ИСТИНА, ПОСТ-ИСТИНА, РЕАЛНО – Клотилд Льогил

ИСТИНА, ПОСТ-ИСТИНА, РЕАЛНО

Клотилд Льогил

Нашата епоха, знае се, е на пост-истина. Това, което е наречено пост-истина, може да бъде мислено като глобализирана и дигитална версия на релативизма и скептицизма, освен това изразът „пост-истина” въвежда времева отпратка. В този смисъл „Ерата на пост-истината”, както Ralph Keys я поставя през 2004, означава, първо, че ерата на истината е зад нас, и след това, че това „пост-” не е нито „преди” [en deҫà], нито ”след” [au-delà] , а по-скоро обезценяване на истината. Поставена под въпрос през новите разновидности на социална връзка, отношението към истината вече не е авторитетно. Ако в ерата на пост-истината, истината виси на косъм, то тя може също така да е нещо, което да се избълва .

Връзката с истината е основана на връзката с Другия и със знанието, което е раздробено на фрагменти от глобализацията и от новите форми на социална връзка. Ако има ера на пост-истина, то тя е резултат от кризата на вяра в думата на Другия, от кризата на вяра в съществуването на предполагаемо знаещия субект – защото експертът не е субект, а прозрачността също анулира субекта. По този  начин тази криза не засяга само Другия, но и самия субект. Ерата на пост-истината е ера на анулиране на субекта и на господстване на масовата комуникация, която предава на специфичността на речта все по-голяма и по-голяма съмнителност. Когато всичко трябва да бъде казано и показано, то не е вече нито истината, нито субекта. Както Philippe Lanҫon пише, има дори „падение на мисълта, когато мисълта вярва, че дава незабавно значение на събитието, което тя представя за обсъждане”[1]. Когато океан от коментари покрива събитието, речта и писането губят  силата си  да назовават реалното.

Епохата хваща в капан субектите между искането за прозрачност, масовия нарцисизъм и количественото определение на битието. Лакан вижда, че истината не е същото като прозрачността и че технологията би отменила връзката на речта и на „Аз”. През 1946 той пише, че не е далеч времето, когато ще можем да провокираме лудост чрез анулирането на интервала между образа и битието. Тогава ще „преминем” от психична каузалност към „научна техника”.

Истина, пост-истина, реално – имаме серия от три понятия, които биха могли да покажат логична историческа траектория, а също така може би и прекъсване. Какъв статут може да бъде даден на реалното, ако истината вече не е място, където реалното да бъде назовано и  символизирано? Докато истината и реалното са били близки синоними от средните векове – Латинската veritas обозначава едновременно и двете, истина и реалност – днес те са разединени. Но за кое реално се говори? Дали това е за възприетата реалност, за изживяната реалност, за изфантазираната реалност, за дигиталната хипер-реалност, или това е за реалното, което не може да  бъде възприето, а може да бъде изразено, да бъде логически изразено – за реалното, което истински съществува?

 

Откриването на „Силата на истината в нас”

Тогава каква е съдбата на истината в аналитичния опит? Серж Коте припомня, че в своето време Фройд е дал на съвременниците си  урок  по „истина”, като подчертава мястото на несъзнаваното като място, което разкрива какво съзнанието не иска да знае[2]. Какво се случва век по-късно? Дали истината все още има реална стойност в опита на една анализа? Дали истината на изговорените думи в анализата променя нещо в съществуването? Да бъдеш заинтересован от истината и нейните съдби днес не е само отстояване на връщане към истината, а да се питаш по отношение на артикулацията между истината и това, което Лакан е нарекъл реалното, „реалното” на психоанализата, което не е това на науката или историята, а на травмата и на нагона.

Опитът в една анализа днес още се представя като търсене на истината по отношение на едно да бъда, субективна епопея, която следва нишката на загадката, каквато  сме ние за нас самите. През 1950 година Лакан не се страхува да въведе в психоанализата „ тази дума с едва ли не  лоша репутация” – истина – за да се върне към Фройдовото несъзнавано [3]. Той поставя истината в сърцевината на аналитичната практика като върви срещу позоваването на фактите от реалността. Тази истина на несъзнаваното, на която той дава централно място, е истина на субекта, която тласка напред и върви срещу идеала на казване, който би се подчинил на реалността. Докато пост-фройдистите са се интересували от адаптацията на Аз-а, от истинността на фактите сами по себе си, Лакан подчертава специфичната стойност на речта в анализата. Лакан е категоричен тук: „в психоаналитичната анамнеза не става дума за  реалност, а за истина” –защото истинната реч има ефект върху симптома и върху страданието, защото истинната реч реконструира история там, където е имало празнина.[4]

