Аргумент II Конгрес НЛШ 2015 „Моменти на криза“ – Ив Вандервекен

МОМЕНТИ НА КРИЗА – РАБОТА В РАЗВИТИЕ 1/WORK IN PROGRESS ONE 

Ив Вандервекен

Свързващ[1] семинар – Атина

 „Моменти на криза” ще бъде заглавието на следващия конгрес на НЛШ, който ще се проведе в Женева, Швейцария на 9 и 10 май 2015 година. Тук в Атина, първият Свързващ семинар на НЛШ за академичната година ще се проведе под същото име. През годината няколко други семинари ще се случат на различни места в общността на НЛШ в Европа и в останалата част на света. Те ще бъдат поредица от много работни моменти по посока на конгреса, осъществени в тясна връзка между различните общества и групи в НЛШ.

Фактът, че първият от тези Свързващи семинари ще се проведе, по силата на случайността в Гърция, е в известна степен „късмет”. В сърцето на една голяма икономическа, социална и политическа криза, едва ли бихме намерили по-добър начин да започнем нашата работа по изследването на различните видове знания за „кризата”, на които Гил Кароз предположи, че различните групи в НЛШ дават подслон (1).  Ние имаме сега неговия текст, който въвежда тази тема, преведен на много езици, включително на гръцки. Предполагам, че сте запознати с него и сте го прочели. Ако не сте, ви приканвам да го направите.

Думата „криза” е пусната в широка употреба. Тя е навсякъде, във всяка област. Едно обикновено търсене в интернет разкрива нейното семантично размножаване. По един или друг начин тя се разпознава от всеки. Нито един дискурс не може да я избегне. Това е кризата. Не само различните географски области и области на знанието са засегнати, но дълбоко във всяка от тях една криза следва друга в бесен ритъм.

Какво тогава лаканианските психоаналитици имат да кажат за това?

Да се върнем към психоаналитичната дефиниция, дадена по тази тема от Жак-Ален Милер, ако една криза е това, което се случва „когато дискурса/речта, думите, цифрите, ритуалите, навиците, целият символичен апарат изведнъж се окажат безсилни да укротят едно реално, което си прави, каквото му скимне” (2), ако кризата е „едно развихрено реално, което е невъзможно да бъде обуздано” (3), тогава чрез семантичното удължаване на означаващото „криза” и чрез постоянното му преповтаряне можем да приемем, че това, което имаме тук, е едно от имената на реалното в нашата епоха.

Нека кажем, че то приема формата на един продължаващ момент на „криза на истината” (4).

Като че ли символичните рамки повече не са способни повече да обхванат реалното в рамка, дори за кратко. Те постоянно се надхвърлят и остаряват – което, разбира се, е въпрос на структура, но те са поглъщани в такъв ритъм, че изчезват преди да са се появили.

А психоанализата?

В едно интервю за списание Панорама, преиздадено във Франция от Magazine Littéraire (5), Лакан с едно движение на ръката отклонява идеята, че психоанализата може да бъде в криза. Той предсказва, че е възможно тя да изчезне – но това е друго нещо. Криза в психоанализата „не може да има” (6), казва той. Защото без съмнение, като определя психоанализата като занимаваща се точно с „това, което не върви” – затова, според него, тя е ужасно трудна. Нека кажем, че психоанализата е свързана сродно с кризата и с реалното. Ето защо, темата за кризата, без да е едно психоаналитично понятие, засяга психоанализата в най-голяма степен. В клиничните прояви и структурните различия, психоанализата посреща точно тези моменти на разрив на символичния порядък чрез внезапната случайна и непредсказуема поява на едно наслаждение, което го пробива, погубва и го прави неспособен да даде смисъл. Това е, което психоанализата е отделила, например, под формата на „травма” като многото моменти на криза в субективната икономика. Това също така е онова, което психоанализата разбира под термина „симптом”. В същата статия Лакан обяснява: Наричам симптом всичко, което идва от реалното. А реалното е всичко, което не върви (ne va pas), което не работи, което се противопоставя на живота на човека и на утвърждаването на неговата личност” (7).

Ако психоанализата не е в криза като по някакъв начин не познава и не се интересува от нищо друго освен от самата себе си, Жак-Ален Милер не спира да настоява на факта, че тя се променя, тя се модифицира под влиянието на епохата! Той изтъква това като един факт, който трансформира практиката и клиниката. Във връзка с нашата тема е интересно да обмислим защо и във връзка с какви координати. Нека кажем, че именно защото това, което характеризира нашия съвременен символичен порядък е, че той е в криза, каквато не е имало преди.

