За какво служи един баща*
Даниел Роа
Бащата учи детето да обича и начинът, по който бащата обича майката оцветява начина, по който по-късно детето обича другите.
Такава е класическата представа на психоанализата за бащата. Бащата служи за любовта и за идентификацията. Имаме идеята, че по този начин детето се среща с бащата – чрез любовта и чрез идентификацията. Фройд ни казва, че когато при нас идва един пациент заради своето страдание, бащата не се появява по този начин.
Той се появява като някой, който заслужава да бъде убит и като някой, с когото да се идентифицираш. Изправяме се пред едно противоречие. Бащата, с когото искаме да се идентифицираме и гледаме с цялата си любов и този, когото искаме да убием.
Бащата е „дясната ръка на майката” каза някой от вас. Т.е. така го отнасяме до типа връзки, които съществуват между майката и бащата. Дали бащата е в служба на майката? Тя ли е най-структурираща за детето? Дали има някаква структурирана връзка, която е по-добра за детето? Има и друг кръг от въпроси, засягащи бащата: има ли връзка и каква е връзката му с възпроизводството; връзката между мъжките и женските полови клетки във възпроизводството и онзи мъж, който се изправя да каже: „Това дете е мое” или „Не искам това дете”.
Можем да очертаем три основни начина на присъствие на бащата:
1/ Бащата, който чрез името си дава статус и статут на детето в света. Това е символичният баща, според Лакан. Означаващото „името на бащата” е кондензация на разбирането на Лакан за символичния баща.
2/ Бащата, с който сме във връзка, от когото очакваме нещо, с когото можем да се идентифицираме, на когото искаме или не искаме да приличаме;Лакан го нарича въображаемият баща, идеялният баща.
3/ Съществува и друг начин на действие на бащата, който не влиза в тези две модалности. Това е едно много загадъчно измерение, чрез което той присъства в сексуалността. Начинът, по който бащата ни плаши.
Аспектите на бащата, в които субектът се блъска и препъва, Лакан нарича „мястото на реалния баща”.
Историята на Едип се сблъсква с бащата – той го убива. Когато слушаме пациента, когато ни говори за бащата, чуваме една наистина много специфична версия на бащата. Дори в мита за Едип има множество различни прояви на присъствието на бащата: всички фикции /митове/ се опитват да обхванат множеството аспекти на проявите на бащата. Ако Фройд беше българин, щеше да си послужи с легендата на Йордан Йовков – „Индже”. Тя ни дава интересна версия на присъствието на бащата.
От начина, по който легендата представя българската култура се разбира, че има нещо много противоречиво за един мъж в това да бъде хайдутин и да бъде баща. Това е нещо много специфично. Има едно вътрешно напрежение между мощта на войводата и това да бъдеш баща, да влезеш в страната на жените, на старците. Не зная по какъв начин това се е отразило върху вашата култура: да бъдеш баща е провал. Докато в гръко-латинско-еврейската традиция да бъдеш баща, означава мощ, могъщество. Изпитанията на Индже ни показват колко трудно е да станеш баща, как това причинява болка: пътят, който трябва да извърви един мъж, за да срещне символичната си функция на баща. Той е ужасен хайдутин, унищожава всичко, изколва всички. Внезапно един ден вижда една млада девойка Пауна – момент на истинска среща. Пламналата искра. След това продължава нататък по същия начин.
Моментът, в който Индже не напада селото. Затваря се в палатката си и тогава нахлуват всичките му спомени /отваря се несъзнаваното/. Той се сеща най-напред за срещата с Пауна. Вторият момент е, че в това село, което е пощадил, Пауна е родила детето им. В момента, в който бабата и дава бебето, качвайки се на коня, Индже удря бебето с ятагана и го осъкатява. Той казва, че „хайдутинът не може да има общо с едно дете”.
16 години по-късно, след като Пауна си тръгва и Индже става още по-страшен, идва този момент с пощадата на селото. Тогава идва един гърбушко – всъщност това е синът на Индже – намира пушката му: една много красива пушка.
