„Жената не съществува”
Кристиан Алберти
Председател на Големият международен онлайн разговор на САП
Един вятър се надигна и повя. Отвсякъде се появяват гласове на жени, нарушавайки тишината, идваща отдалече. Те законно заявяват желание си за равенство и свобода като разобличават сексистката несправедливост и насилието срещу жени. Психоанализата има своята роля в това движение.
Логиката на Фройд (-ϕ)
Жените са в основата на психоанализата. Слушайки ги, Фройд прави да бъде чута една неизвестна дотогава реч, отнасяща се до техния любовен и сексуален живот, във време когато на тях се е гледало само като на способни да раждат. Но Фройд носи белега на своята епоха и „традициите от далечното минало“. Днес казваме, че фройдовата концепция по отношение на жената е центрирана около фалоса. Той се регулира от фалоса като символ на кастрацията, за да осмисли това, което се отнася до жената. В несъзнаваното да бъдеш жена е да си непоправимо белязан от липсата, засегнат от знака минус. Това е гледна точка, която се корени в силата на отпечатъка (детски спомен) на въображаемото сравнение на мъжките и женските тела и която кара да се вярва в едно отсъствие от страната на жената и в кастрацията на майката. От това „да имаш“, пришито към тялото, следва, че мъжът мисли за себе си като цялостен, докато другият пол е белязан от непоправима непълнота със своето снаряжение от разочарование, изискване, ненаситност и вечно съперничество между мъжете и жените.
Именно това е шокирало много феминистки, които откриват под перото на Фройд най-непоносимите топоси, които правят от жената едно лишено същество, дарено с чувство за малоценност.
Тази логика, която се състои в това да се възприема Едип за момичето, започвайки от неговата мъжка версия, води до криволичещ път към женското. Самият Фройд си е давал сметка за ограниченията на този подход както при жените, така и при мъжете, тъй като се е сблъскал с енигмата на женското, която не може да бъде разкрита чрез кастрационния комплекс. Оттук и решителните думи на Лакан: „За да оценим истинската дързост на стъпката [на Фройд], достатъчно е да приемем отплатата за нея, която не закъснява: патовата ситуация по отношение на хетероклитната природа на кастрационния комплекс“[1]. Известният отказ от женското не трябва ли да се чете точно така? Това ще бъде начинът на Лакан.
Засенчване на женското начало
„Не можем да вземем повече от бащата“
Първоначално Лакан формализира фройдовия Едип посредством лингвистичното му свеждане до мит чрез Името-на-Бащата и бащината метафора. Чрез тази операция на символното Името-на-Бащата замества неизвестното (х) на желанието на майката и му дава смисъл. Така субектът е воден до нормализираща връзка с желанието, подчинявайки се на символния закон. Ефектът на метафората включва субектите в това да мислят, да се наслаждават, да се възпроизвеждат и т.н. в нормите на класически приетите идеали за техния пол.
В този период на структурализъм Леви-Строс теоретизира, че жените са въвлечени като обекти на обмен между линиите на потомство, които са фундаментално андроцентрични. Лакан се придвижва в различна посока. Той не пропуска да отбележи, че има нещо „неприемливо“ в позицията на жената, което е свързано с нейната „позиция на обект“[2], въпреки че, от друга страна, тя е – както и мъжът – изцяло подчинена на символния ред. Той вижда в това „[…] конфликтния, […] безизходен характер на нейната позиция – символният ред буквално я подчинява, надминава я“[3]. В този режим на „всички“[4], който той не се колебае да квалифицира като прудоновски, опитът да ѝ се определи място (съпруга, майка, дъщеря и т.н.) е обречен на неуспех и никога не пропуска да предизвика бунт. Една част от женското не успява да намери мястото си в света, истински е невъзможно тя да бъде разположена и това не е нещо ново!
Лакан много рано взема предвид тази част, противопоставяйки се на една психоанализа, която гарантира „мира вкъщи“ и би свела жената до майка, а мъжа – до дете. Как по-добре да се каже, че върховенството на бащата в основата на нашата култура има обратна страна, която Лакан формулира като „засенчване на женското начало от мъжкия идеал“[5].
