Тревога и аутизъм
Д-р Евгений Генчев
Това, което Лакан нарича реално, а Фройд нарича страдание, е същността на работата в така наречените помагащи професии. Въпросът за тревогата ни отвежда възможно най-близко до непоносимото реално, което е в сърцевината на човешкия опит. Тревогата е среща с най-интимното, най-непознатото за самия субект. Това е среща, за която не сме подготвени. Тревогата е среща, която се осъществява в изненадата. Субектът се конфронтира с нещо, което до този момент е отхвърлял. Така че може да считаме тревогата като сигнал, че у нас има нещо, което убягва от познанието. И това нещо, което се появява е трудно да бъде назовано. Затова използваме думата „тревога”. Психиатричната клиника се опитва да класифицира тревогата включена в понятието тревожност: панически кризи, генерализирана тревожност и пр. Психоанализата казва, че това, което е важно, е да се запази тази позиция на непознаване на това, което причинява тревогата.
Тревогата не може да се сведе до тревожност. По всички възможни индикатори тревогата и смущенията на тревожността се противопоставят. Смущенията на тревожността се преживяват и имат постоянен характер. Докато, тревогата или се появява, или не се появява, тя е прекъсната. Смущенията на тревожността се измерват посредством скали за тревожност и така се измерва ефикасността на медикаментите, докато тревогата не може да бъде измерена. Тя винаги се появява като масивно нахлуване.
Аутистичното дете и тревогата
В какво се състои клиничната разлика между психотичното, невротичното и ауитстичното дете. Психотичното дете получава заявката на Другия и я приема като воля, която му се налага. Невротичното дете на това място интерпретира заявката като загадка: Какво иска той от мен, какво ми казва? Аутистичното дете анулира заявката на Другия, сякаш той не съществува. При аутистите не се конструира обект „малко а”. Реалното ги завладява. Те вият, когато виждат една чиния, защото те са яденето, което Другият ще изяде.
При психотика (включително аутиста), обектът а не съдържа фалическо значение. Субектът не разполага с тази обувка на кастрацията, каквато е фаличната норма, и която би допринесла той да знае, че не разполага с подходящия размер, за да подхожда на желанието на Другия. От този момент нататък, той може да му съответства без остатък, като един от елементите на Другия. Тогава психотикът е хванат от гласа или погледа на Другия, инкорпориран или отхвърлен като погълнатата храна от Другия, или като екскрементите изхвърлени от Другия. Той служи на наслаждението на Другия, като го допълва.
Въпросът, тогава е, да знаем какво правят психотиците, и в случая, децата психотици, за да не допълват Другия и да не служат на неговото наслаждение. Това с което имат да се справят може да се отнася до връзката с тялото, до представата за тялото, до връзката с погледа и гласа, защото тези обекти представят желанието на Другия, може да се отнася до връзката с храната и екскрементите, защото това са обектите на заявката на Другия; или за връзката с обикновените обекти, като топката, биберона, чорапите, защото тези обекти също са на Другия; а може да се отнася до връзката с времето и пространството, които се възприемат от тях също като отправка към Другия и неговото желание; в крайна сметка е въпрос за връзката с думите, които, очевидно, са от Другия.
Следователно ние виждаме тези деца, в различни обстоятелства от техния живот, да заемат позиция по отношение на Другия. Те винаги правят нещо с Другия: неговото тялото, неговите обекти, неговото знание или неговите думи. По отношение на обектите те ги размазват, разрязват, разделят, сегментират храната и екскрементите, използват ги като материя за писане. Те сегментират също така погледа и гласа.
Връзката с Другия при тези деца, представя винаги същата характеристика: тя е включена в пулсирането, задължително прецедена през болката на кризата, през поставянето в прецизна поредица. Вече казахме, че става въпрос да се раздели психотичното дете от Другия, да не го допълва, да направи така, че обекта на наслаждение, какъвто то представлява за Другия, да липсва. Трябва да добавим, че това включване в пулсирането, което е толкова прецизно, всъщност се опитва да въведе у Другия разликата, разграничаването на означаващите и чрез тях липсата, изпразването на наслаждението на Другия.
Процесът, очевидно, е парадоксален, защото Другият по структура е непълен. Това ще рече, че за психотичното дете тази липса не е осигурена, то не е вписано символично. То се опитва тогава да впише в реалното, върху реалното думите и обектите, които включва в пулсирането. Но тогава, когато нищо не липсва в реалното и съществува липса само в символичното, то успява да въведе само псевдо-липса. Следователно неговото действие е еквивалентно на принуда и всеки път изисква да бъде доказвано. Там, където фалическото означаващо е свързано с желанието на Другия, при невротика означава символичното вписване на липсата у Другия, а за психотика се включва в пулсирането и цели в едно реално да регулира Другия, като го изпразни от неговото наслаждение. Това води до объркване, неразбиране у Другия предоставящ грижи на аутистичното дете.
