Децата на дигиталното – Филип Лакаде

Децата на дигиталното
Филип Лакаде

През 1914 г. Фройд ни казва, че поведението на детето зависи от случилото се в стаята му. „Стаята на детето”¹ е част от живота, свързана с неговото собствено място в къщата. Пространство, където то се сблъсква с присъствието на родителския Друг, който се грижи за него, отваря света на думите, благодарение на които то може да се идентифицира, свят на нагонните обекти: тези на заявката – оралния и аналния обект, и тези на желанието – гласа и погледа. Тези обекти, които Лакан нарича обекти малко а, участващи в играта на нагона, се вписват във възела между живото тяло и изказването на Големия Друг. То има негови си обекти, тези, които правят връзката между детето и Другия, а днес и тези по-инвазивни обекти, които Лакан определя като „джаджа“ (gadget) обекти.
Ако Фройд може да каже, че поведението на детето е това, което създава симптом, то е дотолкова, доколкото симптомът „е знак и заместител на нагонно удовлетворение, което не се е случило²„. Поведението всъщност е само видимата част, като пантомима, нахлуваща на сцената. Следователно има нещо, което трябва да се знае как да се чете, за да помогне в дешифрирането му. Фройд настоява за отговорността, която пада върху детето, върху субекта, относно използването на наслаждението, което то извлича от тялото и мислите си.

Другият вече не е субект, който се предполага да знае
Разказах в Живот, влюбен в речта³, как в началото на 21 век „Детската стая” се променя. Тя е била нападната от обектите на капиталистическия нагон⁴. Така детето може много от рано да има достъп до тези обекти, които често подкопават или отменят значимостта на Другия и желанието за неговото присъствие. Тези обекти „идват на мястото на това, което липсва в отношението със знанието⁵“. Вследствие на издигането на обекта малко а до зенита му⁶ детето има възможност все повече и повече да контактува с обектите за директна консумация, произведени от хипермодерна цивилизация, фалшиви обекти – заместители на обекта малко а, предмети на наслаждение в повече, които не му говорят. Детето се включва във виртуалния свят, без присъствието на Другия. За някои оттук нататък следва модификация на мястото на родителския Друг. Модификация на това, което в мястото на родителския Друг има функция на идентификация, препредаване, липса, на това, което е необходимо за пътя на желанието и отношението към осъзнаването. Някои деца може да са дезориентирани, други може също така парадоксално да намерят в използването на тези предмети нов ориентир. Ето защо трябва да бъдем особено внимателни към употребата на дигиталното, и начина, по който всеки го използва. Техниката дойде да измести това, което преди е действало като ориентир, когато човек се идентифицира по функцията на бащата. Упадъкът на функцията на бащата ускорява появата на нови дискурси. Децата сами откриват нов път, където гласът на бащата вече не се чува, пътят на изобретението вместо този на традицията. Вместо йерархия се появява мрежата, мрежовата практика. Това, което поддържа нашата практика на разговор, е – отвъд бащата – вземането на опорна точка от означаващата двойка, като основна структура на езика. Тя винаги трябва да се преоткрива, за да се направи жив езикът, да му се даде малък тласък. Трябва да подкрепим определена употреба на езика, съживена от нашето въплътено и желаещо присъствие. Това е единственият начин да се разхлаби вкаменяващата идентификация, в която някои, като Едното-Съвсем-Само, са запленени от техните екрани.

Марион е на 13 години. Тя получава обиди в профила си във Фейсбук и на мобилния си телефон от тийнейджъри в нейния клас. Вместо да отиде на училище и след консултация в Google на тема „Как да се самоубия?“ тя решава да се обеси на закачалката в спалнята си. Тук майка й я открива, твърде късно.
Какво се е случило? Това е, по едно и също време, уникално индивидуално използване на инструмента, какъвто е езикът, но също така и използването на тези „джаджа“ предмети, които идват да объркват всички тези млади хора, до степен да накарат Марион да се преживява като отхвърлен обект – отпадък и да разполага само със самоубийството като решение. Вземаме този пример, защото той илюстрира как фактът, че младите хора не са се срещнали с ориентира да кажеш „да“ и „не“, води някои от тях към най-лошото, така както са уловени във властта на незабавното наслаждение. От Фройд и Лакан знаем, че структурно детето е субект, подложен на натиска на изгубения обект. Увлечено от ненаситното изискване да си върне това митично удоволствие, което е в основата на предполагаемото преживяване на удовлетворение, детето се оказва хванато в тялото си, в пряк контакт със симптоматичния стремеж към тези модерни “джаджa” предмети, които го примамват, докато преминава към наслаждението в повече. По този начин искането „да се наслади“ може да замени „искането да се каже“ и „желанието да се знае“. Детето може да се сведе до мълчанието на обекта, който е поел контрола върху неговото съществуване. Този обект допълва липсата му на съществуване и тогава властва липсата на желанието на Другия.

