелва специално във една връзка на сина с неговия баща, съставяйки различна версия за връзката баща-син от типична едипова версия. И ако Лакан е заинтригуван от Хамлет в този Семинар, това е точно защото в „Хамлет” бащата е далеч от това да има нормативна и омиротворяваща функция, точно обратното, бащата се намесва по патогенен начин.

                За мен не изглежда прекалено да тълкуваме Семинара на Лакан половин век по-късно, както Ив Вандервекен посочва [4], по отношение на неговото пророческо значение. Лакан е дал на формулата „няма Друг на Другия” значението на едно разкритие, на една тайна, тъй като тя е предложила нещо, което той самият преди това не е уловил. Този момент представлява една критична повратна точка за това, което ще следва в неговото учение. Не мисля, че ентусиазмът ми на приключил тази задача, е този, който ме кара да нарека нещата по този начин. Лакан е трябвало да мисли срещу себе си, за да формулира: „няма Друг на Другия”. Преди това той е преподавал обратното.

Другият на Другия: Името-на-Бащата

                Една година по-рано през 1958, той преподавал обратното, че има един Друг на Другия – аз тук кондензирам нещата с помощта на съкращението на една от неговите формулировки; това не фигурира като такова нито в неговите „Ръкописи”/Écrits, нито в неговите Семинари. И ако някой би му дал име – на този Друг на Другия, то би било името par excellence, Името-на-Бащата. Добавям, че това не е интерпретация от моя страна. Или поне, че това е една интерпретация дотолкова, доколкото аз я я разчетох така, опирайки се на дефиницията, дадена от Лакан на Името-на-Бащата в края на неговата статия върху психозата, оставаща за нас основна – „Един въпрос предшестващ което и да е лечение на психозата”( “A Question Prior to Any Possible Treatment of Psychosis”/ D’une question préliminaire à tout traitement possible de la psychose) .[5] Ще ви цитирам едно изречение от този текст, което ме кара да кажа, че точно преди да предложи това „няма Друг на Другия”, Лакан казва точно обратното. Понятията, с които той поставя Другият на Другия са много внимателно претеглени. Отнася се за определението, което Лакан е дал за Името-на-Бащата в края на своята статия за психозата, където той представя своята конструкция за бащината метафора. Трябва да се отбележи, че бащината метафора е имала такъв ефект върху хората, че за широката публика това е основното, което хората са запомнили от казаното от Лакан (и това беше показано много ясно това лято във Франция): той е този, който е популяризирал Името-на-Бащата като е дал неговата убедителна, нормализираща функция и той е този, който го е направил крайъгълен камък на всичко, което крепи света и е общо споделено от нас.

                В момента когато Лакан е конструирал тази бащина метафора, той е дал следното много точно определение на Името-на-Бащата: Името-на-Бащата е „означаващата, която в Другия, в качеството му на място на означаващата, е означаваща на Другия в качеството му на място на закона”. [6] Достатъчно е само да прочетете това определение по един отчитащ външната форма начин, за да видите, че то поставя на сцената двамата Други, двата статута на големия Друг: Другия на означаващата и Другия на закона. И първият Друг, Другият на означаващата, е представен като съдържащ означаващата на втория, Другия на закона, който, както казах по-рано, би имал отсега нататък значението на Другия на Другия. Ето как аз дешифрирах това определение: Другият на закона е Другия на Другия. Това, което Лакан нарича Другия на закона, чиято означаваща е Името-на-Бащата, е Другия на Другия.

Преди много време, в моя лекционен курс, аз предложих прочит на това изречение от „Един въпрос предшестващ”. Беше направено набързо, тъй като все още не бях редактирал подробно семинара „Желанието и неговата интерпретация”/Le désir et son interprétation. Това изречение ми позволи да разбера защо Лакан е дал такова голямо значение на тази загадъчна формулировка: „Няма Друг на Другия”.

