„ТАЗИ, ТАКА НАРЕЧЕНА КРИЗА, НЕ СЪЩЕСТВУВА“ – ЖАК ЛАКАН ЗА ПСИХОАНАЛИЗАТА ПРЕЗ 1974
Интервю за италианското списание Panorama взето от Емилио Грансото 1974г.
Емилио Грансото: чуваме все повече да се говори за криза на психоанализата. Казват, че Зигмунд Фройд е минало тъй като модерното общество е установило, че неговият труд е недостатъчен за разбирането на човека или за изследване в дълбочина на неговото взаимоотношение със света?
Ж.Л.: Това са дрънканици. На първо място тази така наречена криза не съществува, не би могло. Психоанализата все още не се е доближила до намирането на собствените си ограничения. Все още има толкова много за откриване в практиката и в осъзнаването. В психоанализата няма готови отговори а само едно търпеливо, дългосрочно търсене на основания.
На второ място за Фройд. Как може да се каже, че е минало като все още не сме го разбрали напълно? Това, което знаем със сигурност е, че той ни накара да разберем неща, които са изцяло нови, които не можехме да си представим преди него. От проблемите на несъзнаваното до важността на сексуалността, от достъпа ни до символичната област до подчинеността ни на законите на езика.
Неговата доктрина постави под въпрос самата истина и това засяга всеки индивид лично. Далеч не е в криза. Ще повторя: далеч сме от Фройд. Името му е употребявано за прикритие на много неща, имало е отклонения и епигони, които не винаги са следвали вярно модела му създавайки объркване за това какво е искал да каже. След смъртта му през 1939г. някои от неговите ученици също обявиха, че практикуват различен вид психоанализа, редуцирайки учението му до няколко банални формули: техниката като ритуал, практика ограничена до лекуване на човешкото поведение с цел ре-адаптиране на индивида към неговото социално обкръжение. Това е отрицанието на Фройд: успокояваща, салонна психоанализа.
Самият той го беше предсказал. Беше казал, че има 3 невъзможни професии, 3 невъзможни задачи: да управляваш, да обучаваш и да упражняваш психоанализа. Понастоящем не е много важно, кой поема отговорност да управлява и всеки се обявява за обучител. А психоаналитиците, благодарение на Господ, благоденстват като експерти и шарлатани. Да предлагаш помощ на хората значи да гарантираш успех и тогава клиентите чукат на вратата. Психоанализата е нещо много различно от това.
Какво по-точно?
Аз го определям като симптом – нещо, което разкрива болестите на обществото, в което живеем. Разбира се това не е философия. Аз презирам философията. Вече ужасно дълго време тя няма нищо ново, интересно да каже. Психоанализата също така не е вяра и не съм склонен да я наричам наука. Нека кажем, че е една практика, която се интересува от това, което не върви. Това създава ужасна трудност защото така въвежда невъзможното, въображаемото в ежедневието. Засега е постигнала известни резултати, но все още тя няма правила и е склонна към всякакъв вид колебания.
Не трябва да забравяме, че тя е нещо съвсем ново по отношение на медицината и психологията и близките и области. Тя също така е много млада. Фройд си отиде преди едва около 35 години. Неговата първа книга „Тълкуване на сънищата“ беше публикувана през 1900г. и имаше много малка популярност. Мисля, че са продали около 300 екземпляра през първите няколко години. Той е имал една шепа ученици, които били считани за луди и дори не можели да се разберат помежду си как да практикуват и да тълкуват, това което са научили.
Какво не върви със съвременните хора?
Това голямо равнодушие в живота ни, следствие на треската за прогрес. Чрез психоанализата хората очакват да открият доколко могат да се отърват от това равнодушие.
Какво кара хората да се психоанализират?
Страхът. Когато нещо се случи с някого и не го разбират, дори ако са искали да им се случи, те се страхуват. Страдат от това, че не разбират и малко по малко изпадат в паника. Това е неврозата. При хистеричната невроза, тялото се разболява от страха да не се разболее без да е болно наистина. При натрапливата невроза, страхът предизвиква странни мисли, мисли, които не могат да бъдат контролирани, фобии, при които форми и обекти придобиват различни значения, които плашат хората.