Фройд уточнява: „По този начин, редом с подобното, човек се научава да разпознава“⁷. Именно с присъствието на подобното като човешки обект, най-близо до него, много рано и в неговата интимност, субектът се научава да разпознава „обекта на задоволство“, „враждебния обект“ както и „единствената сила, която носи помощ“. В най-интимната част на своята стая детето само свиква с това непосредствено задоволство, което управлява все повече и повече нашия съвременен свят и не престава да налага своите повторения, тези на настоящия момент, което прави невъзможно приемането на времето на Другия, което бележи срещата с неговото желание на фона на присъствие-отсъствие, както се вижда от играта на Форт-Да. По този начин детето получава ерзац знания, без никакви изследователски усилия, без да се налага да се движи, но преди всичко без да се налага да отговаря на желанието на един Друг, който може да поиска от него повече, което би довело до това, то, детето, да е нещо различно, или нещо, с което не е свикнало. „Имаме усещането, че можем да правим всичко, от вкъщи, пред компютърния екран, тогава за какво са хората?“⁸.

Детето вече няма ноу-хау в отношението с Другия
В тази статия „Децата на дигиталното“ се опитвам да кажа какво е това специфично наслаждение. Искам да покажа, че цифровият обект е особено адекватен на говорещото тяло, успоредява говор-съществото (parlêtre). Срещнах се със случая на малко момиченце, което все още не говореше, но тялото ѝ, начинът ѝ да докосва света, да вижда света, вече бяха структурирани от таблета повече, отколкото от хартиеното списание, ефект на структуриране на тялото, което няма смисъл само по себе си, но което вече има много последствия в сетивния опит.
Детето и юношата понякога вече не знаят как да се справят със срещата с Другия, който носи желанието да говори с тях, за да им помогне или да ги научи на нещата от живота. Те знаят повече за своя обект, как да го използват, отколкото да се справят с това, което Другият им казва или иска от тях. Какво да правим с желаещото присъствие на Другия, въплътено в обектите на желанието, неговия поглед и неговия глас? Това присъствие може да предизвика безпокойство, да разкрие още повече истинското измерение на срещата. Обектът не иска нищо. Променя се отношението на детето към търсенето и желанието. Най-често обектът не иска, нещо повече – той изисква. Това е мълчаливият авторитет на обекта.
Родителският авторитет и знанието вече не са на същото място⁹. Но също така не става въпрос да се поддадем на песимизма на някои, защото децата намират в използването на тези предмети решения, които могат да им послужат като заместител или дори като допълнение към дефекта на Другия, с който могат да се сблъскат.¹⁰ Ерата вече не е тази на Виктор Юго, за когото правото на детето е да стане мъж, благодарение на светлината на образованието¹¹. Правото на детето е било свързано със задълженията. „Направихте ли си домашното?“ Не е вече светлината на обучението, запалена от желанието на Другия, а тази на виртуалния екран, която му служи, не да се учи от Другия, а да се оборудва, за да не вижда какво му липсва, нито какво липсва на Другия. Детето, въвлечено в тази динамика, може да се отвори към неясно наслаждение, свързващо го с липсата на наслаждение и тласкащо го винаги да иска повече. Модерното дете, което е станало юноша, вече не полага, както юношата Артур Рембо, истината за своето желание „в душа и тяло“¹², а по-скоро като сестра на наслаждението, в безмълвния обект на наслаждението-в-повече, за който юношата мисли, че извлича от него наслаждение, когато, напротив, обектът е този, който му се наслаждава. „Имам право да се наслаждавам и вече нямам задължение.“ Вече не смеем да го питаме дали си е направил домашното.

Генерализирана зависимост?
В това връзката към „джаджа“ обекта може да има стойността на нов симптом, предизвикващ пристрастяващо поведение, което води до късо съединение при връзката с Другия. Също така, когато Другият, най-близкият му човек говори с него и иска да му каже ноу-хауто, което самият той е извлякъл от собственото си съществуване, детето или юношата може да станат тревожни или уплашени, оттук и новите фобични симптоми, вариращи от паника до социална фобия. Вместо симптома, като образувание на несъзнаваното, възниква стил на живот, в който преобладава наслаждението.

Вече показах ефектите, които това може да има върху начина на говорене и използване на езика на определени млади хора, които се проявяват в стила на езикови провокации или изисквания за уважение. Не можем да отречем наличието на пристрастяващо измерение във връзката с дигиталните обекти. Но има парадокс при някои възрастни. Те се оплакват от отношението на децата си към тези предмети, когато те често са тези, които им предлагат лаптопи по-специално, и все по-често, често със загриженост да знаят къде се намират, в името на сигурността, доброжелателния надзор, като повод, който да държат. При пристрастяването има късо съединение към Другия: ние сме свързани директно с продукта и удовлетворението, което той предоставя, без посредничеството на речта към Другия, без заявка. В такъв случай ние сме в чисто наслаждение от продукта. С цифровите обекти често е различно, защото има измерението на Другия. Има Другия и други. Отношението към Другия, което преминава през речта, е налице. Реалният свят не е отделен от виртуалния свят. Действията във виртуалния свят имат разширения в реалността, те са част от реалния свят. Често не отчитаме достатъчно функцията на обекта, която е и среща с външния свят. Лакан разгръща три начина на отношение към липсата на обект, лишаването, кастрацията и фрустрацията. Често чуваме да се казва, че трябва да ги провокираме, но това вече не работи както преди, поради факта, че не разбираме проблемите на наслаждението във връзка с тези обекти и че обектът най- често се преживява като обект извън тялото, но вложен като жизненоважна, неразделна част от това тяло, като крайник.