Ето един особен начин на препредаване. Бащата служи да препредава. Това е един много сложен и индиректен начин да даде, който предполага да се открадне от бащата. Нека отбележим и един друг елемент в тази история: това е едно зле направено дете. У субекта винаги има едно оплакване, адресирано към бащата – че го е направил толкова зле. Това се вижда в разказа, но също се вижда, че детето носи върху себе си болка, белязано е с греха на бащата.
В аналитичното лечение бащата се появява, белязан от своя грях и субектът наследява този грях. Голямото наблюдение на Фройд в „Човекът с плъховете” показва много ясно именно това измерение на субекта, белязан от греха на бащата. На какво още ни учи Индже – веднъж след като несъзнаваното се е отворило и той проявява жест на милосърдие, като пощадява селото, се въвежда прекъсване. Една от функциите на бащата е да спира, да възпира. Другият момент, който обозначава това прекъсване е фактът, че Индже е бил нараняван, ранен и после оздравява. Тогава идва този момент, в който ролята на войник се преобръща и идва „симловичната плодовитост” на бащата. Тя е въплътена в една много красива сцена: Индже идва на красивия си бял кон. Жените избягват. Диалог между Индже и стареца. „Ти можеш да ни защитаваш!” Този старец, който е всъщност една остаряваща, клоняща към безпомощност фигура на бащата, той препредава на Индже символичната плодовитост /една жълтица върху мотиките на жените/. Сега, когато Индже поема ролята на закрилящия баща, земята става плодотворна. И тогава, когато Индже заема позицията на символичния баща и се завръща в селото като закрилник, се появява неговият син и го убива с пушката, която открадва от него.
Най-често става така: когато бащата поеме символичната функция, бива убит и умира. Функцията на бащата е да предаде нещо на сина си и той може да я изпълнява, дори, когато е мъртъв.
В историите /във фикциите/ символичният баща е мъртъв. Това е свързано със самата същност на символичното като психична инстанция. Символичното такова, каквото Фройд го извлича, всъщност е убийството на нещото. Лакан казва: ако говоря за слонове, нямам нужда слонът да влезе през вратата /опирайки се на Хегел/. Символичното /думите, означаващите и законите, които регулират появата им/ почиват на отрицанието на живото. Бащата в своята симвлична функция е най-високата точка в това отричане на живото. Баща е името, което се дава, когато някой се роди – това е този, който идва и казва: „Аз съм бащата”. Представете си ситуацията отпреди тестовете за бащинство. Има някой, който идва и заявява, че е бащата, без да има обективно доказателство за това. Тази връзка се крепи само на едно име и това е името на бащата. Името на бащата крепи връзката между бащинството и реалния аспект на възпроизводството. Това измерение на бащата се въплъщава много ясно в религията. Символичното измерение свежда до нула аспекта на възпроизводството. Лакан се безпокои, че бащата се откъсва изцяло от реалната си тежест, от реалното си присъствие. Комплексът на Едип, като историята на Индже, е един мит, един сън – сънят на Фройд, това е фикция.
Кой е всъщност този така особен баща, присъстващ най-вече в главата на невротика и който психоаналитичната теория е призовала по един много ярък начин. Какво остава от психоаналитичната теория в културата за стоте години, откак съществува психоанализата? Това е бащата от Едиповия комплекс.
1/ Бащата, който забранява – този , който е за убиване, мъртвият баща, символичният баща. Този баща забранява по-скоро от страна на майката; той забранява на една жена да реинтегрира собственото си творение. Това е функцията ,касаеща жената: да попречи на една жена да се наслаждава по директен начин на продукта си /на детето си/. Функцията на този баща наблюдаваме чрез отсъствието му в психозата. Отсъствието на символичния баща при психозата ни дава клинична картина, в която субектът и неговият партньор /майката/ не са разграничени, те са вплетени. Забраняващата функция на бащата е насочена към езика. Лакан: никое говорещо същество не може да бъде на това място. И все пак тази функция може да мине през един мъж.
2/ Втората функция, в която се проявява бащата /Едип и Индже/ това е ужасният баща, който може да хвърли детето си и да го съсече – това е реалният баща.
3/ въображемият баща е този, с когото искаме да се идентифицираме.