Ако опростя формулировката, какво означава „Другият на Другия”? Това означава от една страна, че езикът се подчинява на закона, че езикът е доминиран от закона, че има закон на езика. От друга страна, формулировката въвежда официално големия Друг като множество от означаващи, според които има означаваща на Другия. И тук не може да пропуснам да разпознаем ехото на едно понятие на логицизма (логицизъм – едно от основните направления при обосноваването на математиката, което се стреми да сведе цялата математика към логиката, като смята, че математиката е независима от обективния свят – бел. ред.), не казвам понятие, свързано със символната логика на Bertrand Russell, който е направил разлика между каталози, които съдържат самите себе си и каталози, които не са такива – което всъщност прави големия Друг едно множество, което съдържа своята собствена означаваща. По времето, което ни интересува, Лакан все още не е използвал този източник на Russell, който включва неговото понятие за Другия – но голяма част от неговия Семинар ХVІ, D'un Autre à l'Autre (От един Друг към Другия) развива с точност този пункт с изключителната отпратка към Bertrand Russell и към парадокса, който може да произлезе когато някой се опитва да направи каталог на всички каталози, които не съдържат самите себе си. Така Лакан използва тези парадокси за аналитичния дискурс.

 

Страстта на първия Лакан: Законите на езика

 

Какво е това, което тук Лакан нарича закон, законът на езика?

 

Трябва да се признае, че първият Лакан (и тук наричам с първия Лакан всичко, което предшества прекъсването, въведено в Семинар VІ, което отрича съществуването на Другия на Другия, а именно Лакан от „Римския доклад” и първите пет Семинара) бил постоянно съсредоточен, постоянно устремен към това да определи какви са законите на езика, законите на дискурса, законите на речта, законите на означаващата – това е нещо, което ме поразява като гледам назад. Може да бъде направен списък от тези закони, чиято формулировка ще намерим на всеки обрат в неговите текстове и Семинари и да се види, че те са различни, че те не са изцяло хомогенни. И това се случва с такъв обхват, че може да се каже, че тук има някаква страст – страстта на първия Лакан да открива закони.

 

                За да ви предоставя възможност да оцените значението, което може да бъде дадено на тази бележка/на това отбелязване, ще направя кратък преглед на последното учение на Лакан. Това е същият този Лакан, който ще стигне в последното си учение до обявяването на това, че реалното е без закон.[7] В последния период от учението си той ще стигне до едно такова отделяне на езика от закона, че езикът се явява като паразит, както Miquel Bassols напомня.[8] По-късно, Лакан дори се отказва от понятието за език, или поне се опитва да отиде отвъд понятието за език, за да отдели това, което той е нарекъл лаланг (lalangue) – лаланг, което е различно от език именно в това, че то е без закон. Езикът по този начин е представен като надстройка на законите, които залавят лаланга, като такъв без закон.

                По този начин учението на Лакан се развива по посока, която е диаметрално противоположна на неговата първоначална страст. Би могло да се каже, че той е започнал под егидата/покровителството на закона и колкото повече неговото учение се е развивало, толкова повече той придавал особено значение на без закон. Помислете за акцента, който Лакан поставя, в клиниката, на непредвидимата вероятност за съвпадение (la contingence la contingence), на събитието дотолкова, доколкото то се случва на случаен принцип. Очевидно ще има нещо за доразвиване по отношение на това, което в учението на Лакан, формира един вид точка на артикулация между закона и непредвидимостта (la contingence), а именно момента, когато Лакан ясно изоставя следването на закона, в началото на Семинар ХІ, когато обяснява, че несъзнаваното е повече в рамките на регистъра на причинността, отколкото в регистъра на закона.

 

Петте регистъра на закона

 

Защо тогава е тази страст на Лакан към закона в началото на неговото учение? И защо той я изоставя когато формулира това, че „няма Друг на Другия”? Той ни е учил да различаваме различните закони (в езика, речта и дискурса) до достигането на същинския израз: закона. Направих усилието да се опитам да класифицирам всички тези закони, които Лакан е използвал и ясно интерпретирал в неговата страст по закона, ако мога така да я нарека.

                Първо, това са линвгистичните закони. Това са тези, които Лакан е взаимствал от Сосюр (Saussure), които водят до различаването на означаващото от означеното, на синхронността от диахронноста. Това са също онези, които е намерил при Якобсон (Jakobson), който ясно е изказал и направил разликата между метафора и метонимия. Лакан говори за тях като закони, като механизми.

                Второ, съществува диалектическият закон, който Лакан отишъл да търси при Хегел: този закон, който казва, че в дискурса субектът може да добие своето същество само през посредничеството на друг субект. Лакан нарича това диалектическия закон на разпознаването.

                Трето, при Лакан намираме (и това беше много популярно в един период от време, но вече не в нашия) математическите закон като тези, които той изследва в своя „Семинар върху откраднатото писмо” („Séminaire sur la lettre volée”/”Seminar on The Purloined Letter”), с неговия първи знак-фонема, този на α, β, γ, δ, които представят модела на несъзнаваната памет.

