Децата и техните обекти*
Даниел Роа
Взета буквално, темата „Децата и техните обекти” подчертава измерението на множествеността – покана да не се есенциализира „детето”.
Тук има две множества: от една страна, „децата”, а от друга, „обектите”, които са свързани чрез притежателното местоимение „техните”. По някакъв начин децата са определени от обектите, които те правят техни. Що се отнася до обектите, само децата могат да ни научат какво представляват те, как се употребяват и какви са техните функции. А връзката между тях – става ли въпрос за отношение на притежание? Имаме възможност да разгледаме това отношение въз основа на онова, което децата ни учат за него.
Тези две множества – „деца” и „обекти” – следва да се разглеждат като подобия, така както ги определя Лакан, като означаващи, които се регулират едно спрямо друго. Ето защо ще бъде полезно, като си послужим с понятията, очертани от Жак-Ален Милер, да разгледаме децата и обектите като партньори в играта на живота.
„Меню от дребни обекти” [Les « menus objets »] [1]
Изразът „дребни обекти” се среща многократно в учението на Лакан – израз, който е добре конструиран, за да подчертае, че децата включват обектите в менюто си, и да подскаже, че понякога някои обекти консумират, дори поглъщат децата. Такъв е подходът към обектите, избран за това представяне.
Всъщност при срещата – аналитично лечение, психотерапия, в институция, в ясла, в болница, в училище – децата се представят със своите дребни обекти или са завладени от дребните обекти, които са им предоставени, или пък точно от онези, които не са им предоставени!
За да започнем от лечението, бихме казали, че децата се анализират със своите обекти. Всъщност в този контекст те ни показват каква е тяхната природа, а това е знание, което може да се използва както в други институции, така и в ежедневието. Защото присъствието на тези обекти в никакъв случай не е въпрос на приложена към децата аналитична техника: става въпрос за посрещане на обектите-партньори на детето. Разбира се, те невинаги се появяват и тогава трябва да ги търсим: те са някъде – в чакалнята, у дома, на улицата или в новите пространства, създадени от науката, обекти, които са физически отделени от детето, но интимно свързани с него.
Традиционни обекти на искането или нови обекти, произведени от техниката, ние лесно ги разпознаваме в ежедневието на децата: в семейството това са обектите, от които понякога те ще бъдат лишени, като заплаха или в действителност; в началното училище, в прогимназията, в гимназията това са тези обекти, които ще бъдат конфискувани. Ето ценните предмети на детето, секвестирани в лоша компания, тази на „наказанието”, чиито белег на позор те ще носят отсега нататък.
Това ни насърчава да изберем „да вземем страната на нещата“ в нашата практика [3]”, както подчертава Франсис Понж в едноименната си стихосбирка, тоест да разглеждаме обектите в тяхната материалност и думатериализъм [motérialisme] [4]. Поетът представя два начина на съществуване на „нещата“: обекти от осезаемия свят и резонанси на езика. За поета „да вземем страната на нещата” е от същия порядък като начина, по който децата вземат страната на обектите, които срещат.
В това движение, в което посрещаме децата с техните обекти, откриваме, че действително самите обекти също вземат страна, че те са част от играта и разиграват своя собствена партия в нея. И това става по два начина: чрез отпечатъка, който получават в избора си от това дете – в чистата случайност на мигновеността на момента, в който това се случва – и също чрез белега, който получават от вписването си като означаващи в актуалността на дискурса. Това второ време на субективизация отговаря на темпоралността на в-последствието при заемането на позиция на субекта спрямо предходното време. При отсъствието на това време 2 обектът постоянства в битието си на наслаждение без ресурса на своето битие на подобие и дори заразява това битие на подобие, което му се връща под формата на халюцинация или преследване – ще се позовем на случая Робер, детето-вълк [5].
Тъкмо в качеството си на подобия обектите могат да бъдат манипулирани – разменяни, крадени, заемани или давани, губени или намирани. Те притежават и много други непсихологични качества, които ги правят по-достъпни от хората в обкръжението на детето, по-надеждни и по-стабилни от говорещите същества. Обектите понасят много повече неща, могат да бъдат унищожени без да има ответни мерки от тяхна страна.
Освен това обектите дават точни указания за „теориите за Другия”, изработени от субекта.
