Практика, осветена … от психоанализата – Ги Поблом

Практика, ОСВЕТЕНА… от психоанализата

Ги Поблом

 

Един от въпросите, които възникват по отношение на институциите за грижа, посрещащи аутистични или психотични субекти, е следният: какви са условията, необходими за посрещане на психотични и аутистични субекти в институционален контекст? Оттук се появи и заглавието на моята работа: „Практика, осветена… от психоанализата“?

Терминът "осветен" идва от писмата, които през 2001 г. Жак-Ален Милер адресира до "осветеното мнение" [l’opinion éclairée] [1]. 

Тези писма бяха написани в момент, когато във Франция имаше нападки към Лакан от психоаналитиците на IPA /Международната Психоаналитична Асоциация/; в същия момент, когато стана ясно, че навсякъде в IPA, с изключение на Франция, Лакан започва да се чете, да се изучава и неговите понятия да се използват. Що е то осветено мнение? Първо, това е обратното на общественото мнение, което е движение на масите, на тълпите, за което Фройд ни показа добре, че е нестабилно, колебливо и може да се преобърне. И второ, обръщането към осветеното мнение е призив за преценка. Става въпрос да се оцени развитието на учението на Лакан навсякъде по света.

И така, защо по отношение на институционалната практика апелираме към практика, която е не само ориентирана, но и осветена от психоанализата? За да успея да дам част от отговора на този въпрос, трябва да изброя няколко момента в тази практика.

 

Субектът на несъзнаваното, говорещото-същество [parlêtre]

Субектът на несъзнаваното, който основава самата психоанализа, е крайъгълният камък в практиката на приложната психоанализа. Субектът на несъзнаваното е това същество, изключително човешко, което е същество на езика, пронизано от езика. То е същество, което среща езика и това предизвиква шок. От този момент нищо не е естествено – връзката с другите, със света, връзката с тялото също и с неговите ефекти на наслаждение се определят от този първоначален шок, от срещата на субекта с езика. Накратко, тази среща, този първоначален шок с езика съставят едно реално, реалното на човешкото същество. И всеки един, със своята уникалност, ще отговори на това реално, ще отговаря за това реално. Именно по тази причина неврозата, психозата, без значение дали тя придобива шизофренни, параноични, меланхолични или аутистични акценти, се явяват спефичини отговори на това реално, което се стоварва върху субекта при появявата му на бял свят.

Да приемем тази отправна точка означава да потвърдим, че психозата или аутизмът не са недъг или дефицит, който би могъл да бъде локализиран в мозъка или в гените и който трябва да бъде коригиран с повече или по-малко усъвършенствани техники или протоколи.  Означава също така и да придадем цялата стойност на това, което Лакан казва за лудостта, а именно че става въпрос за едно „непроницаемо решение на съществото”  [2] . Има избор, без съмнение принудителен избор, но субективен избор, избор на субективна позиция по отношение на Другия на езика. Бих добавил, че дори и да има увреждане, дори ако мозъкът или крайниците са засегнати, това по никакъв начин не отменя факта, че има субект. Субектът е обратното на обекта. Субектът е този, който е отговорен, в смисъла на това, че той отговаря за случващото се с него, за неговото несъзнавано и дори за неговото увреждане. В противен случай той е сведен до обекта на своето увреждане, сведен е до своето увреждане, до своя дефицит, до своя генетичен или неврологичен „дефект”. Това е фундаментален етичен въпрос.

Едно определение през отрицанието

Ако подходим към въпроса, тръгвайки от знанието, тази етична позиция предполага отказ от цялото предварително знание по отношение на субекта. Да бъдеш прикован от предварително установени знания, това означава, че се намираш в позицията на обект на това знание. Другият знае какъв е проблемът, каква е причината, как трябва да го лекува, знае какво е добро за субекта. Както знаем, пътят към ада е застлан с добри намерения. Интересно е, че този етичен въпрос е добре артикулиран в клиниката, тъй като опитът на психозата ни дава възможност да знаем, че е по-добре да не знаем твърде много за сметка на субекта, защото тогава той се чувства заплашен, дори преследван от някой, който знае неща за него. Много често, когато казваме нещо, което засяга детето, то отговаря: „А ти откъде знаеш това?“ . Затова е важно да му се напомня, че го знаем от самото него.