Символичният порядък на 21 век е засегнат от една голяма промяна. В своето обръщение по време на последния конгрес на Световната асоциация по психоанализа (АМР) Жак-Ален Милер уточни, че отсега нататък „той все повече ще се разбира като една ясно изговаряне/артикулиране на подобията. Традиционните категории, които организират съществуването, преминават към ранга на прости социални конструкции, предопределени да се разпад(н)ат. Не само че подобията са нестабилни, те са разпознавани като подобия.” (8) Измерението на истината постоянно е поставяно под въпрос. Към всички форми на порядък е отправено предизвикателство и всички подобия са изобличени като такива. Дори тези, които получават силата си от възможно най-близкото наподобяване на предполагаемия природен ред и така изглеждат неприкосновени, не могат повече да избегнат това и са върнати към статута си на прости социални конструкции поради напредъка на науката и принципите на равенство. За да представим измерението на тези промени, нека споменем „половото различие”, „принципите на репродукция” и известните като „елементарни” структури на родство.

Едно от последствията на това е, че отсега нататък всички дискурси са потенциално белязани от знака „фалшив”, виртуален. Това е ерата на генерализираната имитация (fake) – една дума, която често се чува от устата на младите хора, имайки предвид, че в мрежата всеки е млад. Това е времето на „генерализираното недоверие”, където нищо не струва или по-скоро всяко нещо струва също толкова колкото което и да е друго. Това е царството на не-будалата (non-dupe). За този субект „общественото мнение” е маркер. Навсякъде то е представяно като нямащо повече вяра, подозрително и белязано от усещането, че си подведен. Политическото говорене, например, е на предната линия в това отношение – лошо обслужвано от своите представители, които не могат нищо да направят за това. Вие тук в Гърция, имате представа за част от това. Във Франция, стояща като последен бастион на тези, които се опитват да спасят нещо от стария режим (ancien regime), не минава ден без най най-изтъкнатите, поне теоретично, институции да не бъдат сразени, със срината репутация, а подобията разсипани от все по-сериозни и отиващи далеч разкрития, като например тези за скритите начини на наслаждение, които са изцяло разбулени. Всичко сега е „сложено на масата”. Няма Aufhebung/снемане[2] на институцията, което е съответстващо на представата за „нормалност” на човека, който я олицетворява. Що се отнася до Белгия, поне в нейната франкофонска част, там хората отдавна спряха да вярват във всичко това, ако изобщо някога са вярвали. Превеждаме това на нашия език като издигането на обекта а над чертата, вместо да е под нея, където обичайно се разполага като завоалиран, обвит от означаващите си репрезентации/представяния. Отсега нататък той е оголен, необработен, отвързан и френетичен под язвителното влияние на напредъка, разрешен от науката, развитието на технологиите и тяхното естествено последствие – царството на прозрачността. Разграждането/деконструкцията на символичния порядък продължава – това дава постоянния характер на кризата или поне необузданото редуване на една криза с друга. Няма връщане назад.

Развенчаването на подобията и разплитането на големите социални конструкции в резултат гарантира някои преимуществени афекти: от разочарование, в което се е населил гняв, до чувството, че си измамен и захвърлен, както хората не спират да заявяват на висок глас. В споменатото преди интервю за списание Панорама, в отговор на въпроса „Какво не върви за хората днес?”, Лакан вече посочва тези ефекти: „Има една голяма умора от живота като последица от движението към прогреса.” В отговор, тези социални конструкции са в търсене, понякога под формата на предявено искане, и преди всичко са в търсене на истината.   

Но основният афект, който произтича от това, е скуката – не-будалите се заблуждават (les non-dupes errent).  Тук също стига да се слушат младите хора. В царството на фалша, лъжата, на „измамната истина”, където всичко изглежда наподобяващо и напразно, единственото нещо, което следователно звучи истински, е усещането. Тялото, нагонът/влечението и – тревогата! Друг съвременен афект.