Връзката на децата с обектите се основа на едно умение за справяне, което им доставя определено задоволство. Ако конструкцията от Лего се срути, остава само да се плаче или да се взриви всичко! От обектите се очаква специална форма на гаранция, безплатна гаранция, без договор или предварително споразумение. Единственото обещание – но какво обещание само – е, че ще издържи на удара, тъй като самото дете допринася за това.
Безспорно неодушевените предмети имат душа, дори малки купчинки душа, което психоаналитиците са научили от децата.
Фройд и първите психоаналитици откриват „ менюто от дребни обекти” на децата
Фройд
Това е съвсем точно, защото първият обект, който попада под перото на Фройд е нов обект, току-що открит от един педиатър – обект на задоволяване, способен да замести удоволствието от сученето, обект, който детето включва в менюто си! Този обект се нарича „смучене“ (das Ludeln), обект, създаден от детето в услуга на това задоволяване, получено като производно на сученето. Езикът, палецът, биберонът не са заместители на гърдата, те са обекти, които служат на заместващото задоволяване: първото откритие на Фройд относно обектите на детето, основополагащо откритие за детската сексуалност. Да отбележим, че не става въпрос за заместител с нулева загуба. В началото има загуба – “търсенето на вече преживяно удоволствие…“ –, след това – начин за възстановяване на загубата, който не я отменя – „… сега отново възникнало в паметта удоволствие [6]“.
Второто откритие на Фройд – на което отделихме внимание в подготовката на 8-ия клиничен ден на Психоаналитичния институт за Детето – е известната игра с макарата на внука му [7]. Нека запомним, че този обект придобива особена стойност за детето, от една страна, поради вписването му в измерението на повторението отвъд принципа на удоволствието, и от друга, поради способността му да създава ново пространство чрез гласа на детето (fort–da) и чрез погледа му (да кара да изчезва и да се появява). Това е смисълът на коментара на Лакан: „Със своя обект детето прескача границите на своето превърнато в кладенец пространство и подема магическата формула.[8] ”Тук играта с макарата има функцията да се отдели частично от искането към Другия и на Другия, както и да направи място за неговото желание през нагонните обекти.
Третото откритие се отнася до обекта като фетиш, който е като петно, в смисъл че е произволен обект, взет от тялото на другия или от собственото тяло, който може да се зарази от задоволяването, следвайки странните пътища на предаване, подчертани от Фройд – тези на езиковите резонанси [9].
Мелани Клайн
За Мелани Клайн два принципа ръководят психичния живот на децата по отношение на тяхната връзка с обектите: завистта – обектът може да е единствено инкорпориран – и унищожението – всеки обект може да бъде унищожен. Много е интересно да се прочете отново коментарът на Лакан към представянето на случая Дик от М. Клайн в неговия Семинар I, „Техническите писания на Фройд“ [Les Écrits techniques de Freud]. В него той посочва, че именно процесът на унищожаване, приложен към обектите, ще отвори пред детето човешкия свят чрез „интереса към обектите като отделни [10]“. Това е фундаментална бележка, доколкото можем да отнесем към нея откритията на Фройд: заместването, кондензацията, повторението, контаминацията чрез езика са пътищата за предаване на наслаждението, които отварят пътя към откриването на „ един безкраен свят на обекти [11]“. Но не без одобрението на субекта, Bejahung.
Уиникот
Ако следваме Лакан, не може да не се спрем върху откритието на Уиникот за това, което той нарича „преходен обект“, за който казва, че „въпросът е не толкова в символната му стойност, колкото в действителното му съществуване“ [actuality] [12]. Основната характеристика на този обект е, че е прието да не се пита детето дали то го е създало или го е намерило. Лакан коментира: „Всички обекти в играта на детето са преходни обекти. Детето няма нужда да му се дават играчки в точния смисъл на думата, тъй като то си прави такива от всичко, което му попадне под ръка. Това са преходни обекти. По отношение на тях няма нужда да се питаме дали са по-субективни или по-обективни, те са от друго естество“ [13]. Лакан се интересува от това ново пространство, което създават преходните обекти, пространство, чиято истинска движеща сила е „липсата на обекта“.
В определен момент от нашата култура преходният обект е дал модела на опитомените обекти и образа на едно успокоено наслаждение, всички обекти, разглеждани като потенциално репариращи.
В клиничната практика се е откроил друг обект, който се противопоставя на тази тенденция – аутистичният обект, тираничен обект, който изглежда, че поглъща детето, изхвърля го от човешкия свят, крещи му и го наблюдава постоянно.