Можем да направим заключение, че всички тези пулсирания, независимо дали става дума да се пуска и загасва лампата, да се отваря/затваря врата или да се извършват стереотипни движения, представляват форми на регулиране на Другия. Следователно тези деца ту се включват към Другия, ту се изключват, което показва, че работят: за да не бъдат всмукани от Другия, те го включват в пулсиране.
Децата психотици, когато пристигат в институциите, са в процес на работа. Те всички пулсират, потропват, поставят в поредица, фрагментират; всеки по свой собствен начин, спрямо своите привилегировани обекти.
Трябва да предполагаме, че те знаят, а също че техните пантомими са логични. Следователно, нека употребяваме времето за да ги разтълкуваме. И ако стигнем до тях говорейки им, като ги водим на разходка, като им позволим да се прилепят за нас, това е, защото ние се подчиняваме на тяхната нужда да ни регулират, контролират, отричат.
Случва се аутизмът да бъде разглеждан като едно предходно състояние на психозата, един вид пустиня, върху която още не се е осъществила никаква работа, никакво развитие. Това обаче е привидно. Аутистът, ако стигнем до него, тръгвайки от структурата на езика, е психотик който работи. Той е неизменно зает да регулира своя Друг и не си дава никаква почивка. Той се опитва чрез логическите пулсирания да въведе у Другия разликата, да го накара да мине към означаващото разграничаване. Но този процес непрекъснато започва отново, защото той въвежда само една псевдо-разлика. Тогава той се повтаря като припев, без край: един титаничен труд.
В отделни моменти, когато сме разчели странната но от друга страна логична нужда от вписването на една липса, и когато сме се оставили впоследствие тези деца да ни регулират, да ни включват в пулсирането, тогава някои от тях могат да си позволят малко почивка и да ни присъединят към тяхното справяне с Другия, да започнат да ползват изработени конструкции, даже да изработят налудност.
Тревогата при децата аутисти е тяхна същност. Това, което ги ангажира изцяло. Това, с което трябва постоянно да се справят. Другият е източник на тази тревога и те не разполагат със сигурни средства да се предпазят от него. Това ги ангажира постоянно да работят и изобретяват свои начини да се свързват с Другия, така че да елиминират заплахата от него. В тази тяхна тежка работа понякога ни позволяват да бъдем включени като някакъв вид партньори, партньори с ограничени правомощия. Това партньорство обаче е от изключително значение за тях, колкото и неудовлетворително то да е за нас. Техните малки (в нашите очи) победи и напредък са и в резултат на нашето партньорство. Колкото и да ни изглежда безнадеждно и безсмислено понякога, то това е единственото смислено нещо за тях. Кой е готов да отсъди кой има смисъл да живее и кой да умре?
Два случая от дневен център за юноши „Полумесец”- предоставени от Филип Лакаде
Мишел Раси: Магали винаги искаше от мен да пишем това, което й минава през главата, най-вече в моменти, в които тя изглеждаше възбудена и заплашена от всичко, което се говореше около нея. Тя изглеждаше много по-спокойна и “разположена”, както тя казваше, след като пишехме. Тя ме караше да й чета отново на висок глас, защото това я караше да размишлява.
Ние минахме от странните истории към смешните букви, които не служеха за нищо, от буквата, която служи на другите към поеми, които тя успява да направи така, че да се четат на Съвета. Тя се безпокои, ако по време на нейните отсъствия, сме говорили за нея. Благодарение на своето писане, тя направи заедно със Съвета един вид игра на “Fort-da”, играейки на присъствие-отсъствие, подлагайки на въпрос желанието на “Съвета” по отношение на нея самата. Дали са го чели? Дали са ръкопляскали? Дали са го харесали? И благодарение на това, заемайки позицията на оттегляне, тя се смесва с другите.
За какво й служат нейните поеми? Тя отговаря:
– Да разсъждавам за живота си, да мисля за живота си, от любов, за това, което трябва да правя в живота си.
След това тя добавя отговор към същия този въпрос: “Почивка”. Тя избира тази дума, която изглежда точна за нея, тъй като означава спиране на нещо непоносимо, на време, през което преставаме да бъдем заплашвани или смазвани от нея.
– За да не се отегчава, да страда по-малко, защото тя ясно казва, че познава страданието на самотата.
– За да казва по-малко мръсни думи, за да стане спокойна, за да има поведение на голяма.
Ще ви прочета една поема, която тя написа с мен за съвета:
“ Припев
Един малък припев променя идеите като едно малко нищо”.
