Българско Общество за Лаканинаска Психоанализа,
Cдружение „Дете и пространство”,
EuroVoD и Френски Институт в България
Имаме удоволствието да Ви поканим на представянето на филма „Под открито небе” със субтитри на български език
Специални гости: Мариана Отеро, режисьор на филма и Мари Бремон, клиничен психолог, работещ в „Куртил“- Белгия
Очакваме Ви в Сряда 2 Април 2014г., от 18:00 часа във Френски Културен Институт, град София, пл. „Славейков“ №3
Четвъртък 3 април, 2014 от 16.00 в гр. Стара Загора, сградата на общината.
Петък 4 април, 2014 от 18.00 в гр. Русе, Регионален исторически музей.
След филма ще последва дискусия с Мариана Отеро и Мари Бремон!
За информация: http://sbpl.bg; http://www.childandspace.com/
e-mail: champfreudienbg@gmail.com Тел. за контакт : 0885 362 02
Да видиш света през очите на другите
Мариана Отеро
/ Увод към книгата на Мариана Отеро и Мари Бремон „Под открито небе. Куртил, място за ежедневно изобретяване”/
Съвсем в началото имах желанието да направя филм с хора, които са различни, хора, които имат радикално различна връзка със света, с езика и с тялото. Тези, които биват най-често наричани умствено изостанали, луди, или още психотични.
Без значение с какво име ги наричат, аз исках да направя филм с тях, за да им дам думата и още, за да поставя на сцената техния начин да виждат света. Имах идеята, че искам да разбера нещо за това, а не исках да остана в позицията на наблюдател, който съзерцава. Смятах, че имаме какво да научим от лудостта.
Тогава започнах да посещавам институции, които приемат „умствено изостанали” или „хора с душевни проблеми”. Видях много места, в които те са настанени, подкрепени, подпомогнати, понякога по доста симпатичен начин, изпълнен с уважение, понякога по авторитарен и нормативизиращ начин.
Но бих казала, че ако тези срещи бяха вълнуващи, то аз не можех да се освободя от собствения си поглед към света: аз предполагах , че те изпитват определени чувства, усещания, мнения, идеи, които като погледнах по-отблизо, си дадох сметка, че са моите собствени. В крайна сметка, в ущърб на собствените ми усилия, моят поглед не ми позволяваше да разбера, той се затъмняваше от моите слаби интерпретации и усещания, той винаги ме довеждаше „до същото”.
От друга страна аз бързо разбрах, че ако изцяло изоставя тези интерпретации, ще остана в омайването: щях да ги оставя да правят това, което правят, да говорят, даже да лудеят или пък щях да се вкопая в тяхната тишина. В крайна сметка, те щяха да бъдат отново препратени към тяхното абсолютно различие. Отзовах се пред този парадокс: Като не се осланях единствено на себе си, аз ги правех или идентични, или напълно чужди.
В моите филми по принцип аз гледам другия с волята и с желанието да го разбера, да го разкажа през неговата логика, най-близо до неговата интимност и отношение към света. Така че се стремя да се отърся от идеята, която априори съм си създала за него. Например, в Entre nos mains, аз се отърсих от идеята за работничката – тази, за която понякога ме обвиняваха, че съм снимала – ангажирана, синдикалистка, разбунтувана, за да успея накрая да филмирам жени, които откриват политиката чрез проект за кооперация. В La loi du college, аз се отдалечих от идеята за разбунтувалия се и рязък ученик, за да снимам по-сложни ученици, едновременно съпротивляващи се и подчинени. Всеки път аз трябваше да се отделя от моите преценки, от това, което стоеше като препятствие между мен и другите, за да се опитам да вляза в тяхната логика, в тяхното възприятие.
За Под открито небе това не беше достатъчно. Аз се опитвах да се отърся от моите преценки, но цялото ми същество носеше отпечатъка на общия начин на възприемане на света и тялото: моят начин да казвам „аз”, „той” или „тя”, да възприемам времето, пространството, много неща, които не знаех или пък от които не можех да се разтоваря… Тоз път другият беше от много различен порядък. За да го видя, ми липсваше нещо.
И после, един ден пристигнах в Куртил, една институция, която приема на интернатен принцип или на полу-интернатен принцип деца, които са социално и психически в затруднение.
Помня първото събрание с координиращия екип, който се състои от десетина терапевтични отговорници на различните групи за живот в институцията.
Защо те не използваха думи като „проблем в душевното здраве”, както правеха на другите места, които бях посетила? Този въпрос беше първия, който им зададох.