Например..?
Невротичният човек може да се чувства принуден от ужасяваща го необходимост да проврява десетки пъти дали е спрял чешмата или дали нещо си е на мястото, дори когато са сигурни, че чешмата е спряна и нещото е където трябва. Няма хапчета, които да лекуват това. Трябва да се разбере защо се случва това и какво значи.
А лечението?
Невротикът е болен човек, който се лекува със слово, преди всичко неговото собствено. Той трябва да говори, да разказва, да се обяснява. Фройд дефинира психоанализата като приемането от субекта на собствената му история, доколкото тази история е съставена от думите отправени към един друг човек. Психоанализата е царството на речта, няма друго средство. Фройд обясняваше, че несъзнаваното не е толкова дълбоко, колкото недостъпно за съзнателно изследване. Също, че в това несъзнавано говорещия е субекта в субекта, отвъд субекта. Голямата сила на психоанализата е говоренето.
Чие говорене? На болния или на психоаналитика?
В психоанализата термините „болен“, „лекар“ и „лекарство“ са толкова неподходящи колкото всички формулировки предполагащи пасивност. Казваме: „иди да те психоанализират“. Това е погрешно. Човекът извършващ основната работа в психоанализата е говорещия субект, който анализира себе си. Това е така дори когато той го прави по начин предложен от аналитика, който му казва как трябва да процедира и който прави полезни интервенции.
Субектът получава интерпретации, които на пръв поглед изглежда, че придават смисъл на това, което той казва. Всъщност интерпретацията е много по-хитра, цели да премахне смисъла от нещата, от които субекта страда. Целта е да му покаже, използвайки собствения му разказ, че симптомът или нека го наречем болестта, няма връзка с нищо и е лишен от всякакъв смисъл. Дори да изглежда истински, не съществува.
Пътищата, по които този акт на речта се развива, изисква много практика и безкрайно търпение. Инструментите на психоанализата са търпение и въздържане. Техниката се състои във въздържане на степента на помощ, която давате на субекта, който се анализира. Така че психоанализата не е проста работа.
Когато говорим за Жак Лакан неизбежно го свързваме с формулата „Връщане към Фройд“. Какво означава тази фраза?
Точно каквото казва. Психоанализата е Фройд. Ако искаш да правиш психоанализа трябва да се обърнеш назад към Фройд, към неговите дефиниции, прочетени и тълкувани буквално. Аз учредих една Фройдистка школа в Париж точно с такова намерение. Повече от 20 години излагам възгледите си: да се върнеш към Фройд просто означава да изметеш почвата от отклоненията и недоразуменията на екзистенциалната феноменология например а също от институционалния формализъм на психоаналитичните общества и да възстановиш един прочит на учението на Фройд, което следва определени, краен брой принципи основани на неговия труд. Препрочитането на Фройд означава просто препрочитане на Фройд. Който не право това, злоупотребява с думите когато говори за психоанализа.
Фройд обаче е труден. А Лакан, казват го прави крайно неразбираем. Лакан говори и особено пише по такъв начин, че само много малко негови последователи могат да се надяват да разберат…
Знам, знам, мислят ме за обскурант, който крие своите мисли зад димни завеси. Чудя се защо. Аз повтарям заедно с Фройд, че анализата е „интер-субективната игра, чрез която истината навлиза в реалното“. Не е ли достатъчно ясно? Психоанализата не е детска игра.
Книгите ми са обявени за неразбираеми. Неразбираеми за кого? Не съм ги писал за когото и да е, мислейки че всеки може да ги разбере. Точно обратното, никога не съм се полагал и минимални усилия да се нагаждам по вкусовете на моите читатели, които и да са. Имах неща за казване и ги казах. За мен е достатъчно, че имам публика, която чете моите произведения. Ако не разбират, нека сме търпеливи. А за броя на читателите, имах повече късмет от Фройд. Може би дори моите книги са четени от прекалено широка аудитория, което намирам за удивително.