                Четвърто, има социологични закони, законите на съюза и родството, които Лакан е заимствал от книгата на Леви-Строс (Levi-Strauss) за елементарните структури на родството.

                И пето, това е законът, или предполагаемия Фройдистки закон, този Едип, от който първият Лакан е направил закон, а именно че Името-на-Бащата трябва да бъде наложено над Желанието на Майката, което означава, че единствено при това условие наслаждението/jouissance на тялото може да бъде стабилизирано и по този начин субектът може да пристъпи към преживяване на реалността, поддържана и споделена съвместно с другите субекти.

                Така тук аз си направих труда да изброя петте регистъра на закона: лингвистичен, диалектичен, математически, социологически и накрая фройдистки. Когато Лакан започва да интерпретира аналитичния опит, поне когато започва да преподава върху този въпрос, тези пет регистъра на закона за него са това, което формира така нареченото от него символично. Но само когато се изброят тези пет регистъра може да се види, че символичното е една всеобхватна категория – понятие, което обхваща всичко: математика, лингвистика, диалектика и т.н. А за Лакан това е, което съставлява символичното дотолкова, доколкото то се подчинява на закона, общо споделен между тези различни регистри.

                Символичният порядък

            Защо Лакан е дал толкова централно значение на понятието за закона? Несъмнено защото за него законът е бил условие за рационалност и дори още по-точно, за научност. Все едно той е бил подтикнат от аксиомата „Науката съществува единствено там, където има закон”. И на тази основа ние може сега да дадем пълното значение на едно понятие, което е направило толкова голямо впечатление и е повлияло общественото мнение във Франция до такава степен, както видяхме през тази година, че то беше на челното място при дебатите за озаконяването на хомосексуалните бракове.

                Става въпрос за символичния порядък. Това понятие, което се появява в началото на учението на Лакан, изразява взаимната зависимост на петте регистъра на закона в символичното. Бях учуден да видя отново това понятие, изплувало напоследък във Франция повече от петдесет години след неговото формулиране, да бъде поставено отпред като основното възражение при озаконяването на хомосексуалните бракове, при трансформирането на определението за родство, осиновяване и т.н. – не знам как това се случва в Гърция. Трябва добре да се изясни, че в учението на Лакан, след като първоначално е било въведено, това понятие е изчезнало. Лакан го е създал, той го е въвел, то се явява като основа за неговата теория, като най-важно за триделността между символичното, въображаемото и реалното и след това, именно, той не го е запазил.

                Трябва да се отбележи, че в това понятие за порядък, петте регистъра на закона са смесени. С други думи, от гледна точка на порядъка те наистина се явяват еквивалентни, независимо дали това е математическия закон, диалектичния закон или т.н. Това е като че общата черта, споделена от тези различни регистри на закона, е да се сложат нещата в порядък. Законът слага нещата в порядък или той изразява порядъка, който съществува. Там където има закон, съществува порядък. И в системата на първия Лакан, единственият съществуващ порядък е този на символичното.

                На символичния порядък се противопоставя, ако може така да се каже, въображаемият безпорядък. В символичното всяко нещо, всеки елемент е на своето място и единствено само в символичното, всъщност, съществуват места.

Във въображаемото, точно обратното, елементите разменят местата си, така че местата не са различими, а дори не е сигурно, че самите елементи, сами по себе си, са отличими като такива. Във въображаемото няма обособени, отделни елементи, както това съществува в символичното. Именно в тези термини Лакан е описал връзката между Аз-а (ego) и другия, който е само собственият му образ, идващ отвън. Аз-ът и другият се присвояват един друг, съперничат си, правят война, намиращи само нестабилно равновесие помежду си до степента, в която въображаемото се явява белязано от едно същностно непостоянство даже бъдейки, както Лакан е казал веднъж, само „сенки и отражения”.[9]

Докато за реалното, то е отвъд разделянето между порядък и безпорядък. Реалното чисто и просто е.

Тази година видяхме (и в определен смисъл трябваше да обясняваме обратното) как представата за символичния порядък е станала популярна. Тази представа е станала популярна сред всички онези, които се борят за защитата на установения порядък, сред консервативните. Какво е един свят, управляван от символичния порядък? Това е свят, в който всичко си е на място, един свят, в който всичко се държи под ключ от бащата, патриарха. Безпорядъкът, който се констатира, незабавно се обезценява като нещо въображаемо, с други думи едновременно непостоянно и паразитно. Това е начинът, по който лаканианската представа за символичния порядък е използвана, за да представи идеята за хармоничния порядък, управляван от неизменяеми закони; законите, които се уповават на Името-на-Бащата.