Подобия
Във второ време тази формализация го довежда до отнасянето на бащата не до име, а до функция, което прави възможна множествеността на опорите – Имена-на-Бащата. Още от 30-те години Лакан е диагностицирал упадъка на всемогъщия баща. Няма Бащата, а рояк [essaim] от означаващи (означаващи-господари), способни да назоват начините на наслаждение на една епоха. Тази плурализация отчита съвременните мутации и по-специално голямото разнообразие на сексуалния живот: всеки изобретява своя собствен начин да се наслаждава и да обича, претендирайки за име на сценариите, които свалят от трона Едип като единствено решение на желанието.
Цялата тази символна едипова архитектура, изградена от образи и означаващи, не е нищо повече от фикция, в която се разкрива характера на подобието, чиято стойност и употреба развива Лакан. Фалосът, емблема на символната власт, който бащата предаде/даде като идеал, е също само подобие, с което се обличат мъжете и жените, съответно на вирилизацията или феминизацията на външността [paraître, par-être], за да „лекуват“ сексуалното.
По този начин Лакан е предвидил епохата на флуидния пол [gender fluid], която измести бинарното отношение мъж/жена. Мъжете, жените, всички полове са преди всичко същества на езика. Бащинството, а съвсем скоро и майчинството, бракът са само фикции. Няма причина да се вярва докрай на тези означаващи „детинщини“ [mômeries][6] по волтериански начин казва Лакан като иронизира неестествеността на езика, показвайки ползата им като подобия.
Но има и нещо повече. Жените в анализа вземат думата и това ще го подтикне да извлече всички последствия върху структурирането и формите на желанието. Той стига до това да вземе предвид дисонанса между сексуалнитe позиции [positions sexuées], определени в Другия, които се поддават на всички приплъзвания на означаващите и от друга страна, специфичното за всеки принадено-наслаждаване [plus–de–jouir], пораждащо се с голяма инерция. С други думи, в перспективата на дискурсите има напрежение между колективизиращото и идеализиращо означаващо-господар S₁ и а – обекта на наслаждението.
Впоследствие Лакан ще премине отвъд напрежението между S₁ и а, производни на фалоса, за да поеме по пътя на едно добавено наслаждение, което се съпротивлява на сексуалния смисъл.
Сексуация
Лакан въвежда термина сексуация, за да обозначи субективния елемент на избор, зависещ от това, което нарича формулите на сексуацията. Те дават отправните точки за възможния начин да се установиш в пола, отвъд стереотипите на наименованието мъж/жена. Така в своя Семинар Encore той изказва този избор с термините „страната на мъжа“[7] [la part dite homme] и „страната на жената“ [la part dite femme].
„Страната на мъжа“ позволява на който и да е субект да се установи под режима на кастрацията, в смисъла на границата, основана от функцията на езика. Режимът на липсата, следователно, е всъщност разположен от мъжката страна! Преживяването на тялото, което му съответства, е на едно наслаждение, ограничено до фалическия орган, локализирано, усещано като извън тялото. Така тази страна ограничава света на сексуалността, където човек обича и желае другия с помощта на фантазма: може да се наслаждава на тялото на Другия само умствено ($ ◊ a).
„Страната на жената“ не отговаря/не съответства на нищо от порядъка на универсалното, а само на една непредвидимо случайна [contingent] връзка с фалоса. Тя не е изцяло уловена от фалическото измерение, защото Лакан настоява, че в основата на това не-всичкото/не-цяло [pas–tout] има едно характерно женско наслаждение: наслаждение на тялото, което не може да се изкаже, без форма, нито основание. Ако го наречем „несъответно“ женско – то е в смисъл, че именно женската сексуалност дава най-добрата представа за него: в термините на въображаемото – черният континент на Фройд или океанското чувство; в термините на логиката – безкрайното или не-всичкото/не-цялото. Това наистина е образът на едно наслаждение „обвито в собственото си съприкосновение“[8], който още от „Насочващи думи за един конгрес върху женската сексуалност“ [Propos directifs pour un congrès sur la sexualité féminine] показва отношението с безкрайното. Неговите ефекти на безграничност се откриват именно в мистицизма или в проявите на това да изоставиш себе си, убягващи на рамката, дадена от фантазма.
