Да кажеш всичко?
PIPOL 13 – Конгрес на Еврофедерацията по психоанализа
От Ив Вандервекен, Директор на Конгреса
Да кажеш всичко? Това е въпросът, който поставя заглавието на предстоящия конгрес на Еврофедерацията по психоанализа, PIPOL13.
Целта ще бъде да изследваме и интерпретираме какво произтича от идеала, и дори от автентичния съвременен императив за прозрачност, който дефинира нашата епоха: Да кажеш всичко. Ще стане дума за това той да бъде поставен под въпрос както в клиниката, така и в дискурсите, в светлината на психоаналитичния опит.
Прозрачност / Наблюдение
Дали прозрачността не е една нова илюзия? Нейните ефекти, обаче, са съвсем реални. В много области днес е настъпил часът на разбулването, на преследването на скритото, на неказаното, на невидимото, на тайната, на истината, но също и на излагането на показ на интимното във всичките му форми: публични признания, откровения, разкрития, всякакъв вид себеразкриване (coming out), разобличавания, трескаво споделяне в социалните мрежи, и т.н. Всичко се казва, всичко се показва. Всичко се знае или би трябвало да се знае. Всеки свян е отхвърлен и не е останал никакъв срам.
В същото време нараства тревогата от генерализираното алгоритмично наблюдение и търсенето на жизненоважни стратегии, за да може все пак нещо от личното и интимното да се изплъзне от изискването за проследимост.
Какво да кажеш?
Във времето на повсеместното предлагане на „пространство за говорене“ понякога се поражда същински подтик-към-казване [pousse-à-dire].
Смятан за основно терапевтично средство и за неотменимо право, въпросът да кажеш всичко засяга множество области.
Как да обявим или да говорим за важни събития, били те лични, обществени или актуални? Какво трябва да се каже, какво трябва да се покаже, за какво трябва да се говори и как да се каже?
В политиката какво да се каже на гражданите или „на народа“, както се изразяват някои? Дали изповедта, произхождаща от религиозната сфера, се е разпространила извън собственото си поле, променяйки по този начин и самата си природа? Къде да разположим измерението на признанието? Намира ли то място единствено в съдебните зали или в автобиографичните свидетелства?
Несъзнаваното
Да кажеш всичко ни препраща и към редица предразсъдъци относно основното правило, положено от Фройд за психоаналитичното лечение: премахване на всякаква цензура, на онова, което би било скрито, отречено, отхвърлено, с цел да се снеме изтласкването и да се премахнат произтичащите от него симптоми.
Това правило, познато в психоанализата като свободно асоцииране, което носи формата на едно „да кажеш всичко“, е в основата на нейната практика и цели да произведе ефекти на истина, способни да ни освободят от бремето на тази цензура. Относно въпроса, който ще бъде във фокуса на PIPOL 13, ще трябва да извлечем поуките от фундаменталната непрозрачност, която всъщност определя несъзнаваното. Не тази на не-казаното, на едно не-всичко [pas–tout] може да се каже, а на едно неназовимо, на едно невъзможно-да-се-каже, което е структурно.
Следователно ще трябва да бъдем прецизни, за да покажем, че всички тези така наречени „mindfulness” идеологии (идеологии на “пълно осъзнаване”) са все форми на отхвърляне на логиката, присъща на несъзнаваното.
Статутите на речта
Само по себе си Да кажеш всичко не е психоаналитично понятие. И все пак Всичко и Да кажеш са обстойно разглеждани и артикулирани в учението на Лакан. Какво можем да извлечем от това?
Психоанализата е основана на речта. Но речта приема различни статути. Има празната и пълната реч, бръщолевенето и бележещата фраза [phrase marquante], казаното [le dit] и казването [le dire], изказа [l’énoncé] и изказването [l’énonciation], нечуваният детайл и незначителното, интимното и обсценното, лъжата и наполовина-казаната истина. Нека добавим такта и обидата, както и свяна.
Интерпретацията е това, което ще позволи разграничаването на различните статути на речта. Ако Лакан казва, че в аналитичната практика тя трябва да бъде двусмислена, не е ли това именно за да направи място на не-всичко-казването [pas-tout dire], на това, че тя не може да каже всичко?
Клинични отзвуци
Следователно ще трябва да изследваме проявленията на да кажеш всичко, които намират отзвук в клиничната практика.
Нека си припомним, че Лакан отбелязва онзи момент, в който детето открива, че Другият не знае всичко, което то си мисли, като основополагащ за задействането на несъзнаваното от невротичен тип – с целия му набор от непризнаваеми фантазии, блянове и съответно изтласкани мисли. Без този съществен момент, детето би било изложено на развихрянето на едно всеобхватно, нахлуващо и преследващо знание за него, което би му препречило достъпа до всяко измерение на „вътрешния свят“, на интимното, а оттам и до преживяването на чувството за свян. Дали обсценното не намира дом в гласовете на халюцинациите, точно както и в невъзможността това да не се казва? В полето на логиката на психозите, не трябва ли психоаналитикът да се пази от желанието да разголи истината? – там където, в психозата, реалното казва, известява на субекта своята истина[i]. Не е ли това изяснено и в казаното от Жак- Ален Милер, а именно, че „… бащата е […] този, който не казва всичко, като по този начин запазва възможността за желанието. Той не претендира да покрие реалното“?[ii]
Казване и желание
От друга страна, какво се случва в полето на любовта, желанието и сексуалното наслаждение? Казва ли се всичко на партньора? Трябва ли да се казва всичко и на децата? Какво обуславя на това ниво – включително и на сексуалното – белега на желанието и на самата му възможност? Как да разберем значението на онова, което Лакан казва за Фройд – че сляпата му точка е в желанието му жената да му каже всичко – в онова, което той описва като „почистване на комина“ на лечението чрез говорене (“chimney sweeping” of the talking cure)?[iii] Какви са също така ефектите от дивите разкрития?
Толкова въпроси, вариации, разграничения и отправни точки, които би трябвало да открият нови посоки за изясняването им, към което ни приканва PIPOL 13 и неговата тема.
Превод: Доника Боримечкова
Редакция: Евгений Генчев и Ангелина Даскалова
[i] Miller J.-A., “L’orientation lacanienne. Choses de finesse en psychanalyse,” annual course delivered within the framework of the Department of Psychoanalysis, The University of Paris VIII, lesson of 3 December 2008, unpublished.
[ii] Miller J.-A., “L’orientation lacanienne. L’Un-tout-seul,” annual course delivered within the framework of the Department of Psychoanalysis, The University of Paris VIII, lesson of 6 April 2011, unpublished.
[iii] Lacan J., Anxiety, The Seminar of Jacques Lacan, Book X, ed. Jacques-Alain Miller, trans. A. R. Price (New York: W.W. Norton & Co., 2015), 130.