Среща с родителите, практика на разговор
Родителите не винаги знаят какво забраняват, когато отказват или прекъсват достъпа до „джаджа“ обекти на детето си. Понякога това са много структуриращи проблеми за детето. От гледна точка на тийнейджърите в „джаджа“ обекта е въвлечен цял свят: приятели, романтични срещи, взаимоотношения с общност от връстници, с които се доказват. Това има значение за тях, не е обект от порядъка на наркотик, дори когато става дума за видеоигри, те често играят онлайн, сами и с другите. Има и други в предизивикателствата на любовта и приятелството. Затова понякога е интересно да поканите родителите да проявят интерес към него, да се обзаложите, че има и нещо, което може да бъде споделено, за да разберат поне защо децата им са потопени в дигиталното. Но тъй като това е и място за експериментиране, място за интимност, където родителите нямат място, не става въпрос за подкрепа на нахлуване в това, което не ги касае. Защото дигиталните деца повтарят това, което повтаря всяко поколение. Те поставят под въпрос установените знания. Интернет промени самата природа на знанието. „Това е най-доброто време да бъдеш любопитен и най-доброто време да бъдеш глупав“, както казва социологът Дейвид Уайнбъргър¹³ в статията си „Преосмисляне на знанието в ерата на Интернет“¹⁴. Когато се появи нова технология, която радикално трансформира връзката със знанието, това е повратна точка и точка на повторение, тази на систематично морално напрежение, но която също трябва да се приеме като загуба на стария, предишния начин на наслаждение. Младите поколения често използват собствен език и винаги са го правили. Основната му функция е да не се разбира от възрастните. Много хора използват интернет и мрежите, за да използват същите инструменти като техните приятели. Тогава може да се наложи да разхлабим малко въпроса за идентичността, за идентификациите и да не позволяваме на подрастващите да вярват, че тяхното същество е строго еквивалентно на това, което те популяризират като идентичност, въобще как да се каже „Да“ и „Не“? В едно и също време.

Императивът на наслаждението: Всичко, незабавно и обектът като симптом
Въпросът е да се знае как това съвременно дете – което вече не се поддържа от желанието си, а само от отношението си към обекта – се справя с прекомерната консумация, която пречи на достъпа му до знанието и до неговото несъзнавано. Така търсените желания са превърнати в потребности, в императиви на наслада, които отговарят на лакомията на Свръх Аз-а, без детето да знае как да попита Другия. Освен това то не може да назове това, което желае. Неспособно да понесе липсата и времето на Другия, то иска да избяга от момента на загубата. Това е мястото, където неговата модерност се разиграва в съюз с пазара на необуздания капитализъм¹⁵. Детето иска Всичко, веднага¹⁶. И така, в хватката на свиреп Свръх Аз, който го тласка да иска да се наслаждава на всичко и в който доброто и злото са еквивалентни, как може да прави всичко това в присъствието на възрастния, когато последният му говори и го моли за нещо? Неприемливо в програмата на неговата машина?

Лакан се чуди дали „самите ние ще стигнем до там да бъдем движени от джаджите“¹⁷ през 1974 г. Той не вярваше на това, макар и да потвърди, обаче, че „наистина няма да успеем да направим така, че това да не бъде симптом“¹⁸. Откривайки по този начин решението на джаджата като способно да бъде нов симптом за субекта, той очерта един по-достоен път. Не става въпрос за отхвърляне на този обект, от носталгия по древните времена, а за схващане на начина на употреба от субекта на този обект. Ако въпросният обект [джаджа обект] може да има стойността на симптом, то е защото субектът може да го използва като опорна точка, дори като заместител. По същия начин, следвайки пътя, открит от Мартин Хайдегер в неговия текст Спокойствие¹⁹, става въпрос за точно определяне на използването на наслаждението, с което субектът може да си послужи, за да избегне наслаждението да му попречи да отстоява собствените си мисли. Същественият въпрос, който Хайдегер поставя, е да знаем как да кажем и да, и не на субекта.
 