И трябва да се каже ясно, че Лакан остава отворен към това; в този смисъл в началото на своето учение той оставя един отвор. Например, било му е възможно да каже, цитирам това, което той е казал точно в началото на своя Римски доклад, че Името-на-Бащата е било „опората на символичната функция”. [10] Всичко в символичния порядък е имало Името-на-Бащата като своя опора, бащата, въплъщаващ фигурата на закона като такъв. Но това е началната точка на неговото учение. След това, цялото негово учение върви в обратната посока. Ако учението на Лакан има смисъл, посока, то това е тази на методичното, неумолимо демонтиране/събаряне на псевдо-хармонията на символичния порядък. А това е точно така, защото Лакан е възвеличил функцията на Името-на-Бащата и й е дал пълното величие, което впоследствие той е имал възможност толкова радикално да постави под въпрос.

Деконструиране/разграждане на бащината метафора

Има тук нещо като ирония на историята. Това, което е оставило своя отпечатък и се е доказало като незабравимо за публиката е лингвистичната формула, която Лакан дава на Фройдовия Едип: бащината метафора, обусловена от Името-на-Бащата. И това независимо от факта, че цялостното развитие на неговото учение от прекъсването/разреза, представено в Семинар VІ, от този момент нататък върви по посока на събарянето/демонтирането, на разграждането на бащината метафора. Може да го изясним в няколко точки.

                Първо, може да се отбележи, че Лакан е предложил Името-на-Бащата и бащината метафора само, за да покаже провала й при психозата.

                Второ, той е показал неизменността/установеността в качеството на обекта малко а на едно наслаждение/jouissance, който не извлича смисъла си от бащината метафора.

                Трето, когато Лакан е бил отлъчен от IPA (Международната психоаналитична асоциация) и изоставя своя Семинар „Имената-на-Бащата”, за да направи своя Семинар „Четирите основни понятия на Психоанализата” (Quatre concepts/Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis), той много ясно разкрива в този семинар – прочетете го – Фройдовото желание като такова, което е в служба на фигурата на бащата.

                Четвърто, относно Едипа, Лакан дава неговия статут на мит, който разкрива кастрацията и едновременно я покрива с воал и той спира да прави закон от него. С други думи, той е направил мит от него, въображаема история, организирана, но въображаема.

                Пето, В някакъв смисъл бащината метафора вписва сексуалната връзка под формата на мъжкото превъзходство над женската майчина позиция. Това той опровергава с теоремата „няма сексуална връзка”. А тази теорема разрушава, съсипва представата за символичния порядък.

                Шесто, накрая той определя/формулира Името-на-Бащата като синтом (sinthome), с други думи като един начин да се наслаждаваш сред други такива.

                Ще завърша с последното седмо, където поставям това, което е главното, повратната точка, от която започва деконструирането/разграждането на Името-на-Бащата като Друг на Другия. В Семинар ІІІ, Психозите (Les psychoses), Лакан съобщава откритието на метафората и метонимията, двете стилистични форми, които според Якобсон (Jakobson) обясняват цялата реторика. Той е започнал с използването на формата на метафората. Използва я, за да формализира Фройдовия Едип в Семинар ІV „Връзката с обекта” (La relation d'objet). Само тогава той е използвал втората форма, метонимията, за да формализира желанието. Бих искал да кажа, че тези два термина отговарят/съотвестват един на друг: бащината метафора и метонимията на желанието. Лакан първо представя бащината метафора и след това представя метонимието на желанието по един начин с по-малко шумен ефект.

Пътя на Бащата или пътя на желанието

Това ми напомня за Херкулес, мита за Херкулес, как той стои пред предложените му два пътя. Подобно на това, два пътя са се отворили пред Лакан: от една страна, пътя на бащината метафора, а от другата, пътя на метонимията на желанието. По кой път той е поел? Очевидно, той първо е сложил отпред бащината метафора, но пътя, който Лакан е последвал в своето учение, и тук няма никаво съмнение в това, е пътя на желанието, а не на бащата. В Семинар ІV, той формализира бащината метафора. В Семинар V и Семинар VІ, той формулира голямата диаграма на две нива, която е изучавана във всички клинични секции – диаграмата на желанието. Може да се запитаме защо той е направил от желанието същинската функция, чието значение е такова, че диаграмата е трябвало да приеме неговото име. Ще ви кажа значението, което това наименование има за мен, за моята интерпретация. То придобива точно това свое значение посредством своето различие и своята противоположност на името, което то би могло да има и което Лакан е отхвърлил. Вместо това да бъде диаграмата на желанието би могло да бъде диаграма на Името-на-Бащата.