Лакан започва с поклонението пред истината на несъзнаваното, за да я направи agalma на аналитичния опит. Той приема, че тази връзка с истината е била „вписана в същинската сърцевина на аналитичната практика, тъй като тази практика постоянно преоткрива силата на истината в нас и то до самата ни плът”[5]. Да, силата на истината на нашата реч в психоанализата е упражнена дори в нашата плът, защото истината под въпрос включва тялото. Това не е една истина на мисълта, а е истина на симптома, който винаги е закачен за тялото. Опитът на една анализа eпреоткриването на силата на истината в нашето тяло.
Така Лакан пише: „Фройдовото откритие преразглежда  истината  и няма нито един, който да не е персонално засегнат от истината”[6]. Фройдовото откритие отправя предизвикателство към истината по един безпрецедентен начин. В името на истината, идваща от другата сцена, Фройд е направил така, че истината на съзнанието да падне от своята стълбица, истината на „Аз мисля” – от своя пиедестал. Той локализира истината, където тя никога не е била разполагана преди, където най-малко се очаква да бъде намерена. Фройдовото нещо е нито картезианската истина, която е уловена чрез ясни и обособени идеи, нито истината на Русо, която би могла да бъде уловена чрез най-автентичната изповед.Това е една неочаквана истина, изненадваща, объркваща, една истина,идваща отзад, която ни разкрива, че ние никога не сме там, където мислим, че сме.

 

Истината на речта

Ще сложа в поредица някои черти на тази нова истина, която Фройд е открил и Лакан след него е изследвал. Първо, това е една истина, която говори. „Аз, истината, говоря”[7]. За да има следователно достъп до нея, е необходимо да бъде оставена да говори, да не бъде възпрепятствана чрез покриването й с празни думи, които позволяват на този, който говори, да забравя себе си в речта на всеки. След Фройд, Лакан дава глас на истината, за да замълчат тези, които я спират да говори и които предпочитат реалността, нормалността и адаптацията към социалната среда пред нея. „Аз, истината, говоря” и това е достатъчно да заглуши всичко, което пречи на появата на истина така, че аз да чувам самия себе си.

В този смисъл Лакан е дал цялата стойност на „мълчанието”. Няма истина без мълчание, няма пълна реч без преминаване отвъд празна реч. Няма връзка с несъзнаваното без изправяне пред не-отговора на аналитика, който прави така, че да се появи един друг режим на връзка с речта отвъд миражите на нарцисизма. Няма истина без преминаване през миражите на въображаемото. „Доколкото аналитикът успява да накара  този посреднически дискурс в себе си да мълчи, за да се отвори към веригата на верните/истинните думи ,дотолкова той ще може да постави в нея  своята разкриваща  интерпретация.”[8]

Второ, в анализата истината ”се страда”[9]. Така истината говори там, където се очаква, че нищо не би говорило, че всичко би стояло задушено и мълчаливо. Тогава се говори за мълчанието на фройдовото нещо: „тоговори, и без съмнение там,  където  най-малко очакваме, там, където то страда.”[10] Където някой е очакван да страда в мълчание, да задушава своето страдание, там има една реч, която очаква да бъде разкрита, разбулена, откъсната от страданието. Тази истина, която търсим, за да знаем кои сме е истина в страдание. Тя е в разновидностите на страданието, което преживяваме. Там, където съществува нещо от страданието, също има нещо от истина за анализата.

Трето, тази истина е загадъчна. Тя е неясна и двусмислена реч. Тя е покрита с воал и защото е скрита, е истина. Лакан казва също : „Само това, което принадлежи на порядъка на истина, може да бъде скрито”.[11]Тя говори с потайни думи, чува себе си и резонира, казва без да казва, не казва всичко и иска да бъде интерпретирана. Това е истина, която „се изплъзва веднага, щом се появи”[12]. Тя не се оставя да бъде овладяна: „истината на несъзнаваното трябва да бъде разположена между редовете.”[13]Тя се изправя пред говорещия с това, което е чуто отвъд това, което той казва. Фройд изтъква: „В изповедта грешникът казва каквото знае; в анализата невротикът трябва да каже повече.”[14] В този смисъл „в анализата истината се появява в най-ясно очертания представител на грешката – пропускът, действието, което неточно е наречено manqué [пропуснато, изтървано]. Нашите пропуснати  действия са действия, които успяват, онези наши думи, които са изтървани , са думите, които ни принадлежат.”[15]

Четвърто, истината в психоанализата е изгубена истина. Не само защото тя винаги ни изправя пред това, което сме загубили, а защото също ни води към това да се изправим пред несъзнаваното като онова, което е изгубено. Истината в психоанализата има нещо от истината на Пруст. Истината на изгубеното нещо, която може отново да бъде открита само с време, метафори и метонимия. Alethéia – истината на травмата, се поддава на забравяне. Същината на симптома е нещо, от което ние не си припомняме себе си и което все пак ни засяга, нещо, за което ние никога не говорим, защото сме забравили кое от нашето битие там е останало замръзнало. Закачен за „едно парче [lambeau] от дискурса, което е по-живо от самия му живот”, както Лакан пише, „всеки от нас е осъден да превърне себе си в своята  жива азбука.”[16] Това парче от дискурса – към което ние сме по-привързани, отколкото към самия ни живот и то без да го знаем – ни връща към това, което е белязало нашето дество, и  дори по-основополагащо, нашата поява в света. Това е късче от дискурса, отделен от останалото, което  съществува преди нас и което ни обозначава дори преди да говорим.