Убеден съм също, че след най-много десетина години, хората които четат работите ми ще ги намират за напълно прозрачни, като хубава чаша бира. Може би тогава ще казват „Този Лакан, толкова е банален“.
Какви са характеристиките на лаканианството?
Малко е рано да се каже, тъй като лаканианството все още не съществува. Ние засега можем да усетим само един полъх от него, едно предусещане.
Във всеки случай Лакан е един господин, който е практикувал психоанализа най-малко 40 години и я е изучавал за не по-малко. Вярвам в структурализма и в науката за езика. Аз написах в книгата си, че „това, към което откритието на Фройд ни насочва е чудовищността на реда, в който сме включени, в който, така да се каже, сме повторно родени, произлизайки от подходящо назования стадий на детството, в който сме безсловесни“.
Езикът е – като един момент от всеобщия конкретен дискурс – който съставлява символичния ред, върху който Фройд основава своето откритие. Светът на говора е този, който създава света на нещата, който първоначално е замъглен във всичко, което се случва. Само думите дават завършен смисъл на същността на нещата. Без думите нищо не би съществувало. Какво би било удоволствието без посредничеството на езика?
Моята мисъл е, че чрез очертаване на законите на несъзнаваното в ранните си трудове (Тълкуване на сънищата, Отвъд принципа на удоволствието, Тотем и табу) формулировките на Фройд се явяват предвестник на теориите, с които Фердинанд дьо Сосюр няколко години по-късно отвори пътя на модерната лингвистика.
А чистото мислене?
Както всичко друго то е подчинено на законите на езика. Само думите могат да пораждат мисъл и да й придават същност. Без езикът, човечеството никога не би напреднало в усилията си да разбере мисленето. Това е също така вярно за психоанализата. Каквато и функция да й приписваме, форма на лечение, обучение или правене на проучвания, има само едно средство, което можем да прилагаме, речта на пациента. Всяка реч, също така, заслужава отговор.
Анализата като диалог. Има някои, които я тълкуват като заместител на изповядване…
Какво изповядване? Всъщност нищо не изповядваш на психоаналитика. Отдаден си просто всичко, което ти дойде на ум. Това са думи. Откритието на психоанализата е човекът като говорещо животно. Работа на аналитика е да подреди думите, които чува, придавайки им смисъл и значение. За да бъде възможна една добра анализа трябва да има съгласие, разбиране между аналитика и субекта, който се анализира.
Чрез дискурса на последния, аналитика се опитва да разбере за какво става въпрос и отивайки отвъд видимия симптом да открие възела на истината в сърцето на материята. Другата функция на аналитика е да обясни значението на използваните думи, така че да позволи на пациента да разбере какво може да очаква от анализата.
Взаимоотношение, което се нуждае от много доверие…
Или по-скоро обмяна, при която важното е, че един човек говори а другия слуша. Също така и мълчанието. Аналитикът не поставя въпроси и не добавя идеи от себе си. Той само дава отговорите, които иска на въпросите, които иска. Но в крайна сметка субекта, който се анализира винаги отива там където аналитика го води.
Преди малко споменахте терапия. Имали възможност за излекуване? Можели да излезем от неврозата?
Психоанализата е успешна когато почисти терена, отиде отвъд симптомите, отиде отвъд реалното. С други думи, когато докосне истината.
Можете ли да изложите същата концепция с по-малко лаканиански термини?
Наричам „симптом“ всичко, което идва от реалното. А реалното е всичко, което не е в ред, не работи и се противи на човешкия живот и неговата свързаност със собствената личност. Реалното винаги се завръща на същото място. И вие винаги ще го намерите в същите атрибути. Има учени, които твърдят, че няма невъзможни неща в реалното и трябва нахалство да кажеш такова нещо или както подозирам, пълно невежество в това, което правиш и казваш.