От тази отправна точка можем да подходим към практиката по начин, който бих нарекъл през отрицанието. Тя не се отнася до дефицита, както вече отбелязах. Следователно тя не се отнася до нормата и още по-малко до поведението. Имаше време, когато нормата се определяше от здравия разум, т.е. от идеалите. Психоанализата не се опира на идеалите, тъй като знае, че те са едно от лицата на Свръхаза и следователно не е необходимо да се ползваме от тях като ориентир в практиката. Освен това има тенденция днес идеалите да изчезват и да се  заместват от статистическите изследвания. Норма се явява кривата на Гаус, а компютърната мощ дава възможност да се правят рандомизирани мета-анализи, които ни главозамайват. Разбира се, това, което е скрито, е начинът, по който са поставени въпросите в тези статистически анализи, за които знаем добре, че насочват отговорите. И затова например проучванията върху причината за аутизма непрекъснато си противоречат.

Ако психоанализата се основава на специфичността на всеки един, на уникалността като безусловна етична отправна точка, тогава нормата няма стойност на ориентир на работата. Не повече от поведението, ако то се разглежда, изхождайки от каквато и да било нормалност. Ако дадено поведението се приема като нормално или девиантно, то това отваря вратата за всякакви отклонения от типа „изправяне на поведението“.

Следствията за институционалната практика са доста радикални : в нея остават много малко правила. Правилата се основават на идеята, че ние знаем какво е добро, правилно, нормално и т.н., и че те са валидни за всички. От момента, в който не нормата е тази, която определя работата, правилата отпадат. Още повече, че и тук клиниката влиза в действие, макар и присъединявайки се към баналния в същото време израз, че забраната тласка към нейното нарушаване. В психозата това е почти автоматично: забраната е въплъщението на Свръхаза под открито небе и както Лакан толкова добре го артикулира – тя представлява „тласък-към-действие“.

Продължавам да определям тази своеобразна практика през отрицанието. Не става въпрос поведението да се възпитава, но също така не става въпрос и да се „терапевтира”, да искаш да излекуваш. То е в духа на това, което току-що развих. Лекуването предполага да имаш идеята, че знаеш какво е психично здраве, но ние знаем, че то не съществува.

В началото на моята практиката в институция бях поразен от едно указание на Александър Стивънс в Куртил: в институцията ние не практикуваме аналитично лечение и не интерпретираме. Няма аналитично лечение в класическия смисъл, за да се избегне съсредоточаването на тази практика върху специалистите в институцията, които да приемат децата в своите кабинети, докато работата на т.нар. възпитатели се редуцира до „чакалня”. И това „не интерпретираме“  отговаря също на една клинична необходимост: в психозата не става дума да се интерпретира, за да се появи едно изтласкано желание, защото несъзнаваното е под открито небе, то е на сцената във всеки един момент, прелива.

 

Това, което ориентира

И така, какво е това, което ориентира? Нека следваме Лакан в развитието на неговото учение, за да отговорим на този въпрос. Първите му разработки поставят символното на преден план. Несъзнаваното е структурирано като език и истината на желанието може да се улови в неговите прояви като сънищата, пропуснатите действия или лапсусите. Лакан преразглежда Фройдовия Едип посредством метафората на Името-на-Бащата. Бащата е в центъра на субективното структуриране, той определя както неврозата, така и психозата. По отношение на психозата, прочитът на симптомите се прави въз основа на понятието за форклузия на Името-на-Бащата. Бащата като агент на Едипа и кастрацията не отговаря, когато е призован да изпълнява своята символна функция и по тази причина отношението към реалността се нарушава дълбоко и непоправимо. Но трябва да отбележим, че форклузията сама по себе си се представя като липса, като дефицит спрямо това, което би било нормата на неврозата.