Тази страна на жената е несъизмерима с идеалите, защото тя не се вписва в порядъка на ценностите, а по-скоро в неповторимостта. Това е начин на наслаждение, който прави от всяка жена изключение и като такава, тя не подлежи на колективизиране. Ето защо нито едно име не може да състави съвкупността на „всички жени“. Лакан изписва тази липса на име с S(Ⱥ). Бъдейки извън езика, това наслаждение не дава възможност за „складиране“ в която и да е идентификация, не се разпознаваш в него, дотолкова че Лакан казва, че по-скоро то въвежда усещането, че си Друг за самия себе си. Това, което отговаря на тази липса в Другия, е необходимостта от словото на любовта като единствения възможен начин за заместване.
Тези структури, означаващи тялото, позволяват диференцираните форми на любовта и желанието да се сведат до фетишистка и еротоманна – в зависимост от това дали дават предимство на пътя на обекта или на пътя на любовта като условие за наслаждението.
Решителната стъпка, предприета от Лакан, е да формулира, че ако жените са изправени пред това допълнително наслаждение без реално посредничество, те нямат монопол върху него. То се отнася и до мъжете. Това, което Лакан нарече женски принцип [principe féminin], може така да се обобщи и за мъжете и да се освети като принципа на едно наслаждение, което се поддържа отвъд фалическия смисъл: той дава на наслаждението своя най-основен статут.
Съвременният стремеж към женското
Като декларира „Жена-Та не съществува“[9], Лакан антиципира един въпрос, ако не и най-значимия въпрос на съвременния свят: Да, има жени! И още как! Те са навсякъде. Мъжете не са преодолели това, нито жените. Най-силната съпротива от страна на мъжете, както и на жените, оцветена с налудност и ярост, се състои в заявката този стремеж към женското да се сведе до андроцентричния ред. Жак-Ален Милер вижда в този стремеж едно от най-големите явления на нашата цивилизация: „Големите разломи между стария и новия ред, на които сме свидетели, могат да бъдат дешифрирани, поне отчасти, като отстъпване на мъжкия ред пред женския протест“.[10] Отнасящото се до жената, чиято нарастваща важност подчертава Жак-Ален Милер, не е от порядъка на един нов господар, защото както видяхме, то избягва всякакво овладяване, всякакво знание.
Дали в искането „да бракува фалоса“ Лакан не е изпреварил до известна степен днешните неофеминистки, които биха искали да се освободят от сексуалния смисъл, така както е общоприет в Другия? Отвъд различните трансформации, които неофеминизмът претърпя от 70-те години на миналия век насам, колебаейки се между политическия феминизъм (известен като Моделът на господството) и феминизма на телата (“pro sex”), въпросът за женското винаги е стоял. Днес той се явява като основен въпрос, който надхвърля теориите за пола. Тези теории отрекоха означаващото жена, искайки да „отменят определянето на пола“.
В сърцевината на това движение са последните опити за реформиране на езика, които се сблъскват с функционирането на речта и езика. Дали това не е напразно усилие, тъй като е невъзможно да се говори извън пола и извън тялото, освен ако не се върнем обратно към мълчанието? Пътят на буквата, извън смисъла, за който се застъпва Лакан, изглежда много по-плодотворен и открива нова перспектива за феминизацията.
Докато ловът на подобия, които винаги се подозират, че са предписани от Другия, се задъхва, една друга тенденция на съвременния неофеминизъм вдига много шум. В търсене на по-голяма онтологична консистентност на женското, в опит да контролира наслаждението, тази тенденция поставя политическата борба в същинското място на женското тяло. По-специално тя се застъпва за политическия лесбианизъм, за да се освободи по-добре от мъжката власт. Не е ли възникващото от това фалшиво сдружение на телата един фиктивен изход, който в крайна сметка е основан върху въображаемото на телата?
Лакан очерта един друг път, освен този на дискурса. Радикално подривен по отношение на традицията, този път намери своето начало в речта на анализантките и анализантите.