Психоанализата е създала едно чудовище „Бащата – троица”, който съсердочава в себе си функциите на символичния, въображаемия и реалния баща. Този баща, който понякога аналитиците искат да стоварят на плещите на анализантите си е един сън както казва Лакан. Парадоксален сън, защото срещата с бащата поражда един специфичен ефект – кастрацията, вид загуба на наслаждение. И дори бащата да е фикция, намесата и въздействието му не са фикции. Бащата не е толкова този, който тегли към нормата, не е този, който казва кое е лошо и кое е добро, кое е правилно и неправилно, дори понякога да изпълнява по случайност тази функция. Има ситуации, на които се натъкваме, които са подчинени на друга логика: „Така е, това е положението”. Кастрацията е, когато се сблъскваме със ситуация, която не може да се промени. И именно тогава може да се появи фигурата на бащата. Лакан: бащата обслужва тези изключителни ситуации – функцията на бащата на изключение – което означава, че когато субектът е в ситуация на изключение, бащата се изправя и казва „Така е. Не е друго яче”. Когато се натъкваме на реалното, бащата изпълнява тази функция чрез езика и дава някакъв начин да облечем реалното в смисъл.
Въпросът с кастрацията
Всеки път, когато говорим за бащата, някой задава въпроса „какво представлява кастрацията”. Това е един от въпросите, на които не може да се отговори просто така. Затова Фройд говори за Едип. Моментът, в който Едип среща сфинкса на Тива. Лакан дава чудесна дефиниция за кастрацията: „Загадката на кастрацията е въпрос, на който ще получите отговор, ако заложите собствения си живот”.
Малкият Ханс
Лакан коментира случая с малкия Ханс, описан от Фройд, в Семинар ІV „Връзката с обекта”. Ханс е на 4 г. 6 мес. Бащата е ученик на Фройд, а майката ходи на анализа при Фройд. Началото на наблюдението: момче, което живее в обчайното виенско семейство от онова време. Преди отключването на фобията и след това.
Можем да разграничим 4 етапа в анализа, който Лакан прави на случая на малкия Ханс.
Историята, която се разиграва във въображаемото между детето и майка му. Детето тук се появява като нещо, което се харесва или не на майката. Лакан: детето се опитва да подреди себе си и поведението си спрямо това, което мисли, че е желанието на майка му. Какво иска майка ми?
Фалос
Майка
Дете
Лакан нарича въпроса за желанието – фалосът /това е името на желанието на майката/. Детето се опитва да се намести и изгради порядък спрямо това, което открива като желание на майка си. Лакан описва тази позиция, към която се стреми малкия Ханс като: „Да бъде за майка си всичко онова, което тя иска”. Тази връзка на детето с желанието на майката се вписва в символичното под формата на присъствие и отсъствие. Присъствието и отсъствието на майката и присъствието и отсъствието на пенис служат като понятийни средства, за да изгради детето връзката с майката. Веднъж изградена тази връзка на детето, трябва да се пренареди, когато се ражда малката сестричка. Малкият Ханс изгражда игра за присъствието и отсъствието на пенис у сестра му, или на самата сестричка.
Малкият Ханс извършва концептуална работа /ревността/. Ревността е името, което дава на тази по своята същност концептуална работа, извършена от детето при появата на друго дете, което го измества от мястото, което то заема в собствената си подредба на връзката с майката.
Тази работа, която човек извършва е: да намериш смисъл, да се даде на въображаемото смисъл. Особеното в психоанализата е, че смисълът е белязан от това, което във вашия живот има стойност. Смисълът се плаща с живото в тялото, което има за вас стойност. За малкия Ханс стойността на нещата е белязана от влечението.
Смисълът, който нещата вземат в живота ви, са свързани с удоволствието, което ви носят. Малкият Ханс е радостен с майка си, с която е навсякъде: той плува в задоволството и удовлетворението.
Затова Лакан казва, че връзката между символичното, въображаемото и реалното се държи благодарение на фалоса. Но в крайна сметка има един въпрос, който не е регулиран: Какво задоволява майката? Това е мястото на наслаждението, което е забулено и покрито със загадка, невъзможно да се мисли. Именно на това място трябва да се постави реалния баща, така както говори за него Лакан в Семинар ІV – този, който поема отговорността да се справя с една неудовлетворена жена.