Реалното и невъзможното са антитези и не вървят заедно. Анализата тика субекта към невъзможното предлагайки му да гледа на света, такъв какъвто е, един въображаем свят без смисъл. Докато реалното е като лаком гларус, който се храни само със смислови неща, действия, които имат смисъл.
Често чуваме да казват, че трябва да придадем смисъл на това или онова, на нечии мисли, въжделения, секс, живот. Но ние не знаем абсолютно нищо за живота. Експертите се задъхват опитвайки се да ни го обясняват.
Опасявам се, че чрез техните провали реалното, това чудовищно нещо, което не съществува, печели в крайна сметка. Науката се превръща в религия и става все по-деспотична, тъпа и мъглява. Имаме атомен господ, космичен господ и т.н. ако науката или религията победят с психоанализата е свършено.
Какво е взаимоотношението днес между науката и психоанализата?
За мен единствената истинска наука, която си струва да следваме е научната фантастика. Другата, официалната наука с нейните олтари в лабораториите върви пипнешком напред без да достига някаква златна среда. Дори вече се страхува от собствената си сянка.
Изглежда скоро експертите ще имат тревожни моменти. Надявайки техните официални одежди в техните асептични лаборатории, тези възрастни деца играещи с неизвестни неща, създавайки все по-сложни уреди, изобретявайки все по-мъгляви формули, започват да се питат какво може да стане утре, какво тези все по-нови изследователски проекти могат да ни донесат. Стига, казвам аз. А, ако е твърде късно, биолози и физици и химици си задават въпроса. аз мисля, че те са луди. Те вече променят физиономията на вселената и едва сега им хрумва, че това може да е опасно. А, ако всичко се взриви в лицето им? Ако бактерията отгледана с любов в тяхната бляскава лаборатория се трансформира в наш смъртен враг? Ако орди от тази бактерия залеят света заедно с целия боклук, който го населява, начело с тези лабораторни експерти?
В добавка към трите невъзможни професии на Фройд (управление, образование и психоанализа) бих добавил и четвърта, наука. Но експертите на са достатъчно експерти за да знаят, че тяхната професия е невъзможна.
Значи Вие имате доста песимистичен възглед за това, което наричат прогрес…
Не, това е нещо съвсем различно. Аз не съм песимист. Нищо няма да се случи. Поради простата причина, че човекът не става за нищо, дори не може да се самоунищожи. Лично аз намирам идеята за една всеобхватна, предизвикана от човека чума, за доста прекрасна. Това би било доказателство, че той е успял да сътвори нещо със собствените си ръце и ум без божествена или природна намеса.
Всички тези бактерии отгледани за забавление, заливащи света като скакалците в Библията биха отбелязали триумфа на човечеството. Но, това няма да се случи. Науката се мотае из своята криза на отговорност: всичко ще се върне на естественото си място, казват те. А както казах аз, реалното ще победи, както винаги. А ние ще сме прецакани както винаги.
Друг парадокс на Жак Лакан. Наред с труднодостъпността на Вашия език и замъглеността на Вашите концепти, Вие сте критикуван за Вашите шеги, игри с думи, каламбури и точно за Вашите парадокси. Вашият слушател или читател има правото да се чувства малко дезориентиран.
Аз не се шегувам, нещата, които казвам са много сериозни. Аз просто използвам думите по същия начин, по който експертите, за които говоря, използват техните дестилатори и техните електронни вериги. Аз винаги се старая да се отнасям до опита на психоанализата.
Вие казвате: реалното не съществува. Но средностатистическия Джо знае, че реалното е света, всичко, което го заобикаля, което може да докосне и да види с невъоръжено око.
Първо, нека се отървем от този средностатистически Джо, който не съществува. Той е статистическа фикция. Има индивиди и това е всичко. Когато чуя хората да говорят за човека от улицата, за изследвания на общественото мнение, за масови феномени и т.н., аз си мисля за всичките пациенти, които съм виждал на кушетката си и съм слушал 40 години. Никой от тях, в никаква степен не приличаше на другите, никой от тях нямаше същите фобии и тревоги, същия начин на говорене, същия страх, че не разбира. Кой е средностатистическия Джо: аз, Вие, моят портиер, президента на републиката, Кой?