Какъв край на анализата?

Нека да предположим, че Лакан е поддържал това, че има Друг на Другия и че Името-на-Бащата е означаващатата на този Друг на Другия. Ако той е запазил това, което е написал в края на своята статия за психозата, то основният елемент, осветен в една анализа, елементът, който би бил определящ за края на анализата, би бил вашето Име-на-Бащата, би била означаващата, особеността на означаващата, която, именно за вас, е дала смисъл на наслаждението/jouissance, от което вашето тяло страда. Така, горе вляво на диаграмата, там където е написан последният отговор, очакван от една анализа, разкритието, с което тя се увенчава, би трябвало да е написано Субект(Другия) S(A). Това би означавало, че края на анализата би се случила появата на Името-на-Бащата като означаващото, което обозначава закона на вашето същество като субект. Но това, което е написано, е обратното, Субект (зачертан Друг) S( A ). Това означава, че отговорът, който дава Лакан на въпроса, поставен от субекта в неговата анализа, не се намира на нивото на неговата връзка с Името-на-Бащата – решението не се намира на нивото на бащината метафора. Тъй като на това ниво, всичко онова, на което субектът се натъква, е липсата на означаващо, липсата на означаващо, което би обозначило неговото същество, обозначавайки закона на това същество.

                Така, по пътя на хипотезата, ви давам една идея каква би била една анализа, която приключва с появата на Името-на-Бащата като означаващо на закона на съществото на субекта. Ще направя една втора хипотеза и ще кажа, че тази хипотеза е добре обоснована. Тя е обоснована точно на същото място в текста на Лакан за психозите, както и в друг откъс от същия този текст. Ето я: може да се мисли, че липсата на означаващо би било решение, така че края на анализата би била разкриването на една липса. По мое мнение, трябва да се признае, че Лакан е обмислил тази версия за края на анализата. Именно с това той завършва статията си „Насоката на лечението” (« La direction de la cure »/“Direction of the Treatment”), която излиза непосредствено преди Семинара „Желанието и неговата интерпретация” (Le désir et son interprétation).

                Когато четете Семинара „Желанието и неговата интерпретация” (Le désir et son interprétation), ви съветвам да се обърнете към тази статия на Лакан, „Насоката на лечението” (« La direction de la cure »/“Direction of the Treatment”), и ще видите, че Семинарът продължава казаното в петата част на „Насоката на лечението” (« La direction de la cure »/“Direction of the Treatment”), където Лакан формулира едно предписание, насочено към аналитика: „Желанието трябва да бъде взето буквално/дословно” (« Il faut prendre le désir à la lettre »). [11] Тук желанието е формулирано чрез метонимията, по най-ясния начин, с други думи като един резултат от последователността от означаващи, като чисто следствие от означаващото – чисто значение на въображаем/невеществен ефект, без субстанция. И за да покажа това, трябва само да цитирам ясната формулировка, която Лакан дава в края на „Насоката на лечението”(«La direction de la cure »/“Direction of the Treatment”): „желанието е метонимия на „липсата-да-бъдеш” («le désir est la métonymie du manque-à-être »/“desire is the metonymy of the want-of-being”). [12] Няма по-добър начин, по който да се каже, че желанието тук е приравнено с липсата, че е без субстанция, че действително е приравнено със Субекта (Другия )/S( A ), с несъществуването/фиктивността на една финална метафора, която би довела до появата на окончателното означаване.

                В допълнение, точно в това отношение Лакан дава формулировка на това каква е интерпретацията на желанието в края на своя текст. И това е този същински въпрос за интерпретацията на желанието, с чието разглеждане той започва своя Семинар „Желанието и неговата интерпретация” (Le désir et son interprétation), но може да се забележи, че в продължение на Семинара това малко по малко се разводнява. Определението, което той дава в своя текст е, че да се интерпретира желанието, това е да се посочи липсата, да се прицелим в липсата, без да се казва, посредством намек/алюзия – което той нарича, в изречение, нелишено от поетичност: „намиране на изоставения хоризонт на съществото” («retrouver l’horizon déshabité de l’être») [13]. Това означава нещо много ясно: той предвижда възможността края на анализата да е едно допускане от субекта за нищото, което той е. И това е на нивото на несъзнаваното, че той би бил нищо. Действително се знае от сънищата, че субектът е идентифициран с много елементи, че той е разпръснат и множествен и тази множественост е точен превод на липсата на означаващо, което напълно би означило неговото същество. С други думи, Другия ( A ) също означава, че нищо не гарантира истинността на което и да е означаващо, на която и да е означаваща верига за вас. В този смисъл няма метафора.