Фройд и Лакан отбелязват един момент в отключването на фобията – акселерацията на влеченията. Ханс не може да осмисли и да поеме това. В този контекст се появява един страшен сън и се отключва фобията от конете. Конят, който поражда страх, върши тази работа, която бащата не свършва. Изправен пред реалното, което му идва в повече, бащата трябва да дойде и да се намеси, като поеме отговорност за това реално, което му идва в повече и захапва тялото му. Фобията съчетава: конят ще ухапе Ханс, конят ще падне, интерпретацията на Ханс за раждането на сестра му /като аки, което изпада/.
Как всъщност Ханс се обръща към баща си: „ти трябва да се ядосаш”. Но баща му е много мил и изобщо не е ревнив. Всяка неделя води Ханс да посещават майка му и до това се свежда основната му роля.
Фройд: Ето едно момче, което трябва да си изгради хубав Едип и трябва да се помогне на бащата. Фройд прави две интерпретации:
1/ Бащата да каже на Ханс, че жените са кастрирани /нямат пенис/; В това отношение Ханс е много напред в сравнение с Фройд и баща си. Фантазма за майка му . Ханс поддържа ефекта на воала върху фалоса. Той отказва всичко да се сведе до реалното.
2/ Приема малкия Ханс и баща му.
Лакан: не може да се обезпечи порядъка в света чрез една авторитарна намеса /тази на Фройд/. Важно е да се слуша внимателно бърборенето на Ханс.
Аналитичното лечение не е авторитарна намеса за изправяне на отношенията на субекта с другите. Т. е. под егидата на фалоса да се подредят отношенията на субекта с въображаемото и символичното.
На пети април Ханс назовава своя симптом – страх го е от коня – да не го ухапе и да не падне.
1/ Изолиране на симптома;
2/ Да хванем нишката на симптома и да я изтеглим.
Виждаме как Ханс изработва специален речник, за да изкаже какво му се е случило – виж текста. Чрез тези фантазми малкият Ханс се опитва да намери отговор на въпросите, на които се е натъкнал. Отговорите, които намира не отговарят на нормален Едип. А те са: баща му да отиде да живее с майка си. Ханс също да живее с майка си, а децата се създават във въображението. На командния пост са по-скоро момичетата. Т.е. той възлага на малката си сестра въпроса, който се е паднал на него с реалния пенис.
Фройд и Лакан смятат, че конят е заел мястото на бащата и е направил това, което е трябвало да направи бащата.
Краят: решението на Ханс за Едипа е свързано с едно травматично реално, което е в повече и затова субектът конструрира в повече.
Ролята на бащата: той е натоварен с една невъзможна мисия. Бащата е там, за да каже „Така стават нещата, не друго яче”. Бащата присъства, за да го каже. Той не влиза в авторитарна позиция, той казва: „Да, това е което ти се случва, а не нещо друго”. Така, че бащата, който казва „Да – това ти се случва”, за реалното, което залива субекта, като по този начин казва едновременно „не” на едно наслаждение, което Другият може да си въобрази. Бащата може да каже това, благодарение на собствената си позиция. „Не” на предполагаемото наслаждение на една жена. Не винаги има мъж на това място. Следователно едно по-скромно място трябва да отредим на бащата.
Лакан: името на бащата не се препокрива с фамилното име. Той го взаимства от религията, идва от „benediction” (благословия), “bien dire”.
Присъствието на името на бащата е символичната област, в която може да се впише символичният пакт между мъжа и жената. Името на бащата е онази инстанция, която раздвижва стените, за да отвори място за символичния пакт. Името на бащата е свързано с езика в символичната му функция. Функцията на бащата не е толкова забраняваща, колкото свързана с плодовитостта.
Посланието на психоанализата: задачата е да не се оставите да бъдете възхитени или засрамени от различните лица на бащата!
*Експозе, изнесено на Семинар на Фройдистко поле в България София, 10 декември 2005