Ние говорим за реалното, за света, който всички виждаме.
ОК. Разликата между реалното (това, което не върви) и символичното, въображаемото (което е истината) е, че реалното е света. Да видиш, че света не съществува, че няма свят е достатъчно да се сетим за голямото количество баналности, които безкраен брой имбецили вярват, че е светът. Каня моите приятели от Panorama, преди да ме обвиняват за парадокси, да помислят внимателно върху това, което току що прочетохте.
Хората ще си кажат, че ставате все по-песимистичен.
Това не е вярно. Аз не съм от алармаджиите или тревожещите се. Беда сполетява психоаналитика, който не е достигнал отвъд етапа на тревога. Вярно е: навсякъде около нас има тревожещи, всичко поглъщащи неща като телевизията, която изяжда толкова много от нас. Но това е само защото има хора, които позволяват да бъдат изядени, които дори си измислят основания да се интересуват от това, което гледат.
Има и други чудовищни неща, които са също толкова поглъщащи: ракети до луната, изследване на дъното на океана и т.н. всякакви неща, които поглъщат хора. Но не си струва да правим голям проблем от това. Сигурен съм, че когато имаме достатъчно ракети, телевизори и от тези злочести търсения в бездната, ще намерим нещо друго, с което да се заемем. Това е едно превъплъщение на религията, нали? Кое чудовище е по-кръвожадно от религията? Това е един безкраен пир на наслада от векове, както вече видяхме.
Моят отговор на това е да отбележа, че човекът винаги е бил способен да се приспособи към злото. Единственото реално, което можем да възприемем, до което имаме достъп е точно това, нуждата от причина: да придадем някакво значение на нещата, както казахме по-рано. В противен случай човек не би се тревожел, Фройд не би станал известен и аз бих преподавал в някое начално училище.
Тревогите винаги ли имат такъв произход или има тревоги свързани със социалните условия, историческите периоди или географските катастрофи?
Тревогата на експерта, който се страхува от собствените открития може би изглежда като феномен от последно време. Но какво знаем ние за това, което се е случвало в други времена? Драмите на други изследователи? Тревогата на работника поробен от поточната линия като гребците на галерите, това е днешната тревога. Или по-просто казано, тази тревога е свързана с днешните думи и определения.
Но какво е тревогата в психоанализата?
Нещо разположено извън тялото ни, страх, обаче страх от нищо, към което тялото, включително мисълта ни да може да се насочи. В крайна сметка страх от страха. Много от тези страхове и тревоги, на нивото, на което ги възприемаме, имат връзка със секса. Фройд каза, че за говорещото животно наречено човек, сексуалността няма лек, нито надежда. Една от задачите на аналитика е да намери връзката между тревога и секс, това голямо неизвестно в думите на пациента.
Сега когато секса е разпространен навсякъде накъдето и да обърнеш поглед – секс в киното, в театъра, по телевизията и във вестниците, песните и на плажа – може да чуем да се казва, че хората са по-малко тревожни за проблеми свързани със сексуалната сфера. Табутата са паднали, казват и хората вече не се страхуват от секса.
Нахлуващата секс-мания е просто феномен на рекламата. Психоанализата е сериозна материя, която засяга, повтарям, едно строго лично взаимоотношение между двама индивиди, субекта и аналитика. Няма колективна психоанализа, както няма масови тревоги или неврози.
Фактът, че за секса се говори, показва се по уличните ъгли като прах за пране по телевизионните реклами, не носи никакво обещание за радост. Аз не казвам, че това е нещо лошо. Разбира се това не е достатъчно за да лекува конкретни проблеми и тревоги. Това е част от модата, от тази фалшива либерализация, която така нареченото разкрепостено общество ни дава, като благоволение свише. Но това е безполезно на нивото на психоанализата.
Превод от английски: д-р Евгений Генчев