Как да се ориентираме от психоанализата за придружаването?
В Живот, влюбен в речта²⁰ написах, че детето може да има достъп до обекти, които подкопават или отменят значимото и желано присъствие на Другия. По този начин мястото на родителския Друг се променя, следователно се променя и родителското присъствие, в неговото измерение на желание, което родителите трябва да бъдат поканени да превъплътят.
Клиниката ни учи, че подкрепата на родителите има ефект върху диалога родител/дете. Клиничната работа на Психоаналитичните центрове за консултация и терапия ни учи на всичко това и подкрепата за родителите оказва
влияние върху диалога с детето. В Недоразумението на детето²¹ откроих искането за уважение от подрастващите, като едно от имената на съвременните симптоми на юношеството. Вече не родителите получават отговор на молбата си за уважение, а точно обратното. Детето е това, което изисква уважение. Така това искане за уважение може да бъде формулирано „Колко хубаво би било да бъдеш уважаван от някого, когото човек би уважавал“. Това е нещо ново. Това искане, тази заявка може да бъде адресирана. Как да разбираме този парадокс на искане, несвързано с Другия, което понякога може да бъде адресирано към един Друг? Не е ли това предизвикателство за свързване отново с Другия? Това искане за уважение, несвързано с Другия, е често срещано. Те искат уважение, но не очакват отговор, защото това не е заявка, това е утвърждение, дори изискване. Това е утвърждение по-скоро на това, че не им се засвидетелства веднага уважение. От самото начало не ги уважават, отнасят се зле с тях. Когато юношата казва, че не го уважават, трябва да отчитаме това поне като сигнал – това да не се възприема вече като обичан, уважаван, води до момента, в който той се чувства третиран като обект и в този случай става дума родителят да го интерпретира. Например „Покажете ми малко уважение!“ може да се тълкува, като въпрос към родителя – да разбере, че детето иска да му се каже „да“ на това, което е, родителят да приветства новото в него. От родителите зависи да го тълкуват.

Лакан използва темата за говор-съществото (parlêtre), за да каже нещо за наслаждението на тялото. Има се предвид тялото, което е пресечено и структурирано от език, който е свързан с буквата извън смисъла; който се сблъсква с тялото, но няма смисъл; който не трябва да бъде дешифриран като субекта на фройдисткото несъзнавано, но който, от друга страна, оставя отпечатък върху тялото. Съществува примамващо измерение, което е като клопка за дигиталните обекти; то е, което Лакан се опита да улови, говорейки за [lathouses] [lathouses от гръцки – решетки]. Но има и Другият: Другият на компютърния код, Другият, който криптира вашата дейност чрез алгоритмите, а също и всички малки други. Интернет мобилизира специфично наслаждение, което се отпечатва върху тялото. Лакан говори за фалшивата жена във връзка с колите; сега за това пише Ерик Лоран в статията си „Да бъдеш двойка с дигиталния обект“²². Можем да говорим за фалшивата жена и във връзка с най-новия iPhone. Това е обект на наслаждението като lathouse, като фалшивата жена, и начинът, по който човек си служи с Другия вътре, може да мобилизира всички видове наслаждение. Има това специфично наслаждение на тялото, отпечатано от медиите, малко глупаво мастурбационно наслаждение, което не е само в порното, но и в някои видеоигри. Но има и нагонни обекти, които циркулират, които Интернет поставя във връзка с други. Етиката на психоанализата е да посочи в своя подход, че се тръгва от незнание. Няма априори готов отговор, няма трик, няма безпогрешна рецепта за възпитание на детето и никое знание не би позволило да се изкоренят симптомите.
 

Как да кажете „да“ и „не“, за да извлечете особеността на симптома
Издигането на световната сцена на правото да се наслаждаваш както искаш, отвежда някои отвъд всяка виновност. Свръх Аз-ът, който заповядва да се наслаждаваме, установява своята власт в езика. Този език, който вече не се артикулира с Другия, императивът на Едното-съвсем-само, което казва каквото иска, когато иска, и всичко това без никакво изтласкване в несъзнаваното. И тогава чуваме език, зареден със словесно напрежение, който иска да бъде отграничен от така наречения език на здравия разум, възприеман като твърде свръхазов, и това не е привидното облекчаване на субекта, а тежестта на връзката с наслаждението. Защото, когато субектът е освободен от дълга да вярва, от задълженията да говори добре, което е различно от това да се изказваш добре, единственото задължение, което продължава да присъства, е наслаждението. Не можем да бъдем очаровани от привидното „освобождение“ на морала или словото, което би предполагало, че в името на автентичността ще имаме правото най-накрая да кажем това, което мислим. Виждаме обратната му страна, новата империя на наслаждението, по-лошото от наслаждението, което отвъд сексуалните различия кара тези субекти да вярват също, че човек би имал право да се наслаждава на тялото на другия.
Тази империя на наслаждението, която има тенденция да доминира в съвременната цивилизация, илюстрира добре как за някои това е нагонът към наслаждението на своето тяло, наслаждението в тялото на езика, което парадоксално ги кара да забравят, че имат тяло, което получават именно от отношението си към артикулирания език. В своя текст Обществото на симптома²³ Ерик Лоран разисква позицията на психоаналитика. Той предлага да се следва вариант на отговора, измислен от Хайдегер, следвайки Лакан, като се транспонира „речника на философа в областта, която ни интересува, именно тази на наслаждението“. Същественият въпрос, поставен от Мартин Хайдегер, е да знаете как да кажете и „да“, и „не“ на субекта. Това „Да“ и това „Не“, така поставени, избягват особеността на несъзнаваното за всеки субект и завършват също толкова добре с триумфа на Свръх Аз-а. Подчинявайки се на наслади се!, се подчиняваш на заповедта му, докато възстановяването на цензора предхожда опустошенията, които предстоят по новите заобиколни пътища на нагона. Припомнете си разликата между родителския Свръх Аз, наследник на Едиповия комплекс, и свирепия Свръх Аз, т.е. лакомията на Свръх Аз-а²⁴ като императив, който кара да се наслаждавате все повече и повече. Позицията на психоаналитика по отношение на наслаждението е да върне субекта обратно към неговата особеност. Следователно има два вида отношения към наслаждението, всеки от които е необходим: да искаш повече наслаждение и да искаш особеността на симптома. Би било глупаво да щурмуваме стремглаво масовия хедонизъм и фетишизма на стоката. Ние зависим от конфекцията, от предмети и фантазии, които цивилизацията ни предоставя, за да извлечем от тях допълнителна стойност на наслаждение.²⁵ Така че, изправени пред този начин на казване, защо да не кажете и „Да“ и „Не“ на неизбежната употреба на езика, който съдържа наслаждение-в-повече, при някои.
 