Последно, тази истина е истината на желанието. Защото когато става въпрос за истината, присъства и въпросът за желанието на субекта. В психоанализата това е въпрос за „разпознаване на субективната истина в желанието”[17]. В този смисъл е необходимо да се плати цена, за да се получи достъп до тази истина в желанието. Това предполага едно решение на субекта – да не отстъпва от това желание, което независимо от всичко той няма да успее ясно да опише. Достъпът до истината на желанието предполага известна смелост, защото там, където има въпрос за желанието, също има въпрос за загуба. Една част от наслаждението на нагона  трябва да се жертва, за да има достъп до истината на желанието, истина, която не е дадена, а  е откъсната, когато субектът приеме безусловната стойност на желанието. Това се случва само ако субектът се съгласи да отдели себе си от определена връзка с благата и наслаждението. Тази операция предполага една сепарация, едно отстъпване, едно изваждане на това, което Лакан е нарекъл, цитирайки Шекспир, „ливрата плът”[18].

 

Истината на написаното

Все пак тази истина в психоанализата, тази истина, която е имала толкова голяма стойност за Лакан, е достигнала до положението да падне от своя пиедестал . Не за истината  е последната дума в аналитичното приключение. Връзката с истината е предопределена да роди още нещо. Безсилието на истината да каже реалното е това, което води Лакан  да даде друга съдба на истината в психоанализата в края на своето учение. След Фройд, Лакан стига до преразглеждане на тази истина-история, истина-загадка, истина-желание, истина-реч. Той не е чакал епохата да обезцени субективната истина, за да постави  истината под въпрос дори  по-радикално, отколкото Фройд го е направил. Отвъд несъзнаваното-истина, той търси да дефинира несъзнаваното-реално.  По този начин Жак-Ален Милер валоризира драмата на „разединяването на истината и на реалното” в учението на Лакан от 1970-та, драмата на това разделяне на истина и на реално[19]. Но това не е в името на пост-истината, а по-скоро в името на истината „преди”, която Лакан е валоризирал като истина, която се държи за реалното.

Тази последна черта на истината в психоанализата ни води към нов тъмен континент, този на ефектите на травмата върху тялото. От „предната” страна на ефектите на значението, което се опитваме да кажем, има ефекти, които са без-значение, без-смисъл и по този начин можем да опитаме да ги оградим, както това, което е било написано. По този начин Лакан стига до разграничаването на сферата на значението като тази на символното и сферата на буквата като тази на реалното: „Писаното, буквата, е в реалното, а означаващото е в символното.”[20]

Лакан нарича тази последна версия на истината – истина по отношение на реалния ефект на травмата, истина, която се опитва да достигне това, което е било написано в реалното –„лъжливата истина”[21].В този смисълистината винаги до известна степен е от порядъка на фикция, но само тази фикция позволява нещо от реалното да бъде казано. Затова истината има стойност, при условие че тя не кара  някой да вярва в нейната омнипотентност, при условие че тя извиква всичко това, което не може да се каже, при условие че тя разпознава кое е това по отношение на реалното, което лъже.

Само при условие, че истината е захваната за невъзможното, само дотолкова доколкото тя се цели в реалното, в травмата, само така тя има стойност. Както Лакан казва  в Télévision, „Аз винаги казвам истината: не цялата, защото да я кажем цялата ние не успяваме. Да я кажем цялата е невъзможно, метариално невъзможно: думите липсват. Именно чрез тази невъзможност истината  е хваната за реалното.”[22]

Истината, която се държи за реалното е истината на моето изказване за травмата, тя също е истината, която не търси да даде значение на травматичното събитие, а да го каже, като започва с неяснотата на неговите ефекти. Това е, което понякога води някой, който пише, да изобрети име, за да каже неназовимото. Име, което никога не е било казано по този начин, първо име, което цели да каже невъзможното да бъде символизирано. Това е на което Philippe Lanҫon се посвещава в Le Lambeau. Той се опитва да пише за това, което го разделя от живия свят, за това какво остава в него от събитието, което завинаги ще бележи неговото тяло, неговото лице, неговата същинска възможност да намери себе си в своята история[23]. Той нарича нещото, с което се сблъсква с име, което означава безформено и дупка  едновременно. Това нещо е морска анемона. „Морската анемона, пише Philippe Lanҫon,  се връща всяка нощ, когато той затвори очите си”. Анемоната „ следва своя собствен ритъм, […] праща кръв, тъмна вода, прекъснати или застрашени спомени, като прожектирани върху екран образи, в които зрителят накрая изчезва .” Тогава анемоната „прожектира все по-малко и по-малко образи и  ме засмуква  все повече и повече към нейната собствена празнота, към бездната.”[24]

Там, където има травма, идва писането: морската анемона казва това, което не е нито форма, нито значение; морската анемона, казва невъзможното на срещата със смъртта. Защото това, което остава от травмата е наистина всмукателна сила, дупка, в която субектът може да падне, и където единствено от него зависи да се опита да се издърпа като поправи чрез думите това, което се продупчва за него в съществуването му. Така само писането е способно да огради резонансите на това натъкване на бездната.

 

Превод: Десислава Иванова и Биляна Мечкунова, редактор:Теодора Павлова