Те ми отговориха, че не считат тези деца като дефицитарни, а като индивиди, които имат различна от нашата структура. Те не ги виждаха от страната на липсата, на „минус”, а от страната на тяхната изключителност. Те използваха една много живописна метафора, за ги опишат: обясниха ми, че всяко дете, което е там, има свой частен език, за разлика от нас, които имаме общ език. Те уточниха, че всъщност това е много опростен начин да се опишат нещата, но че това позволява, да се посочи пътя, който трябва да следваме, за да стигнем до тях. После ми говориха за тяхната работа, която се състоеше преди всичко в това да откриват, да се опитват да разберат загадката, която представлява всяко дете. Случай по случай, без априори.
Открих хора, които без да са кинематографи, упражняват същия занаят като мен: те се опитват да видят света през очите на другите и с тези деца, тези други и различни, аз разбрах, че това не става от само себе си, а благодарение на един теоретичен инструментариум, на една работа върху себе си, една работа на рефлексия и на едно ежедневно и непрестанно поставяне на въпроси.
По време на първите дни от престоя си в Куртил аз не разбирах кой знае какво: нито поведението на децата, които можех справедливо да определя като възбудени, мечтатели, странни или нежни, нито възрастните, които реагираха също по учудващ и необичаен начин.
Мислейки си за времето, слушайки възрастните по време на екипните им срещи, задавайки им въпроси относно децата, и връщайки се след това в ежедневието, аз малко по малко започнах да виждам, че това, което не виждах в началото. Невидимото стана видимо. Аз започнах да разбирам децата. Моят поглед се промени.
В Куртил аз придобих особен опит. Това беше бавен и екзалтиращ опит на една промяна на погледа. Видях света с други очи.
Исках да направя филм, за да споделя със зрителя този опит, да му позволя да разбере малко лудостта на тези деца и да му дам възможност да се постави в позицията на наблюдател, на слушател.
В такъв случай "Под открито небе" е филм за какво? Това е филм за уникалната визия към света, проследявайки няколко деца, които имат радикално различна връзка с тях самите, с телата си и с другите. Да, но това е също така един филм за погледа и по-точно за прехода на мисълта, който погледа трябва да проследи, за да се измести и да успее да види. Това е един филм, който разказва за работата, за пътя на погледа. Да гледаш означава да се откажеш от своите предварителни нагласи, това означава да експериментираш мисълта. Винаги става дума за това, но не винаги го разбираме. Аз се опитах да го покажа, да направя така, че да оживее за зрителя.
Във филма аз не се опитвам да правя равносметка на Куртил в неговата цялост и начин на работа. Не съм целяла да задълбоча теоретичния субтрат, който поражда и позволява на възрастните, работещи там, да осъществяват това отделяне на погледа. Аз не съм показвала тази теория, събранията, интензивния интелектуален живот на това място, а само това, което позволяваше времето на филма, за да се отдели човек и да види по различен начин.
Веднъж след като филмът беше готов, след първите прожекции, аз разбрах, че зрителите имаха желание да научат повече за начина, по който са направени снимките, а също и за институцията и тази употреба на изключителното, което е там е факт от психоанализата.
Поради това, че аз рядко присъствам на прожекциите, а и защото, когато има дебатите, които винаги ми се струваха много кратки, аз си казах, че може би ще бъде интересно да продължим филма чрез една книга, в която да се даде думата на тези, които преди 30 години са създали и измислили Куртил и продължават да го сътворяват.
Придружена от Мари Бремон, която работи в Куртил и беше мой съратник по време на снимките, ние задаваме въпроси на четиримата основатели на това място, Александър Стивънс, Доминик Холвут, Бернар Сейнав и Вероник Мариаж.
Ние им задаваме всякакви въпроси, които възникнаха у мен в течение на тези две години, споделени с тях. Това вероятно са въпроси, които зрителят ще зададе след като гледа филма, защото те са свързани с моя подход, с моя поглед и следователно с това, което по някакъв начин се просмуква във филма. Тези отговори нямат стойността на истина: става дума за една определена визия – специална визия на тези, които работят на това място – и за един особен начин на употреба на психиатрията, на психоанализата, на Фройд и на Лакан.
Филмът се разполага от страната на опита, а тази книга по-скоро е от страната на знанието и на интелектуалното любопитство. Тя дава някои опорни точки за историята на психиатрията, на институциите за деца и за психоанализата, за да се разбере в какъв контекст на лечение на душевната болест е създаден и развит Куртил. Книгата разказва как Куртил е бил измислен, с каква тероетико-клинична основа. Тя осветлява някои психоаналитични понятия като ги свързва с тяхното приложение в практиката на тази институция. После се разказва по-точно за организацията и настоящето функциониране на Куртил.
Най-сетне, Мари Бремон и аз самата се връщаме към снимките, които за нас, и за възрастните и децата, бяха един изненадващ и уникален опит на пресечната точка на две практики, тази на психоанализата и тази на документалното кино.
По време на интервютата се цитират или припомнят децата от филма, защото, като всички деца в Куртил, те са субекти, около които това място непрестанно се изобретява и сътворява отново и отново, ден след ден.