Тази концепция ще се промени коренно във втората част на неговото учение, особено в последната. За Лакан в този момент езикът вече не произвежда само ефекти на символизация за субекта, но също така и ефекти на наслаждение за говорещото-същество [parlêtre]. Несъзнаваното вече не е определено единствено като мястото на една истина за желанието, но също и като мястото на една воля за наслаждение. Това наслаждение е възобновяване на откритото от Фройд в „Отвъд принципа на удоволствието”[3], а именно нагонът към смъртта. Има нещо, което е характерно за човека и което следователно е свързано с факта, че той е едно същество на езика, което върви срещу своето собствено благо и което докосва тялото му. Изведнъж симптомът придобива ново значение: той не е само това, което не функционира правилно, а това,  което отговаря от субекта на стоварилото се върху него наслаждение. Да го кажем във фройдистки термини, симптомът е това, което позволява да се отговори на изискването на нагона по заобиколен начин. Оттук насетне вече няма "нормално" наслаждение, няма друго освен симптоматично наслаждение. Симптомът не се разглежда повече като дефект, който трябва да бъде отстранен, а като изобретение, решение на субекта за третиране на наслаждението. И тук вече не царува бащата, който впрочем не е в много силна позиция в наши дни, а по-скоро законът на специфичното изобретение, на изобретението на всеки един. Това определя клиниката отвъд Бащата, отвъд Едипа.

От този момент мога вече да се върна към споменатите по-горе точки и да ги разгледам от  позитивната им страна.

Знанието на първо място. Най-основното е, че знанието не се разполага от страната на интервениращия, а от страната на субекта, локализирано в симптома. В крайна сметка нормата е тази на субекта, случай по случай както казваме, а поведението се приема като симптоматичен отговор на субекта, тоест като третиране на наслаждението, което не следва да се интерпретира, а да се чете.

Всъщност, когато посрещаме едно говорещо-същество [parlêtre], нашата позиция е доста наивна. Опитваме се да разберем какво е реалното, пред което субектът е изправен и как той се опитва да му отговори чрез своя симптом. Това е упражнението за четене на симптома. Екипните срещи са много важни, за да може да се отвори място за такова четене, те са не по-малко важни от работата на терен. Тези срещи са място за колективно изработване  на клиничната работа, тъй като първоначално ние не знаем, знанието в основата си е продупчено, изпълнено с празноти. Правим хипотези за това каква е функцията на даден симптом за субекта, изследваме аналитичната доктрина, тръгвайки от практиката, доколкото практиката е осветена от доктрината.

Разбира се, може да се предположи, че ако за някой е необходима специализирана институция, то е защото неговия симптоматичен отговор, със своите ефекти на наслаждение, не е толкова съвместим със социалното, със семейството или училището. Това му струва скъпо, твърде скъпо и в крайна сметка го откъсва от социалната връзка. И така, тръгвайки от прочита, който правим на симптома, от това, на което той отговаря, ние не се опитваме да го интерпретираме от страната на смисъла, който би имал, нито да го караме да изчезне, а придружаваме субекта по пътя на едно възможно преместване на връзката му с наслаждението, така че то да стане по-съвместимо със социалната връзка. Става дума по-скоро да обградим наслаждението, евентуално да го отместим, а не да го премахнем.

Що се отнася до правилата, те могат да са „по мярка“ и е напълно възможно да се каже на едно дете, юноша или младеж: "за теб ще е така, само за теб". Несъмнено можем да изтъкнем едно "основно правило", което обаче не е свободната асоциация, е забраната за насилие. Това е едно върховно правило, валидно за всички, няма сто правила. Това е изключението. Понякога се взема решение за временно отстраняване вследствие на преминаване към действие или на поставяне в риск на другия или на себе си. Това например силно ме бе впечатлило, когато работех в група, където се налагаше децата, които отиват на училище, да бъдат превеждани през улицата. Някои деца се излагаха на опасност и изкачаха на пътя. Спомням си за едно малко момче, което лягаше на пътя пред пристигащите коли. За няколко дни той беше отстранен от директора и това спря. Според мен не е самото изключване, това, което проработи, а следното: директорът му каза, че не му е позволено като директор да оставя децата да се излагат на опасност. По тази начин той казва, че самият той като директор спазва закона и че не е той този, който прави закона така, както сметне за добре, според някакви свои прищевки, и че над него има  инстанция, пред която той самият е отговорен.

