Фиксация и повторение, Аргумент – Александър Стивънс

Фиксация и повторение

Аргумент

Александър Стивънс

• https://www.facebook.com/108639619285801/posts/1949407631875648/
• https://www.amp-nls.org/

Повторението е едно от четирите основни понятия в психоанализата както Лакан ги развива в Семинар XI, където той въвежда заедно с повторението, една нова измерение на реалното. За да направи това той го разграничава от преноса, който пост-фройдистите са свели до повторение на фигури от миналото.

По отношение на фиксацията, това е фройдистки термин, по-скоро използван дискретно от Фройд като той никога не му отрежда съдбовно място в своята метапсихология. Жак-Ален Милер, читател на Фройд, преминавайки през последното учение на Лакан, й отрежда съответното значение: „наслаждението (…) е едно събитие на тялото. (…) и от порядъка на травматизма (…) то е обект на една фиксация.”[1] Това не е първия път когато ползва Фройд в подкрепа, за да ни предложи един нов подход към последния Лакан. В този смисъл той вече ни предложи прочит на  „Задръжка, симптом и страх”.[2]

 

Fixierung

Позовавам се на индекса в Gesammelte Werke, за да намеря, че фиксацията е един термин, който се появява при Фройд, така да се каже за първи път, през 1905 в „Три студии върху теорията на сексуалността”. В развитието на сексуалния живот, Фройд идентифицира първоначални смущаващи фактори – което трябва да се разбира, че сексуалният живот е нарушен в различна степен за всеки човек. При Фройд, тези първи конституционални фактори все още не са много уточнени. Те съдържат това, което той нарича „податливост на закрепване“ („adhérence“) по отношение на впечатления от сексуалния живот. Тази „податливост на закрепване” той нарича „податливост към фиксация” [3]. В по-късните срещи, резултат от „случайните поощрения на детската сесксуалност”, този материал „може да бъде фиксиран в трайно смущение”.[4]

Това е фиксацията, чиято елементарна структура вече е представена тук: има първични фактори, възродени от травматична непредвидима случайност, която довежда до фиксация в симптом, чийто дълготраен елемент ни позволява да се загатне повторение. „Всяка крачка в този дълъг път на развитие [на сексуалния живот] може да стане пункт, в който се извършва фиксиране”.[5] Това, което ще се изясни по-късно е, че тези първични фактори винаги се отнасят до измерението на нагона.

През 1909, в неговите Пет лекции върху психоанализата, с други думи неговите американски лекции, той е по-точен. Хистеричните симптоми са описани от него като „остатъци от паметови символи” на травматични преживявания и така свидетелства за фиксация на травма.[6] Тази фиксация следователно не е свързана само с означаващите на травмата, със символите, но също така със своя заряд на възбудата, т.е. с това, което той нарича нагонни „остатъци”.

Това е по-изяснено отново в неговата 18 лекция от „Лекции за въведение в психоанализата”, които се занимават именно с фиксацията.[7] Този текст от 1917 година е след войната и той прави тук връзка с травматичните неврози. Както е там, фиксацията на либидото винаги се появява в травматичен момент, а това понякога е много рано. Нагонът е спрян и фиксиран в определен момент от развитието.

Накрая в „Завършеното и незавършеното психоаналитично лечение”, 1937, Фройд казва следното по отношение на развитието на либидотото: „дори и при нормалното развитие транформацията никога не е завършена и остатъците от ранни либидинални фиксации могат все още да бъдат задържани в крайната конфикурация”.[8] При Фройд фиксацията е също винаги свързана с повторението на една специфична либидинална черта, която е била травматична – с други думи, която се отнася до нахлуване на реалното. Въпреки това той довежда аналитичния опит до предела на скалата на кастрацията, без да отиде по-нататъка, без да се цели в тази точка на фиксация. Лакан е този, който ще отведе анализата отвъд тази точка до точката на оголването й в Паса и това е, за което свидетелстват аналитиците на Школата (AE) е наистина това Едно на на наслаждението, което е тази фиксация , която Фройд откри без някога наистина да я подхване. Откриваме това понятие на няколко места в неговите трудове, но трябва да отбележим, че той никога не го е развил обстойно.

