УЧИЛИЩНА ЛАБОРАТОРИЯ „ПОСРЕЩАНЕ НА РАЗЛИЧИЕТО”
„Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи.“
„Пипи Дългото чорапче”, Астрид Линдгрен
Първата среща на училищната лаборатория „Посрещане на различието” се проведе на 22 юни, 2016 година в „Киносалон” на 23-то СОУ „Фредерик Жолио-Кюри” и със съдействието на училищното ръководство.
Имахме възможност да се срещнем с учители на деца от предучилищната и начална степен, както и ресурсни учители, психолози, логопеди, представители на неправителствени организации, родители и колеги. В първата част Анет Маринова въведе всички участници в своя опит от изминатия път в училището, домакин на срещата, в сферата на образователната интрегация на деца със специфични нужди. Предлагаме да се запознаете с въвеждащия текст:
Училищна лаборатория „Посрещане на различието“
Образователната интеграция на деца с увреждания у нас се посреща чрез поставяне на диагноза на детето, посочена в нормативния списък за „специални образователни потребности“ (СОП). Същото е начин да бъде назовано различието на детето в училище, за да служи за поддържане на реда в работата на учителите. В условията на динамичен образователен контекст, многообразен калейдоскоп от потребности на децата, контрол и обществен натиск върху училищата за бързо решаване на проблемите с учениците, всяко следващо дете, което се появява на образователния хоризонт, стоейки над или под групата на съучениците си, се класифицира със съответната диагноза. Тя играе ролята на нова униформа за учениците в реформиращото се училище, което все повече се съпротивлява на идеята за различието на личността.
Много деца и техните родители имат опита или предугаждат предстоящата промяна за тях и отказват да ползват помощта; други, въпреки това я приемат, поради липса на алтернатива. При всички положения, да бъдеш и да станеш дете със СОП е защото не си като другите в училище. Така преживяването на детето за различие и отделянето му от останалите е задействано. На една формална среща за обсъждане на новите образователни политики, родител на дете със специални образователни потребности благодари на училището, приело неговото различно дете и отворило по-поносимо място за него, отколкото биха направили другаде. В същото време, този благодарен родител изрази остро недоверие към предлагани промени в Закона за предучилищното и училищното образование в изрични текстове за някои диагнози на деца. Текстовете съществуват, за да се гарантират определени права на децата. В прочита на родителя, обаче той вижда възможност за дискириминиращи практики, с които се е сблъскал в срещата си със системата отвътре. Реакцията на този родител ни насочва към двойния смисъл на „специалното“ – от една страна означава нужда от подкрепа, а от друга страна получаването на подкрепа може да наранява. Важно е да си даваме сметка за сложността на промяната.
Много родители стават тревожни, когато детската градина или училището съобщават за проблеми, от които следва детето да се обучава при условията на „специални образователни потребности“. Дори, ако бъдат посрещнати с добронамереност от страна на образователната институция, те трудно се доверяват на учителите и специалистите. Съменията и опасенията им, че детето ще бъде считано за различно от връстниците му, несправедливо оценявано от учителите или ощетено по отношение на дипломата му могат да останат през цялото време, докато пребивава в училище. Доверието между значимите възрастни за детето – учителите и родителите – винаги ще се закрепва върху една крехка нишка, за която трябва да се полагат грижи. Както казва един родител: ”Аз мога да дам доверието си само на един от екипа. С останалите съм просто учтив.” И тук е мястото за необходимия професионализъм на специалистите, които придружават учениците, да поддържат достатъчната дистанция и свързаност с родителите, и в същото време да работят като екип, без да забравят, че са там за и с детето.
В сегашната действителност, практиката за обучение на деца със специални образователни потребности се разиграва и развива между административните изисквания и човешките отношения в училище, в битката за отстояване срещу доминиращото вписване на „подкрепата“ в графици, учебни програми, училищни планове, технологизирайки случващото се в живите връзки, отнемайки от времето за изработване на индивидуализиран подход към конкретното дете от страна на учителите, специалистите и училищното управление на образователния процес. В тази динамика може да се отвори място, където участниците могат да се срещат и разговарят за трудностите във връзката си с детето или за малките открития, които то им е показало или са направили заедно с него или на които ги е научило то. Това пространство позволява да се изследва и коментира, да се спори и пита, да се обменят идеи и търсят заедно отговори, да се кръстосват различните гледни точки – обучителни, педагогически, клинични, правни, социални, особено когато нещо не върви и е трудно. Училищната лаборатория е жива и учеща среда.
Като училищен психолог, който дълги години се занимава с интеграцията на деца, които са болни или уязвими, наказвани или изключвани на педагогически съвети, деца, обиколили училища без да намерят своето място, зная, че най-голямото предизвикателство е предоставянето на професионалиста като подкрепа за детето и закрепване на отношенията с него през ангажирането му с индивидуалната ситуация на детето. В помагащата работа осигуряването на постоянна, предвидима и синхронизирана на всички нива практика се осигурява чрез „работа по случай“ с участието на всички, които са отговорни за детето в училище.
Училищната лаборатория „Посрещане на различието“ се създава, за да ориентира практиката на учителите, възпитателите, специалистите и другите възрастни да бъдат партньори на детето през отношенията, които формират с него в зависимост от позицията си в обучителния контекст. Развитието на тези отношения започва още от първата среща с детето, подчинява се на споделени цели и продължава докато е необходимо за постигане на оптималното ниво на спокойно, самостоятелно функциониране и напредък в ученето, научаването и участието на детето.