Не е по-различно и за работещите на терен. Ако някой от тях се сблъска например с преминаване към действие, той не решава сам, от свое име, какъв отговор да даде, каква санкция да приложи.Той не въплъщава закона. По-скоро той се опира на екипните срещи например, или на ръководителя, казвайки на младежа: „Това наистина е невъзможно, твърде е сериозно, аз съм длъжен да разговарям с екипа“. Или: „Не мога да постъпя по друг начин, освен да извикам ръководителя … "

Справянето с многобройните и разнообразни искания на младежите, всички те все по-изискващи и по-спешни от останалите, следва същия този път. Никой не въплъщава сам по себе си властта да казва „да“ или „не“. Искането се препраща към една трета инстанция (екипът или друга символна инстанция), която ще даде премислен отговор. Накратко, интервениращият може да стане партньор на субекта при условие, че по един постоянен начин приема да се лиши от властта и цялостността на  Другия, който би могъл да въплъти за субекта.

Това има също своите следствия по отношение на начина на разглеждане и справяне с преноса. В един момент от своето учение Лакан определя преноса чрез предполагаемо знаещия субект. Да кажем, че симптомът представлява загадка за субекта и че той евентуално ще се срещне с аналитик, защото предполага, че аналитикът знае какво му се случва. Фактът, че в институцията разполагаме знанието от страната на субекта – всъщност това не е точно свързано с институцията, а по-скоро с психозата – преобръща преноса. От субекта следва да се учим как той изобретява своето уникално решение. Той е този, който се предполага, че знае как да се оправя с наслаждението.

Фактът, че в институцията няма сесии, също се артикулира с тази концепция за преноса. Да се определят от една страна възпитателите, които да се грижат и възпитават децата, а от друга страна „пси“-тата, които да посрещат страданието на субекта, носи риск от концентриране на ефектите на преноса на едно единствено място, а тези ефекти на преноса придобиват много бързо преследващ или еротоманен характер в психозата, което от своя страна може много бързо да направи работата невъзможна. Именно затова, в една осветена от психоанализата институция, няма нито възпитатели, нито психолози, нито психоаналитици, а „интер-вениращи“ [„ inter-venants” – „между-идващи”] в смисъла, в който те „идват между“ субекта и неговия Друг, за да третират ефектите на наслаждението. Разбира се, че има ръководители и директори, защото трябва да се вземат решения, но на първо място всеки един е пълноправно отговорен за начина, по който ще посрещне симптома на субекта и ще му отговори. По този начин става възможно преносът да се плурализира и изборът към кого да се обърне се оставя на субекта. Впрочем това отговоря и на една много клинична необходимост: това, което се стоварва върху един субект и го поставя в затруднение, най-често не може да чака определената среща с някой „пси”, за да бъде третирано. То се случва по време на хранене или на ежедневните хигиенни грижи, или без значение в кой точно момент: поглед, който преследва; тяло, което се разпада; тревога, която нахлува  преди лягане… Всеки е ангажиран с една и съща клинична отговорност. Става въпрос по-скоро за една клиника на всекидневния живот, отколкото за консултативна практика. Всъщност това, което е заложено, е един определен начин на живот, тоест определен начин на наслаждение, който да е съвместим със социалната връзка.

 

Това, което осветява

Ще се върна отново на  въпроса за осветената практика, за да завърша. Ерик Лоран характеризира практикуващия в институция, ориентирана от психоанализата, като "цивилизован анализант".  Един колега ми каза, че разбира това наименование като идващо в противовес на дивия психоаналитик. Дивият психоаналитик е този, който тълкува на нивото на смисъла, който поставя смисъл там, където става въпрос за  наслаждение  [„jouissance”], което на френски език може да бъде изписано и като „jouis-sens”[1], накратко, той е този, който интерпретира със своя фантазъм. Цивилизованият анализант е този, който не само поставя знанието от страната на субекта, но и който, вследствие на личния си аналитичен  опит, е успял да хвърли известна светлина върху своя собствен фантазъм, което му позволява да интервенира не от страната на своя фантазъм, а от страната на особеността на субекта, на който трябва да отговори, буквално. Ето какво е за мен днес практика, осветена … от психоанализата.

 

Текстът е първоначално публикуван като "Une pratique éclairée… par la psychanalyse" през Септември 2019 в Édito, L'Hebdo-Blog 182 

Превод от френски език Мария Атанасова

Редакция Десислава Иванова и Теодора Павлова

[1] Miller J.-A., Lettres à l’opinion éclairée, Paris, Seuil, 2002.

[2] Lacan J., « Propos sur la causalité psychique », Écrits, Paris, Seuil, 1966, p. 177.

[3] Freud S., Au-delà du principe de plaisir, Paris, Payot&Rivage, 2013.