С Лакан – откриване на един нов обект
От момента на изобретяването му от Лакан, обектът а събира и съсредоточава в себе си качествата и стойностите на обектите, както са били обособени от Фройд и неговите ученици. Нека проследим нишката на „менюто от дребни обекти”.
През 1958 г. в „Насоката на лечението“, по повод установяването на преноса, Лакан посочва: „всеки знае – най-вече детските психоаналитици – за да се поддържа връзката с детето, са необходими доста дребни обекти” [menus objets] [14]. Тук тяхната функция е да отворят измерението на искането. Материалността на дребните обекти е в услуга на тяхната означаваща стойност. Но детето, което навлиза в речта, приема всеки нов обект в своя лаланг [lalangue] под формата на собствено име, без да се съобразява с правилното произношение или общото приписване. Лакан подчертава това години по-късно: като се основаваме на психоаналитичния опит, материалността на обектите не може да се разбере без техния думатериализъм [motérialisme].
През 1967 г., в „Аналитичният акт“, Лакан изтъква „този дребен обект, чийто статут очертава Уиникот [15]”, доколкото той издълбава мястото, очакващо субекта, не мястото на носталгията или желанието [envie] за едно завинаги изгубено наслаждение, а мястото на останалото завинаги непокътнато и актуално Lust-Ich („а именно аз самият съм правилото на моето удоволствие”) – субектът ще трябва да се разпознае в този Lust-Ich, който наистина е един проклет шегаджия [loustic]! Това е обектът на тревогата, който тук ни показва пътя, който да следваме: „вече имаме обекта a, който да ни води [16]“.
Няколко години по-късно, през май 1970 г. в семинара „Опаката страна на психоанализата”, Лакан използва израза „меню от дребни обекти”, за да обозначи присъствието на нови обекти, които създават и заемат едно неизвестно, поради това че е несъществуващо, до този момент пространство – „алетосферата” [alètosphère]: „А за менюто от дребни обекти малко a, които ще срещнете на всеки ъгъл на улицата, зад всички тези витрини, в това изобилие от обекти, създадени за да предизвикат вашето желание, доколкото то сега се управлява от науката, мислете за тях като за латузи [lathouses].“ [17]
Създаването от Лакан на тези два неологизма – образувани от гръцката дума ἀλήθεια, истина – ни позволява да назовем тези нови обекти, масивно инвестирани от децата на века, и да ги локализираме в пространство, където те се оценяват по критерия на чисто формалната истина – работи или не работи – което им придава съществена плътност, един особено мощен „авторитет“. Това, което Лакан нарича принадено наслаждение [plus–de–jouir], парадоксален израз за назоваване на този отпадък, тази издънка, този остатък, тази сърцевина на улавянето в един дискурс, е именно това, което реално действа в нашите джаджи, нашите свързани обекти, доколкото те са свързани с този остатък от наслаждение.
В продължение
Във в-последствието на разработките на Лакан виждаме да се очертават скритите зад играчките обекти на децата, така както самият дискурс ги оформя, за да им „паснат в ръцете”. На тази везна ги виждаме да се разкриват в действителната им реалност – като обект а в неговата Wirklichkeit на наслаждение и подобие. По този начин се уточняват техните функции:
- Обектът а като разделящ: в услуга на искането, обектите свързват децата с мястото на Другия, символно пространство, в което субектът открива своето място като липса. Вече не като репариращи обекти, те могат да поемат функцията на разделящи обекти, за да се откъснат от зависимостта от искането към и на Другия.
- Обектът а като агалма и като отделена част от тялото, частичен обект: тук той функционира като обект кондензатор за наслаждението, отнето от тялото [18]; в това си качество обектите придават консистентност на пространството на Другия като тяло, където намират място като „прелестни отпадъци”. Но сега когато са се превърнали в „извънтелесни” обекти, те дават нова перспектива към обекта, тази на една липса, включена във всеки обект на интерес, вкус, стойност, а именно това, което не може да се каже за него и което, на това място, предизвиква тревога [19].
- Обектът а като разработваемо ядро на наслаждението [noyau élaborable de la jouissance][20]: обектите също дават съществуване и авторитет на обекта наслаждение [21], който отваря директен достъп до Lust-Ich, до принаденото наслаждение [plus-de-jouir], като разклаща защитата на подобията на Другия на езика и на Другия на тялото, разработени пред реалното. Днешните деца са изследователи на това ново пространство, на тези нови мрежи, понякога на свой собствен риск. По този начин те ни учат, че връзката с техните обекти е основно симптоматична, подчинена на формалните закони, свързани със случайната среща на наслаждението с езика: заместване и кондензация, контаминация и унищожение. От вземането предвид на тези закони и на позицията на субекта по отношение на тях зависи нашето действие спрямо всяко дете, с което се срещаме заедно с неговите обекти-партньори.