От това се произвежда експлозията на различни практики, включващи тялото, действащи като отличителни знаци на реалното, там където преди са били по-символични. Употребата на наркотици (едновременно да избегнеш скуката и да се „надрусаш”) намира своя произход в това, както и практикуването на екстремни спортове.  Усещането се търси като нещо истинско и то трябва да бъде все по-силно – привикването го изисква. Само това усещане дава отново чувство, че си жив. Сексуалността също е дълбоко белязана от това. Отдалечавайки се от включването си във фантазмените сценарии, тя се разкрива в порнографията, генерализирана и достъпна за всички, необработена, оголена, в повтарящи се сценарии тип „конфекция”, тя се свежда до една практика на неодушевени тела, където властва императивът на наслаждението. „Ние не само преминаваме от време на забрана към време на позволение”, отбеляза Жак-Ален Милер, „но и към време на демонстрирано показване, което е изглежда преувеличено и открито за всички.” Една модификация на сексуалното поведение се появява при младите хора като ефект на тези нови модалности на сексуалната инициация: разочарование, бруталност и банализиране на практиките, които някога са наричани перверзни, като „нормализацията” на садомазохистичните практики. Последствията за наслаждението са нови. Това, което е стряскащо, е измерението на „семантична празнота” (9), представена в актовете на сношение в съвременната порнография, сведени до практика на телата, лишени от измеренията на въображаемото и символичното. Да вземем, например, призива в областта на политиката към говорене на „истината”, което „нарича нещата с истинските им имена”, призив към „конкретна политика” и „действие” – където рефренът на разочарованието може да бъде чут отново. Ние сме свидетели на едно обезценяване на метафоричното измерение в полза на едно измерение, наречено „реално”. Както Ерик Лоран наскоро подчерта в Дъблин, на определено социално ниво е неоспоримо, че обществата стават все по-жестоки. Той отбеляза, че причините за това още не са ясни. Ще си позволя да предположа, че част от причините за тези феномени са закотвени в това, което тук развивам.

В тази семантична празнота, в която доминира култът към усещането, е силен призивът към нови дискурси, нови истини, които служат като каузи и идеали. Когато казах, че няма връщане назад по отношение на новото, не означава, че няма да има опити за реставрация. Но всички те вероятно ще носят белега на „реалното” на епохата. Явлението, известно като Ислямска държава, е пример за това според мен. Един призив към смисъл и кауза, възстановяване на патриархалните ценности, които всъщност са от най-налуден вид, смачкване на женствеността, възстановяване на един ред, неправилно наречен религиозен; една цяла „постановка”, която не покрива или по-скоро, която задължително е придружена от най-жестоките и оголени форми на насилие, извършени от едно тяло на друго тяло: обезглавяване, изнасилване, разюздано наслаждение и ужасяващ терор. Нека отбележим като една черта на това, че на този призив отговарят все повече, особено млади хора, които „сменят вярата си” за по-малко от две седмици – до степен, че издевателствата са открити, демонстрирани и разбулени. Но те не разубеждават, а по-скоро служат като призив.

Докато всеки субект е призован да изобретява и да се изправи пред реалното, което нахлува от недрата на тази празнота, създадена в символичната система, психоанализата няма да предаде оръжията си. Още повече, тя има своята роля в тази еволюция по отношение на оголването на подобията (10). Тя не трябва да предава оръжията си, тя трябва да интерпретира/да тълкува!

При тези нови координати на дискурса и клиниката обаче, интерпретацията/тълкуването трябва да се премисли и също така да носи белега на едно необходима промяна изменение. На това ниво психоаналитикът отново е призован да изиграе ролята си в своя кабинет и в насоката на лечението. Психоанализата не може повече да се разполага изцяло в регистъра на осъзнаване на изтласканото и в двойката: интерпретация/тълкуване – истина. Както изтъкна Жак-Ален Милер, изтласкването е една категория, която отсега нататък ще се използва по-малко. „Сигурно има спомени, които се връщат на повърхността, но нищо не удостоверява автентичността на който и да е от тях. Никой от тях не е окончателен. Това, което се нарича „завръщане на изтласканото”, е винаги въвлечено в излиянията на говорещото същество/parlêtre, където истината се разкрива като непрекъснато лъжлива. На мястото на изтласкването психоанализата на говорещото същество/parlêtre поставя лъжливата истина. Това, което не лъже, е наслаждението, наслаждението на говорещото тяло.” (11) Следователно е необходим един друг статут на интерпретацията/тълкуването, а също така – трябва да отидем още по-далеч – един друг статут на несъзнаваното. Пророческата интерпретация /тълкуване, която изисква едно „истинско предполагаемо знание” и все по-неприемливата асиметрична позиция по отношение на знанието/savoir изживяват период на лебедова песен. В регистъра на „лъжливата” истина, без съмнение ориентацията на лечението ще е водене на анализанта към това да бъде „будалата на едно реално” (12) и „слабостта му да отстъпи на измамата на реалното”.(13) Това е една насока от Жак-Ален Милер, която ще трябва да изясним в хода работата ни по посока на нашия конгрес. С други думи, това, което следва да бъде хванато и обособено в лечението, отвъд лъжливото измерение на истината, е едно уникално и случайно-непредвидимо реално, което поражда субекта.