По-добре да се смееш, отколкото да плачеш.
По-добре да бъдеш с другите, отколкото съвсем сам.
Искам от всички вас. Бъдете разумни.
Трябва да се разбере живота: аз знам какво е страданието, какво е самотата.
Това кара сърцето ми да се свива, да чувам, всичко, което ми минава през главата.
Нямам желание да страдам като едно бедно изоставено момиченце.
Имам желание да ме обичат, да ми пеят песен, когато си легна.
Това облекчава моето страдание и това ме успокоява в миговете, когато ме е страх.
Може би някой ще наглежда моя страх.
Магали”.
Филип Лакаде: Магали е успяла да достигне до това, че нещо в нейното същество, което е сведено до ненужен никому отпадък, се вписва и добива статута на буква за четене. Именно това й позволява да намери в Мишел партньор, с когото тя проверява изказването. От там, става ли тя способна да се обръща към Другия с въпроси? В този случай писането на поезия има структурата на истина, но най-вече на шифриране. Въпреки, че не тя самата пише, това писане фиксира и създава граница между нейното същество на отпадък и едно несъзнавано наслаждение, което преди това я залива /лишени от смисъл изречения, псувни, смесване на имената, говори на реалния си двойник в огледалото/. Функцията на писането, както го илюстрира нейната поема Припев, е да възпира наслаждението, опитвайки се да се справи с една празнина, лишена от смисъл. Другият,който знае всичко и произвежда прекалено много смисъл, който преследва Магали, най-сетне не е толкова монолитен – част от него липсва. Именно това е, което тя нарича своята позиция на почивка. Тя въвежда едно действие изваждане в мястото на Другия, намира в него място и там открива страха, изцяло залагайки на един Друг, който да следи нейния страх. Това творение от знание за нея играе функцията на буква.
Моник Бругман ще ви представи сега една друга среща – с Од.
Моник Бругман: Од изискваше нищо да не се променя, да не бъде принуждавана да върши нищо, да не се говори за нея, да не бъде викана по име, да не се пише малкото й име /един ден един наблюдателен юноша на Съвета я нарече “Госпожица”, назоваване, което всички след него възприехме/. Тя “изкризваше” според собствения й израз, като се хапеше и крещеше, докато едно “не” от наша страна се появяваше на мястото на “да”, което тя очакваше.
Од се закачи за писането, на което започна бързо да усвоява основите в клас. “С буквите всичко е наред, не се променя” обяснява тя. Тя пише в клас, извън клас, в дневника на Съвета. В т. нар. Ателие по краснопис тя казва: “да лекуваме буквата” или още: “Аз оздравявам от буквата, аз се лекувам.” Измежду различните шрифтове тя бързо си избира курсив, свързаните букви, тъй като както тя казва “думите са разделени” и това й позволява “да въведе ред”. Някои от темите, за които тя пише в дневника на Съвета, са адресирани към самия Съвет, а други “лични”, се внасят по нейно искане в “Колежа за ориентиране”.
Од може да направи “криза”, когато чува заповеди в главата си или някои думи, произнесени от другите, като например “предупреден” или “спирам”. Между буквите на азбуката тя не може да понася две: “Т”, което е много близо до тялото и “Ж”, началната буква на малкото име на един юноша, който тя нарича любим. Освен това тя изисква други букви след “Z”.
Ако буквата не може да попие цялото несъзнавано и разстроено наслаждение, Од намира в писането преграда, граница.
В един от нейните трудни моменти аз извиках по-силно от нея: “това може да се напише”. Последва учудване, след което Од написа един текст и отнесе тетрадката у тях, “дневник какъвто е на „Съвета” това не е добре”, казва тя.
В действителност Од често се втурва към писането “от страх да не загубя думите си” и пише в дневника на „Съвета” в трудните за нея моменти. Това написано, адресирано към „Съвета”, който е място за “разговор” играе ролята на поставяне на препинателен знак, на бариера.
Од започва да открива препинателните знаци: по време на писането на текст, след като дълго е обяснявала, че има две различни оплаквания, засягащи храната, тя поставя точка на края на едно изречение и казва: “Ето една точка за разделяне”.
Изглежда Од намира в реалното на писмената реч, състояща се от разделени думи, някакво средство, чрез което да фиксира едновременно несъзнаваното наслаждение на Другия в главата си, което й дава заповеди и прекалено интимното присъствие на Другия, който иска да се занимава с нея. Тя намира нейно собствено средство за “отдалечаване на нещастието”.
“Бъди послушна, о, моя болка и стой спокойна.” Од рецитира този стих на Бодлер, когато не се чувства добре.