                По този начин Лакан споменава нещо от порядъка на един край на анализата посредством бащината метафора, посредством конституирането/установяването на бащината метафора, достъпа до цялата бащина метафора, но го изоставя. Той се отказва от края на анализата посредством Името-на-Бащата, края на анализата, който би бил разкриване на вашето Име-на-Бащата като обозначаване на закона на вашето същество. Той, също така, предвижда, че краят на анализата би могъл да бъде допускането на нищото, на липсата, обозначена посредством Д ( А ). С други думи един край на анализата, където тя се преобръща, накрая, където човек само може да приеме липсата и да знае, че не може да е сигурен, че нищо не уверява субекта в истината за добронамереността на Другия. Трябва да се каже, че това е един възможен край на анализата. Точно това е, което Лакан по-късно ще нарече край на анализата, който превръща субекта в не-будала (non-dupe). Не-будалата, който е удовлетворен от зачертания голям Друг, който е удовлетворен от непостоянството или несъстоятелността на Другия.

                В Семинара за желанието Лакан предлага трети край за анализата. Мястото, което ще бъде решително за Лакан по отношение на края на анализата и за цялото негово последващо учение, е очертано тук за първи път. Това решително място, където приключването на анализата е изиграно, това не е Името-на-Бащата, а е фантазма. Усеща се, че от този Семинар нататък тръгват линиите, които ще захванат фантазма като мястото, където може да бъде поставен въпроса за края на анализата. И този въпрос ще продължи да присъства в учението на Лакан по-нататък.

                Семинар VІ е наречен Желанието и неговата интерпретация (Le désir et son interprétation), защото той е изходната точка за следване на линията, отворена посредством заключението от „Насоката на лечението” («La direction de la cure»/“Direction of the Treatment”). Но този Семинар наистина е замислен да оспори заключението от текста на Лакан, който дава неговата изходна точка. Семинар VI оспорва твърдението, че края на анализата зависи от формулирането на желанието като метонимия на липсата-да-бъдеш. И ако има нещо, което се набива на очи, трябва да се каже, още от първите страници на Семинар VI, това е, че желанието такова каквото Лакан го представя тук, абсолютно не е вече метонимия на липсата-да-бъдеш, така да се каже едно желание, определено като чист резултат/ефект на означаващото. Сърцевината на този Семинар не е интерпретацията, а несъзнаваната връзка на субекта с обекта в преживяването на желанието във фантазма/желаещото преживяване на фантазма.

Желание и фантазъм

И така, именно връзката субект – обект в несъзнаваното желание е това, което Лакан нарича фантазъм. Същинското заглавие на Семинар VІ е по-скоро „Желание и фантазъм”, поне това е, до което аз стигнах като заключение след моя прочит и редакция. Фантазъм тук е в единствено число. Това не е въпрос за бляновете на субекта, не е въпрос за историите, които субектът си разказва или разказва на своя аналитик, това е въпрос за една връзка, която остава несъзнавана – изключителният опит на Лакан да хване, улови несъзнаваното преживяване на фантазма трябва да бъде следван детайлно. Точно в този семинар се натъкваме само веднъж на израза „фундаментален/основен фантазъм” « le fantasme fondamental » (направих го заглавие на глава ХХ), и той ще се появи повторно, само веднъж, десет години по-късно когато Лакан стига до развитието на теорията за паса (la passe) като край на анализата, теорията на паса като прекосяване на фантазма.

                Спомням си, че през цялото време се питах какво точно е този фундаментален/основен фантазъм. Е добре, в този Семинар „Желанието и неговата интерпретация” (Le désir et son interprétation), където фантазмът е мислен точно в единствено число и като фундаментален/основен, като една връзка на субекта с обекта напълно различна от тази на връзката с познанието (rapport de la connaissance). В познанието, което се поддържа на нивото на реалността, има хармония, съгласуваност, адаптация на субекта към обекта. Съзнателното знание кулминира, завършва в размисъла, в съответствието на субекта с обекта. Може дори да завърши в смесването, в сливането на субекта и на обекта, който е търсен при интуицията.