Жак-Ален Милер е този, който свързва тази фиксация с Едното на наслаждението в последното учение на Лакан, където наслаждението не е хванато в диалектиката на желанието, а е един чисто случаен шок. Ще намерите това развитие в лекции 4 и 9 от курса „Битието и Едното”.[9] „Това, което Фройд е установил, е това, което ние формулираме като свързване на Едното и на наслаждението. Свързване, което прави либидото неподатливо на трансформация, метаморфоза и изместване. Това, което имаме предвид под точка на фиксация, е че има Едно на наслаждението, което винаги се връща на същото място. В този смисъл ние го определяме като реално”.[10]

Повторение

Повторението, обратно, е едно понятие, получило важно място при Фройд. Един от неговите текстове е посветен на това „ Припомняне, повторение и преработка”[11] (текст от 1914). В този текст повторението е свързано с преноса и изгражда съпротива в лечението, дори влошаване на симптомите. Нагонните импулси остават имплицитни. Това е което Лакан обръща когато в „Четиритте основни понятия в психоанализата” той разделя повторението и преноса, за да го свърже вместо с това с нагона.

И в „Отвъд принципа на удоволствието”(1920) принудата към повторението е това, което според Фройд, ни поставя по следите на нагона на смъртта, тръгвайки от повторението на травматичния елемент.[12]

Въпреки това, при Фройд, както и при Лакан преди Семинар XI, повторението е по същество символно. Основният пример при Лакан е неговия Семинар „Откраднатото писмо”, където един синтаксис въвежда означаващото повторение с неговия автоматичен характер. „Този автоматизъм има стойността на фройдистки спомен в строгия смисъл на думата (…), зареден с цялата история на субекта. (…) Може да се каже, че в началото на своето учение Лакан прави от несъзнаваното само едно повтарящо се изречение, което се подчинява на законите на символната предопределеност.”[13] И можем да добавим, че тази мрежа от алфа, бета, гама, акцентира върху повторението като изработване на знание, s₂.[14]

„Има нещо честно в повторението, нещо добре познато”[15] наистина няма изненада. В Семинар XI, обратно, Лакан въвежда нов вид повторение. С аристотеловата двойка tuché и automaton той представя нов тип повторение. Automaton е означаващото повторение, което се подчинява на символния порядък, докато tuché е нахлуване на едно реално, една случайна среща, която не се подчинява на символния порядък. Това е една пропусната среща, която не се вписва в означаващото повторение. Това е което дава на обекта малко а  неговото място и по този начин отваря нов смисъл на реалното: нахлуването на частици реално, като частици на наслаждение.

Tuché e „сблъсък с реалното”[16], който ни се „изплъзва”, и е „отвъд automaton”, нахлуването на една първа среща „зад фантазма”. Следователно това е повторението на един травматизъм. Това е реалното, което е принципът на това повторение, което се случва сякаш случайно.[17] „Тук вече, в това „сякаш случайно” се загатва това, което в най-последното учение на Лакан той ще му даде статут на „реалното е без закон””. Това е „реалното като неасимилируемо”[18].

Синтомът

Лакан в последствие ще свързва все по-тясно повторението с нагона до степен, в която в Семинар XVII, казва, че „повторението е немислимо, няма стойност освен на основатана наслаждението.”[19] Жак-Ален Милер продължава, за да поясни: „Това, което Лакан нарича знание в Семинар XVII е транскрипцията на фройдовата фабула за повторението. (…) в този смисъл това е повторение, доколкото е свързано с наслаждение.”[20] Повторението по този начин е свързано с едно добавено наслаждение, което избягва действието на означаващото.

Но в последното учение на Лакан повторението ще придобие друг, дори по-радикален израз, тъй като ще стане самия синтом. Има го Едното на означаващото съвсем само, извън символното, което удря тялото и оставя белег на наслаждение след себе си. Синтомът ще бъде повторението, итерация на този белег на наслаждението. Това е мястото, където откриваме отново обозначеното от Фройд като фиксация. Може да се каже, че синтомът е повторението на една фиксация, то е дори повторението + фиксацията.

Синтомът sinthome, изписан с t-h, е последната форма на повторение и който сега ще трябва да можем да четем. Вече не е въпрос на откриване на появата на значение, а за четене на буквата на събитието на наслаждението, което се повтаря в събитието на тялото.

Относно тази итерация като повторение от нов вид, която не се подава на интерепретация, а е артикулирана с наслаждението, Жак-Ален Милер ни дава парадигматичен пример. Цитирам от неговия текст „Четене на симптом”: „Това, което се разкрива в зависимостта, в „още едно питие” (…) Зависимостта е корена на симптома, който е направен от неутолимото повтаряне на същото Едно. То е същото, в смисъл, че не може да се сумира. Никога не е „изпих три питиета, така че стига толкова сега”, винаги пием същото питие и още веднъж. Това е самият корен на симптома. В този смисъл Лакан е казал, че симптомът е едно и така нататък. Така да се каже връщането на същото събитие.”[21]

Както виждате темата на нашия следващ конгрес в определен смисъл e логично продължение на тазгодишния.

Превод: Десислава Иванова, Биляна Мечкунова и Валентина Милчева