Да съществуваш в особеността на симптома: да знаеш как да бъдеш адресат
Да кажем „Не“ се състои в това да не позволим на повсеместния тласък-към-наслаждение да ни попречи да се вслушаме в особеността на симптома²⁶ и в отношението на всеки човек към този език, който формира симптом. Официалната му опаковка е условна, не е една за всички. Има клинични разновидности в начина, по който всеки използва обида или провокация.²⁷ Трябва да знаем как да предложим мястото, ситуацията, в която всеки ще намери своето решение, сам ще даде малкия тласък²⁸ необходим за езика, като го оживи.

Да знаем как да бъдем адресат, като разговаряме с младите хора, на това, което им се струва че е в безизходица, точно там, където са отведени от порива да се насладят на Единото-съвсем-само в своя език. Нека знаем как, в това, което изглежда слепено в една дума, да направим особените малки дупчици, където всеки субект може да се освободи от тиранията на наслаждението на всяка цена, или от това да говори единствено езика на провокацията. Става въпрос за заемане на позиция, като се заемем с работата по езика, за „даване на малко тласък на езика“, така че всеки да се почувства обработен от собственото си отношение към езика, там, където субектът е смятал, че всичко е установено според неговата мярка.
Така ще разберем как езикът, който е симптом, съдържа наслаждение, което му е чуждо, но но е ново присъствие в света, заедно с неговия език. Това не е той, но там се намира субектът като отговор на реалното. Симптомът е измерението на нашето съществуване в света.
 

Това, което се разиграва в езика, и това, което се наслаждава в тялото
Това, което се разиграва в езика, не е без връзка с това, което се наслаждава в тялото на тези юноши. Това ни посочва, че нещо, свързано с тялото, веднага преминава през езика. Това движение на нагона, тази вербална непосредственост на усещането, която преди е била сдържана, не случайно, а по същество, чрез артикулиран език, вече не действа. Определена последователност на живота, придружена от новия език, вече не може да бъде възпрепятствана по авторитарен начин от сляп или очарован господар; това вече не действа и напротив, може да доведе до още по-голямо опустошение. Когато връзката не е въплътена в живо тяло, тя изглежда без последствия и се случва да се инструментализира, както в случаите на тормоз, където имаме наслаждение от другия като обект. Това може да разкрие парадоксално самотно удоволствие, което минава през другия но като призрак, измислица. Има няколко вида други: другият, който е подобие на другия, малко малтретиран; и след това другият [като двойник], с когото си разменяме, който има същия статут като в живота. Онлайн тормозът често се случва, когато тормозеният човек по-скоро не съществува, когато той е на мястото на обект на наслаждението, което се отприщва в този момент. Възниква въпросът как да ограничим това отприщване.
 