Определението за женското не ни оставя на спокойствие. Битието, дадено ни от речта, е по-малко плътно, неуловимо, което ни води до страст към точната дума, която най-накрая ще изкаже автентичното женско битие. Не е ли това, което може да подтикне една жена да търси здрава почва под краката си в анализата? Все пак, както казва Лакан, за жените „всичко може да се каже, дори и без основание.“[11] По този път анализата води отвъд фикциите, които Другият ни е определил, към непредвидимо случайната среща на означаващите, които управляват нашия живот.
Отвъд тапата, която е фантазмът, компенсираща нашата онтологична липса, анализата извежда наяве опита на това, което Лакан нарича пола като такъв, тръгвайки от логиката на не-всичкото/не-цялото. Тя е снабдена с по-фундаментална от фантазма мрежа, по-стабилна от ценностите на пола, по-силна от всичко останало, където наистина съществуваме по единствен по рода си начин. Това е пътят на симптома, който в този смисъл ни феминизира.
Това, че има жени, а няма Жена-Та, не значи, че тяхното съществуване предхожда тяхната същност, но че то „минава без същността на женското“[12], както го формулира Жак-Ален Милер. Какво можем да научим по този въпрос от опита на анализата? Какво можем да извлечем от женския принцип в днешните лечения както на жените, така и на мъжете? Ще ни е от полза да дадем актуалната стойност на матемите на Лакан за мъжката и женската форма на желанието, съответно Φ(а) и Ⱥ(ϕ). Това е, което можем да очакваме от Големия международен виртуален разговор на Световната асоциация по психоанализа, който ще се осмели да направи това, защото… Жена-Та не съществува!
Превод от английски и френски език:
Десислава Иванова, Биляна Мечкунова
[1] Lacan J. « Subversion du sujet et dialectique du désir dans l’inconscient freudien », Écrits, Paris, Seuil, 1966, p. 821.
Lacan J., The Subversion of the Subject and Dialectic of Desire in the Freudian Unconscious, in Écrits, The First Complete Edition in English, Transl. with notes B. Fink, New York & London: W.W. Norton & Co., 2006, p. 695.
[2] Lacan J., Le Séminaire, livre II, Le moi dans la théorie de Freud et dans la technique de la psychanalyse, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1978, p. 305.
Lacan J., The Seminar of Jacques Lacan Book II, The Ego in Freud’s Theory and in the Technique of Psychoanalysis, Transl. S. Tomaselli with notes by J. Forester, New York & London: W.W. Norton 7 Co., 1991, p. 262.
[3] Ibid. p. 304.
[4] Ibid.
[5] Lacan J., « Les complexes familiaux dans la formation de l’individu. Essai d’analyse d’une fonction en psychologie », Autres écrits, Paris, Seuil, 2001, p. 84.
Лакан Ж., Семейните комплекси, Въведение от Жак-Ален Милер, превод Красимира Точева, Асен Чаушев, Теодора Павлова, София, Сиела, 2008, стр. 172.
[6] Miller J.-A., in « Le Parlement de Montpellier », Journées UFORCA des 21 & 22 mai 2011, inédit.
[7] Lacan J., Le Séminaire, livre XX, Encore, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1975, p. 74.
Lacan J., The Seminar of Jacques Lacan Book XX, Transl. B. Fink, New York & London: W.W. Norton & Co., 1998, p. 80.
[8] Lacan J. « Propos directifs pour un Congès sur la sexualité féminine », Écrits, op. cit., p. 735.
Lacan J., Guiding Remarks for a Convention on female Sexuality, in Écrits, op. cit., p. 619.
[9] « La femme n’ex-siste pas » (Lacan J., « Télévision », Autres écrits, op. cit., p. 537).
[Woman does not ex-sist]: Television […], New York & London: W.W. Norton & Co., p. 38.
[10] Miller J.-A., « Progrès en psychanalyse assez lents [Progress in psychoanalysis [is] rather slow] », La Cause freudienne, n° 78, 2011, p. 197.
[11] Lacan J., « L’étourdit », Autres écrits, op. cit., p. 466.
[12] Miller J.-A., « Liminaire », Ornicar ?, n° 22-23, printemps 1981, p. 1.