Сегашната ситуация на медицински модел за определяне на дефицити и затруднения на децата означава, че се залагат предварителни ограничения и се предпоставя докъде може да стигне обучението и развитието на едно дете. Опитът от индивидуалната работа по случаи с деца със специални образователни потребности показва, че те често пъти ни изненадват с изборите и способностите си. Училищната лаборатория „Посрещане на различието“ отваря място за изненади и пораждане на нов разказ за детето от самото него, за което то поема своята отговорност.
Предварително за срещата бяха подготвени два текста, представящи работата на психолога и на специалистите от екипа в ресурсния център с двама ученици в среден курс. Тази част от срещата беше въведена от Десислава Иванова с кратък текст „Различието в срещата”, въвеждащ основните идеи и насоки, върху които се опира лабораторията и разговора, чрез който се осъществява партнирането в работата на психолозите, логопедите и ресурсните учители в училище:
„Различието в срещата”
Ключовите въпроси, поставени в текста на Анет Маринова бележат тези деликатни моменти, в които се срещат личното, което е от страна на родителите, на децата и подрастващите, на учителите, а така също и на институциите – семейство, училище, образователна система.
Ще откроя отново две означаващи и това са: „специалното“ – което се свързва с нуждата от подкрепа, а от друга страна често получаването на тази подкрепа може да наранява;
и „различието” – дума, която може да се чуе и да се преживее от една страна като присъда, в своята негативна конотация и от друга страна като нещо, което е част от всяко човешко същество. „Различието” бележи тези наши особености, които ни правят уникални индивиди. Училището и образователната система днес стават едно все по-видимо място на среща между уникалното в субекта и в същото време на онези педагогически и психологически модели, които правят възможно образованието да е достъпно за всеки индивид.
Днес бихме искали и сме ви поканили на една такава среща, посветена на разговора за различието и специалното, но с поглед към това какви са научените от нас опори, за да направим възможно уникалността в субекта да е включена в общото. От няколко години, благодарение на вече натрупания опит тук, в 23-то училище, аз се срещам в един формат, наречен супервизия, с екипа – психолози и ресурсни учители, за да може през представянето и обсъждането на събраната информация в работата с „различните” деца, да откроим онези важни детайли, които дават посока на по-нататъшната работа по посрещането, придружаването и подкрепата на децата и подрастващите в училище. Сега ще имате възможност да чуете два примера и начина, по който ние мислим за работата с децата. Разбира се, важно е да кажа, че това е белязано от нашата професионална позиция, опираща се на теорията и практиката на приложната психоанализа, ориентирана от учението на френския психоаналитик Жак Лакан.
Училищната лаборатория „Посрещането на различието” се ползва от опита с работата с деца в социалното и образователно поле, който ни дава възможност да разпознаем както белезите на психичното страдание, причинено от уникалната среща на детето със света, но така също и малките детайли, правещи възможно неговата субективност да се включи в социалната връзка. В този смисъл ви каним да се включите в една работа по изобретяване, изследване и търсене на възможното решение.
Константин Милчев и Анет Маринова успяха със своите текстове, представящи работата с двама ученика, да предадат своя опит и въпроси около срещата с детето в неговото различие, както и в неговото придружаване в намирането на възможното, за да може то да бъде включено в училище. В последвалата дискусия с всички участници бяха поставени много въпроси около начина, по който чуваме и родителите, и учениците, както и учителите, колко е важно да има място за среща и възможност за разговор.
Разговорът по отношение на опита, представен в двата текста за срещите и подкрепата към двама подрастващи уценици, отвори едно пространство на размисъл за това кое прави възможно за всяко едно от децата, независимо от трудностите и различното поведение, което те имат, да могат да останат в училище и да намерят своето място сред другите.
Във втората част на срещата на училищната лаборатория участниците имаха възможност да гледат френския документален филм „Моят клас, какъв клас“, предоставен с любезното съдействие на Филип Лакаде, психоаналитик от Междудисциплинарния център на детето. Филмът представя ежедневната практика на училището „Сен Демар“ в департамента Сен Дени в Париж, което се сблъсква с културното многообразие на възпитаниците си от предградията и избрало да тръгне по пътя на приобщаването им към общочовешките ценности. Учителите и директорът търсят нови начини за преподаване на ученици, които имат трудности. Чрез съвместна работа с психоаналитиците, училището разработва проект за намиране на място за всяко дете. Филмът показва ученото и научаването чрез ателиета за творчество, работа върху тялото, музика, работа върху пътешествието, писане, които правят възможно връщането на учениците в общия език, който ни позволява да общуваме и споделяме, да живеем. Вдъхновението и събуждането на желание за абсолютно необходимо участие в ученето и собственото порастване на учениците е чрез техните лични открития, които те ще направят, това което знаят и потенциала си. Училището, което се показва пред зрителя е училище, което не е направено само за децата, които успяват, а за всички чрез реализирането на едно пътуване. Културата и знанията не са хартия, а светът, който ни обкръжава. Учителите придружават децата в погледа им към света, формирането им на мнения и изразяването на всеки.
Един от въпросите, поставени от филма е: Как да се преподава днес? Последва изключително интересна, макар и кратка дискусия, в която всеки един от участниците имаш възможност да сподели своите въпроси и вълнение около съвременните предизвикателства на предаване на общия език на ценностите и културата с паралели с действителността у нас.
Автори: Анет Маринова и Десислава Иванова