Mарион
Тази сряда сутринта Марион казва на майка си Нора, че е уморена и иска да остане в леглото. След закуска тя отива в стаята си. Предишната вечер тя е говорила с майка си за разбитото си сърце и изтощението си. Затова Нора я оставя в стаята ѝ с мобилния ѝ телефон под възглавницата и отива да хапне с приятелка и другите си две деца. Около 13:30 майката се притеснява, дъщеря ѝ не отговаря на мобилния телефон. Тя се прибра вкъщи, втурва се към стаята на дъщеря си, но вратата е блокирана. След като я разбива, намира дъщеря си увиснала, безжизнена в края на шал, висящ на закачалка. Марион оставя две писма на бюрото си – едното, адресирано до училището, на плика на което е написала своя номер в класа. Тя описва своите страдания, унижения, обиди, понякога дори по време на час, и посочва своите петима палачи. „Животът ми се промени, никой не разбра“. На другия плик е написала: „Моите хиляди спомени с вас“. Пликът е празен.
Родителите ѝ, след като чуват репортаж по канал France 3, в който заместник-директорката на училището във Версай посочва, че Марион е станала изкупителна жертва на неколцина, решават да подадат жалба. Те искат да знаят какво се е случило в училище и с петимата ученици-палачи. За тях тези млади хора са искали да елиминират дъщеря им. „Само защото са непълнолетни, не означава, че трябва да бъдат извинени.“
Оттогава Нора търси и разпитва приятелите на дъщеря си. Казано ѝ е да остави тези деца на мира и да скърби. Внимават с нея, тя минава за луда. Учителите мълчат. Директорът на колежа отказва да я приеме „Няма нищо, което предполага, че Марион е била в лошо състояние“. Научаваме, че Нора вече е искала дъщеря ѝ да смени класа. От 6. клас Марион е наричана „дебил“ и „аутист“. В 5. клас едно момче ѝ изпраща съобщение „Утре на автобусната спирка, ти си мъртва“. По молба на Нора главният учител е извикал автора на съобщението, който до майка си е заеквал „Просто за забавление“. През тази 4-та година тя се оплаква, че не може да работи, защото я наричат неадекватна или интелектуална, когато се осмели да поиска тишина в клас. После обстановката се успокоява, Марион се влюбва в момче, родителите ѝ виждат как се променя, тя пише 3000 SMS-а на месец на своя любим. Тя вече не се оплаква от нищо, но остава мишена на малка група момичета и момче, Албан, когото тя е целунала , а после е отблъснала. Албан винаги ѝ е казвал: „Първият път ще бъде с мен“. Той не може да понесе, че тя харесва друг, затова се забавлява с група приятели, наричайки я „курва“, казвайки ѝ, че е „дебела“, че няма „гърди“ и че е твърде „сериозна“. В техните очи това е „нула“, „изоставаща“.
Тя посреща всичко това в стаята си, под завивката. Без да сподели с родителите си, тя създава „стена“ във Фейсбук. Под претекст, че е загубила бележника си, тя се сдобива с още един. Фалшификат, на който е можело да се прочетат страхотни оценки и образцово поведение, който тя кара родителите ѝ да подпишат, и друг, истинският, в който бяха изписани лошите оценки и плачевно поведение с обиди, които тя подписва вместо родителите си, за да не губи реномето си пред другите. Ден преди драмата в противопожарната тренировка в клас Марион е взета на прицел. Почти целият клас се е събрал около нея за дреболия. Написала е на стената на приятел един от онези глупави коментари, които толкова често е чела за себе си. „Лила, ти си идиотка, не те харесваме. Всеобщ рев, Албан води танца „Сигурно си горда, а?“, „Ще ти извадим очите, ще те одерем.“ От тоалетните Марион се обажда на майка си, заеквайки: „Не се чувствам добре, искам да се прибера“. „Ако се върнеш в колежа, ще те убия“ е чула да казват. Когато казваме на Албан за смъртта на Марион, той казва: „Не е вярно, по дяволите, не ме интересува. В момента играя на компютъра.“
 

Ефекта на езика и опора в това, което е симптом
От фундаментален интерес е да предложим на тези млади хора да разговаряме. Да им предложим да не бъдат вече наши теми за разговор, а да станат живи участници в разговор с нас. Както го показах в Истинският живот в училище²⁹. Да подходят към езика, изхождайки от това, което все още изпълнява функцията на lalangue за тях, което се чува в техния начин на говорене; да им предложим да влязат в езика, като се опират по-скоро на техния симптом, отколкото на нормата на идеала.³⁰ Да овладееш глагола, за да търсиш Другия в дълбините на себе си, да знаеш какво означава да говориш, след като съвременната воля да искаш да се наслаждаваш вече е поставена на правилното й място. Речта е дар на езика, отправен към другия на фона на обещание, при което всеки, колкото и да е беден, очаква а да се облече в думи, за да се види като мил или дори достоен да бъде обичан, опирайки се на своя симптом. Нека му кажем, че е очакван там, където иска да бъде чут. Нека знаем как да поставим акцента там, където е необходимо, тоест върху езика на младите хора, за да попречим на езиковите пости, което предполага да вложим нещо от себе си, или да седнем на масата им, за да преоткрием с тях вкуса на думите и любовта към езика, този, който се свързва с Другия. Всеки може да знае какво дължи на Другия на символа при условие, че му е бил предложен, или че другият е знаел как да каже „Да“ на присъствието му в света на словото. Именно чрез това субектът се реализира, в загубата, където той се появява като несъзнавано, чрез липсата, която произвежда в Другия, следвайки очертанията на най-радикалния нагон, открит от Фройд: нагона към смъртта.
 