                Но въпросното желание в този Семинар не е хомогенно с реалността. Желанието, за което говорим, е несъзнаваното желание. Обектът на желание не е елемент от реалността, както Лакан преди е смятал, то не е личност и не е амбиция. Обектът, който тук Лакан нарича малко а и който той вписва във фантазма, е точно обектът дотолкова, доколкото се изплъзва от господството на Името-на-Бащата и на бащината метафора.

                Този обект не е непознат в психоанализата когато Лакан повторно го разполага във фантазма. Той е бил наречен прегенитален обект и се е явявал в своята орална и анална форма, а понякога фантазмът е бил вписван там. Но интересът към тези обекти, интересът на наслаждението (jouissance) към тези обекти, се предполагало, че се разсейва в така наречената фалическа фаза. Това е, което бащината метафора на Лакан е превела посредством появята на това, което той е нарекъл означаване на фалоса, в неговата лингвистична форма. Това означавало, че цялото наслаждение/jouissance има фалическо значение когато желанието достигне до зрялост, с други думи когато желанието най-накрая се разположи под означаващото на Името-на-Бащата. Затова може да се каже, че края на анализата посредством пътя на Името-на-Бащата е било амбиция на всички тези аналитици, които вярвали в достигането на зрялостта на желанието.

                А Фройд вече е открил, че няма такова нещо. Той открил, че Името-на-Бащата не е способно да абсорбира цялото наслаждение/jouissance под своя знак. И това е именно този остатък, който според него, предпазва анализата от това да стигне до края и прави необходимо периодичното връщане към нея. И така, в Семинар VІ Лакан се е ориентирал по отношение на това положение по начин, който е решаващ за останалата част от неговото учение. Аз ще формулирам тази ориентация в негативна форма, а това е твърдение/формулировка, която е основополагаща за ориентираната от лаканианската психоанализа практика: не съществува достигане до зрялост и няма зрялост на желанието като несъзнавано. Това, което за Фройд са били остатъци, които се резорбират по един незавършващ начин, формират непрекъснато съществуващите елементи, към които несъзнаваното желание остава привързано във фантазма. Това е въпрос на елементи или по-скоро на субстанции, които пораждат наслаждението/jouissance и които са отвъд означаването на фалоса, нека да кажем като едно нарушение по отношение на кастрацията. Това са наслажденията, това са субстанциите на допълнителното наслаждение, което Лакан много по-късно ще обясни като принадено-наслаждаване (plus-de-jouir)[14]. Тези форми на принадено-наслаждаване вече се намират тук подготвително и те дори са повече в края на Семинара, когато той се развива напред към сублимацията. Тези нови джунджурии и всички тези приспособления, които ни превземат, са всъщност, в лаканианския смисъл, точно обекти на сублимация. Те са обекти, които са прибавени: което е точното значение на понятието наслаждение-в-повече, въведено от Лакан. С други думи, в тази категория ние не само имаме обекти, които идват от тялото и са загубени за тялото, дали естествено или посредством въздействието на символичното, но ние, също така, имаме обекти, които отразяват тези първи обекти в разнообразни форми. Въпросът е дали тези нови обекти са напълно нови или са само възстановени форми на първичните обекти малко а.

Желание и пер-версия/бащина – версия (рère-version)

Последствието, което може веднага да бъде изведено от Семинар VІ, а аз отново ще го формулирам в негативна форма, е това, че няма нормалност на желанието. Несъзнаваното желание остава привързано, във фантазма, към наслажденията/jouissances, които по отношение на нормата, идеализирана от психоаналитиците, остават вътрешно перверзни. Перверзията не е случайност, която постига желанието. Цялото желание е перверзно дотолкова, доколкото наслаждението/jouissance никога не е на мястото, което така наречения символичен порядък би харесал.

                И затова Лакан по-късно може да е ироничен по отношение на бащината метафора, казвайки че тя също е една перверзия. Иронията е в това, че той написва бащина-версия/père-version, за да означи една версия, едно движение към бащата (vers le père). Но тази ирония подчертава нещо от основно значение. Това е, че бащата не може да бъде объркван с Името-на-Бащата, което означава, че той не може да бъде сведен до чисто означаващо, въвеждащо цялостен и завършен символичен порядък, тъй като ако това е така, ако бащата играе в позиция да бъде Другия на Другия, ако бащата играе в позицията на това да бъде Другия на закона, тогава той излага своето потомство на риска от психозата.