*Текстът е подготвен като ориентиращ към темата на предстоящия IX Работен ден на Института за детето, който ще се състои през март 2027 г. В последствие темата на Работния ден е променена на „Manger: La pulsion orale chez l’enfant“. Оригиналният текст на Даниел Роа може да бъде прочетен тук.
[1] Бел.прев. Двусмислието се образува от употребата на думата „меню”, която във френския език може да е съществително или прилагателно име. Като съществително име тя означава „меню”, тоест има същото значение, както и на български (вкл. и това на „храна”), а като прилагателно означава „много малък”, „ситен”, „дребен”, „незначителен”.
[2] Бел.прев. В оригинал заглавието на стихосбирката на Франсис Понж е Le Parti pris des choses и няма официален превод на български език. Заглавието е многозначно и едно от възможните двусмислия е: „да вземем страната на нещата“ или „страната, която нещата вземат“.
[3] Cf. Ponge F., Le Parti pris des choses, Paris, Folio Gallimard, 1967.
[4] Лакан Ж., Женевски доклад върху симптома, текст, издаден от Ж.-А. Милер, В: “Журнал-а”, София, Българско общество за лаканианска психоанализа, брой 2/2019, с. 15
Lacan J., « Conférence à Genève sur le symptôme », texte établi par J.-A. Miller, La Cause du Désir, n० 95, avril 2017, p. 12–13.
[5] Cf. Lacan J.,Le Séminaire, livre I,Les Écrits techniques de Freud, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1975, p. 105-123.
[6] Cf. Фройд З., Три студии върху теорията на сексуалността, В: “Психология на сексуалността”, София, Колибри, 2015, с. 75-78
Cf. Freud S., Trois essais sur la théorie sexuelle, Paris, Gallimard, 1987, p. 102-105.
[7] Cf. Фройд, З. Отвъд принципа на удоволствието, В: Психология на несъзнаваното, София, Колибри, 2014, с. 159-162
Cf. Freud S., « Au-delà du principe de plaisir », Essais de psychanalyse, Paris, Payot, 1981, p. 49-64.
[8] Lacan J., Le Séminaire, livre XI, Les Quatre Concepts fondamentaux de la psychanalyse, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1973, p. 60.
[9] Cf. Фройд З., Фетишизъм, В: Психология на несъзнаваното, София, Колибри, 2014, с. 273-278
Cf. Freud S., « Le fétichisme », La vie sexuelle, Paris, P.U.F., 1992, p. 133-138.
[10] Lacan J., Le Séminaire, livre I, Les Écrits techniques de Freud, op. cit., p. 81.
[11] Ibid.
[12] Уиникът Д., Игра и реалност, София, ЛиК, 1999, с. 17
Winnicott D. W., Jeu et réalité, Paris, Gallimard, 1975, p. 14.
[13] Lacan J., Le Séminaire, livre IV, La Relation d’objet, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1994, p. 35.
[14] Лакан Ж., Насоката на лечението и принципите на неговата власт, В: Écrits. Избрано, София, Колибри, 2023, с. 358
Lacan J., « La direction de la cure et les principes de son pouvoir », Écrits, Paris, Seuil, 1966, p. 617.
[15] Lacan J., Le Séminaire, livre XV, L’Acte analytique, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil/Le champ freudien, 2024, p. 84.
[16] Ibid., p. 152.
[17] Lacan J., Le Séminaire, Livre XVII, L’Envers de la psychanalyse, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1991, p. 188-189.
[18] Cf. Lacan J., « Allocution sur les psychoses », Autres écrits, Paris, Seuil, 2001, p. 368-369.
[19] Cf. Miller J.-A., « Introduction à la lecture du Séminaire de L’angoisse de Jacques Lacan », La Cause freudienne, no 58, octobre 2004.
[20] Lacan J., « La Troisième », in Lacan J., La Troisième & Miller J.-A., Théorie de lalangue, Paris, Navarin, 2021, p. 26.
[21] Cf. Miller J.-A., « L’objet jouissance », La Cause du désir, no 94, novembre 206.
Превод от френски език: Ангел Ангелов