Нагон към смъртта и лакомията на Свръх Аз-а
От една страна, отмяната, умъртвяването на наслаждението, но в същото време, когато означаващото произвежда загуба на наслаждение, Лакан уточнява, че то произвежда и едно допълнително наслаждение. Това наслаждение-в-повече се оформя като загуба. Тази представа за наслаждението-в-повече носи нещо ново в нагона към смъртта. И Свръх Аз-ът вече не е само ефектът на цивилизацията или средство за ограничаване на наслаждението, но и това, което формира още повече наслаждение. Лаканианското наслаждение е либидото плюс нагона към смъртта. Лаканианският Свръх Аз е лицето на нагона към смъртта, в който много млади хора са уловени днес. Наслаждението, смятано за наслаждение-в-повече, разбира се, е това, което запълва липсата на битието, и докато доставя наслаждение, то поддържа липсата на наслаждаване. Ето защо виждаме регистъра на обектите малко а да се разширява отвъд простия естествен списък, към всички обекти на индустрията, на сублимацията, на културата, към всичко, което може да запълва липсата.

Именно тези деликатеси на наслаждението, които понякога са съвсем дребни неща, създават стила на живот на много от нашите подрастващи и техния начин да се наслаждават. Там, където царува лицето на нагона към смъртта. Именно във времето на юношеството, което аз наричам изгнание³¹, те се срещат с тази дупка в реалното, поддържана от още по-видимото разделение между тялото и наслаждението. Често именно в тези продукти на цивилизацията липсата да бъдеш на тялото намира своето подхранване, очертаване, забулване; там, където за някои, и все повече, символичният дълг е бил освободен, когато символът вече не е тук, за да бъде авторитет или да се кара на субекта.  

Как да се наслаждаваме, без това да е единственото задължение? Тези тийнейджъри представят на сцената на живота, каквато е тяхното училище, задължението си да се наслаждават на всяка цена, актуализирано в това, което за тях е само нагон за игра. Така те търсят като много съвременни субекти присъствието на Другия в тях³². Това страдание на младежта без качества и трагично без памет, ни връща към казаното от Жак Лакан през 1961 г.³³, че символичният дълг не може да бъде понесен от определени субекти; оттогава те вече не се чувстват виновни и се оказват „натоварени с още по-голямо нещастие, защото тази съдба вече не е нищо“ ³⁴. Не избягвайте особеностите на симптома, за да преоткриете мястото си в света. Тези юноши, директно закачени за един непосредствен свят, без посредничеството на Другия, се представят директно чрез действие, използвайки мястото на училището, за да задействат отприщването на нагоните там, където да се виждаш и да се чуваш заема мизансцена на телата им.
 

Заключение: Марион с Фройд
Оголеният нагон към смъртта ги тласка по най-лошия начин към поведение без ориентири и извън границите. Това е, което затруднява Марион да има празно пространство, което би направило възможна намесата на Другия. Има неизправност на функцията „опорна точка“³⁵. Ето тук трябва да оценим, че тя е по-ефективна, не разчитайки на идеала, често отхвърлян от юношата. „Непоносимото на симптома може да се трансформира в опорна точка за субекта, за да преоткрие мястото си в Другия.“³⁶ „Именно в облеклото на самия дискурс субектът може да се идентифицира и да се опре на него, за да понесе ефекта на езика, какъвто е тревогата.“³⁷ Езиковите провокации, обиди, неуважително или насилствено поведение са особен начин да се позиционираш в езика, покриващ всяка липса, тъй като езикът на възрастния, който носи тази липса, е твърде обезпокояващ и вече няма авторитет както преди. „Наглостта е само прикритие.“³⁸ Тя съдържа един съществен въпрос, който очаква своя отговор, реален отговор. Фройд уточнява, че училището не трябва да забравя пътя на особеността на симптома, то „не трябва да претендира за безмилостната страна на живота“ и „да не иска да бъде повече от място, където човек играе на живот“, особено точно когато някои тийнейджъри поставят под въпрос до крайност смисъла на живота. Той ни приканва да не се отдръпваме пред „неприятния“ симптом, особено когато, както ни учи Марион, това е театрална пантомима на неговата версия за нагона към смъртта.

Centre Chapelle-aux-Champs

Université catholique de Louvain

Bruxelles, février 2022

Това движение вече е започнало. „В близко бъдеще всеки ще има паралелна цифрова идентичност. Аватарите, крипто портфейлите, дигиталните активи ще бъдат норма“, обясни актрисата Рийз Уидърспун в Сутрешното шоу. Това полулибертарианско демиургично желание – с идеята за създаване на свят, който да избяга от ограниченията на реалното – повдига фундаментален въпрос. Пречи ли ни тази вратичка да погледнем реалността в лицето? „Ужилени от непредсказуемостта на вируса, който се борят да контролират, човешките същества ускоряват създаването на други светове, които този път са сигурни, че ще могат да контролират напълно“, пише в своята публикация Усбек и Рика (Usbek & Rica) Габриел Халперн, доктор по философия и автор на книгата Всички ставаме кентаври! Възхвала на хибридизацията (Tous centaures! Éloge de l’hybridation, Le Pommier, 2020).