Пада се на психоанализата да възстанови едно реално, което не е подобие. Без това да се случи, цената ще бъде тревогата – друг афект, който не лъже – говорещото същество/parlêtre все повече търси как да се обезчувстви/анестезира до степен, че тревогата става все по-присъстваща като съотношение към двойката мания/депресия.

В тази работа, ориентирана към новото, с което ние, в качеството си на аналитици, сме призовани да се срещнем, без съмнение Семинар XI (14) на Жак Лакан може да ни послужи като важна отправна точка, която да ни помогне да вървим по този път. В този семинар има нещо като предчувствие за всичко това. Докато Лакан възприема повторението в термините на означаващото, т.е. на символичното, като възможно за интерпретиране/тълкуване и преди всичко възможно за дешифриране и го разполага от страната на несъзнаваното, той намира за необходимо да вземе под внимание или поне да отбележи една инерция, която той разполага от страната на нагона/влечението и която не се оставя да бъде дешифрирана в означаващи термини. Тук се намира тази начална точка, която по-късно ще го отведе до необходимостта да изобрети едно понятие, което както той ще каже, е по-операционално приложимо от несъзнаваното: говорещото същество/parlêtre. Това понятие има предвид инерцията на нагона/влечението и на тялото и като цяло позволява на Лакан да преодолее дихотомията, която въвежда в Семинар XI, между повторението и инерцията. Повторението е по-малко повторение на означаващите, отколкото повторение на наслаждението. Имаме по-малко една загадка на означаващото отколкото една либидинална загадка.

В една психоанализа ние се занимаваме с устойчивите остатъци от начините на наслаждение. А именно многократното повтаряне на тези мистериозни моменти, когато в срещата между означаващото и тялото по един непредвидимо случаен начин, се установяват начините на наслаждение. Тези моменти не са моменти за припомняне и дешифриране, защото това са точно моментите когато вие, като индивиди, като субекти на разума/cogito, вие не сте там. Нещо от този сблъсък между тялото и означаващото е липсващо в символичния порядък, за да може да се изкаже. То е тази пропусната среща, която съставлява травмата. То се връща като многократни парчета, които посочват пропуснатата среща – и се преживява като едно наслаждение, което не трябва да бъде, което не е добро: в излишък, твърде малко, нахлуващо, принуждаващо и т.н. както свидетелстват клиничните случаи.

Така психоанализата е едно отлично място за наблюдение на тези моменти на криза.

 20 септември 2014

 Превод и редакция: Биляна Мечкунова, Десислава Иванова

 

1 Gil CAROZ, Moments de crise, http://www.amp-nls.org/page/fr/49/nls-messager/0/2013-2014/1475

2 La crise financière vue par Jacques-Alain Miller, Marianne, 10 octobre 2008.

3 Id.

4 Jacques-Alain MILLER, L’inconscient et le corps parlant, http://wapol.org/fr/articulos/Template.asp?intTipoPagina=4&;intPublicacion=13&intEdicion=9&intIdiomaPublicacion=5&intArticulo=2742&intIdiomaArticulo=5

5 Jacques LACAN, Il ne peut pas y avoir de crise de la psychanalyse, http://www.magazine-litteraire.com/mensuel/428/jacques-lacan-il-ne-peut-pas-y-avoir-crise-psychanalyse-18-06-2014-25207

6 Id.

7 Id.

8 Jacques-Alain MILLER, Ibid.

9 Id.

10 Jacques-Alain MILLER, « UNE FANTAISIE », MENTAL, 15, AVRIL 2005, PP 9-27.

11 Jacques-Alain MILLER, L’inconscient et le corps parlant, ibid.

12 Id.

13 Id.

14 Jacques LACAN, Le Séminaire, livre xi, Les quatre concepts fondamentaux de la psychanalyse [1964], texte établi par Jacques-Alain Miller, Paris, Seuil, coll. Champ freudien, 1973.