                Иронията на Лакан отива далеч и аз ще завърша с това, тъй като знам, че по-голямата част от вас работят с психотични субекти и че това също е тема на Конгреса тук в Атина. Иронията на Лакан за бащина-версия/père-version фактически дава теория за психозата, която е обратна на тази, която е останала класическа. Това не е форклузия (обявяването в несъстоятелност) на Името-на-Бащата, което е главната причина за психозата, а точно обратното, изключителното присъствие на Името-на-Бащата. Бащата не трябва да бърка себе си с Другия на закона. Необходимо е, точно обратното, той да има желание, привързано и регулирано от един фантазъм,чийто обект е едно структурно изгубено наслаждение/jouissance.

                Семинар VІ, ще видите, завършва с перверзията. Завършва, първо, с клиника на перверзията, противопоставена на воайорството и есхибиционизма. Фактически, това е в преминаването към акта (le passage à l’acte) на воайорството и есхибиционизма, в който може да се видят въплътени формите на несъзнаван фантазъм. В действителност, през целия семинар Лакан ни говори за несъзнавания фантазъм, който не се преживява пряко и следователно така трябва да бъде реконструиран/възстановен в паметта. Той завършва семинара с въплъщаване на логиката на фантазма посредством преминаването към действие на воайора и есхибициониста – тук наистина може да се види дисхармонията, конфликтната връзка между субекта и обекта.

                Семинарът завършва с перверзията. Първо завършва с клиника на перверзията и след това, за да включи провокацията, чрез възхваляване на перверзията в общоприетия разбран смисъл и по-точно на хомосексуалността дотолкова, доколкото тя представя бунта на желанието срещу социалната рутина, с други думи срещу символичния псевдо-порядък. Следователно съвсем несправедливо би било категоризирането на Лакан, по отношение на въпроса за хомосексуалността, сред реакционерите. Вярвам, че страниците, които тук са публикувани са убедителни. И накрая, Семинар VІ представя Семинара „Етиката на психоанализата” (L’éthique de la psychanalyse/The Ethics of Psychoanalysis), който под това заглавие се опитва да артикулира/да изкаже ясно връзката между желанието и наслаждението/jouissance.

Интерпретацията

Ще завърша това пътешествие с темата за интерпретацията. Точката на тръгване на Семинара е следователно представата, която Лакан ясно излага в своята статия в „Ръкописи”(Écrits), че интерпретацията трябва да се отнася до нищото (porter sur le rien/bear on the nothing). Той е обрисувал това с известния образ на Св. Леонард, чийто пръст сочи към празно място. Крайната точка на този Семинар – нещо, което ще бъде изяснено от Лакан много по-късно – е това, че интерпретацията е насочена към обекта малко а. Интерпретацията не е насочена към нищото, тя е фокусирана към обекта малко а на фантазма, към наслаждението/jouissance дотолкова, доколкото то е забранено (interdit) и е казано между редовете (dite entre les lignes).

                Така, че как би трябвало да се тълкува Семинар VІ? Бих казал, че това е един кръстопътен Семинар – bivium, където два пътя са били отворени за Лакан. Ясно е, че той не е последвал този на Името-на-Бащата, а този на желанието, който го е довел да вземе под внимание наслаждението/jouissance. За нас, които го тълкуваме с идея за цялостното учение на Лакан, можем да видим как са били отъпкани двата пътя, които ни водят в нашата съвременна практика, а също така и в нашата политика.

              Аз не уточних темата за следващия конгрес на Новата лаканианска школа/NLS, който ще се проведе в Гент (Gand/Ghent). Отговорните ще се заемат с това. Във всеки случай, в този Семинар ги има необходимите средства/възможности, които да подкрепят всички желани клинични изложения. Струва ми се, че една плодотворна посока за следване би била: опозицията между затворения порядък на бащата – метафората винаги е точка, място на спиране – и това, което желанието противоположно включва – незаконното и поначало неуместното. Може би ние можем да покажем това в клиничните факти [15]

Препис: Dosia Avdelidi.

Редактиране на текста: Anne Lysy and Monique Kusnierek. Не е прочетено от автора.

Превод от френски на английски от Philip Dravers.

Превод на български от Десислава Иванова с редакцията на Биляна Мечкунова.