Превод: Доника Боримечкова

Редакция: Катя Стойчева

1. Freud S., „On the psychology of the high school student“, in Results, ideas, problems , vol. I: 1890-1920 , Paris, PUF, 1984, p. 221, a new translation by Fernand Cambon published in LACADÉE Ph., Life in love with speech: Fragments of life and acts of speech , Paris, Éditions Michèle, 2012. ↩︎
2. Freud S., Inhibition, symptom and anxiety , Paris, PUF, 1951, p. 7. ↩︎
3. Lacadée Ph., Life in love with speech: Fragments of life and acts of speech , Paris, Éditions Michèle, 2012. ↩︎
4. Meirieu Ph., Lyon on December 15, 2008, when he was invited to the presentation of my book L’Éveil et l’exil in his university, a term taken from Bernard Stiegler. ↩︎
5. Lacan J., “The Third”, November 1, 1974, La Cause freudienne , n° 79, 2011, p. 32. ↩︎
6. Lacadée Ph., Life in love with speech, op. cit. , Introduction, note 25 and Chap.4, note 1. ↩︎
7. Freud S., “Nebenmensch complex”, in Outline of a psychology (New translation), Paris, Érès, 2011, p. 85 ↩︎
8. Benameur J., Present? , Paris, Denoel, 2006, p 17. ↩︎
9. Freud S., “On the psychology of high school students”, op. quote. ↩︎
10. As demonstrated by Akim and Stéphane, two teenagers in difficulty in Lacadée Ph., Vie éprise de parole , op. cit. ↩︎
11. Pennac D. School grief , Paris, Gallimard, 2007, p. 284. ↩︎
12. Rimbaud A., “It will be possible for me to possess the truth in a soul and a body. », A season in hell in Work-life, Paris, Arléa, 1991, p. 453. ↩︎
13. Quoted by Xavier de La Porte in his column La vie numérique: “Are we doomed to become more and more stupid because of the Internet? », France Culture, May 4, 2016. https://www.franceculture.fr/emissions/la- revue-numerique/sommes-nous-condamnes-devenir-de-plus-en-plus-betes ↩︎
14. Weinberger D., “Rethinking Knowledge in the Internet Age,” Los Angeles Review of Books, May 2, 2016. https://lareviewofbooks.org/article/rethinking-knowledge-lnternet-age/ ↩︎
15. Zeh J., The Girl Without Quality , Arles, Actes Sud, 2007, p. 123. This book tells us very well how much these teenagers want everything right now, “…only time is the only thing that men lack. » ↩︎
16. Sportès M., Everything, immediately , Paris, Fayard, 2011, p. 29. ↩︎
17. Lacan J., “The Third”, op.cit . ↩︎
18. Ibid. , p. 32. ↩︎
19. Heidegger M., “Serenity”, in Questions III , Paris, Gallimard, 1996, 161-181. ↩︎
20. Lacadée Ph., Life in love with speech: op. quote. ↩︎
21. Lacadée Ph., The misunderstanding of the child , Paris, Editions Michèle, 2010, p. 345. ↩︎
22. Laurent É., Faire couple avec l’objet numérique, Quarto, n° 109, décembre 2014. ↩︎
23. Laurent E. , “The symptom society” , Quarto, n° 85, November 2005, 18-23. ↩︎
24. Lacadée Ph., “The gluttony of the superego”, in The misunderstanding of the child , op. cit. , p. 119. ↩︎
25. Laurent E., op. cit ., p. 21. ↩︎
26. Lacadée Ph., Life in love with speech , op. cit. , ch. 7. ↩︎
27. Ibid. , „The insult one of the peaks of the speech act“, 187-251. ↩︎
28. Lacan J., The Seminar , book XXIII, The sinthome , Paris, Editions du Seuil, 2005, p.133. ↩︎
29. Lacadée Ph, Real life at school , op. cit. ↩︎
30. Laurent É., in Quarto, no. 85, op. cit. ↩︎
31. Lacadée, Ph., The awakening and the exile, op.cit. ↩︎
32. Ibid. , p. 20. ↩︎
33. Lacan, J.., Le Séminaire, livre VIII, Le transfert, Paris, Le Seuil, 1991, p.354. ↩︎
34. Lacan, J., Ibid., p. 355: “In short, it is the debt itself where we had our place that can be taken away from us, and it is there that we can feel totally alienated from ourselves. Undoubtedly, the ancient Até made us guilty by the debt, but to renounce it… we are burdened with an even greater misfortune, that this destiny is no longer anything”. We have already addressed this issue in Chapter 6. ↩︎
35. Lacan J., The Seminar, Book IV, The Object Relation, Paris, Seuil, 1994, p. 83. He speaks of an “anaclitic relationship”. ↩︎
36. Laurent E., op. cit., p. 22. Cf. _ also what J. Lacan says about the point of support or support against translated from the German word „Anlehnung“ by „anaclitic“ , in Seminar, Book IV, The relation of object , op. cit ., p. 83. ↩︎
37. Laurent E., op. cit., p. 20. ↩︎
38. Benameur J., Present?, op. cit ., p. 65. ↩︎