За всеки – собствената му пандемия
Франсоа Ансерме
„Реалното като невъзможно за понасяне"
Жак Лакан, "Overture de la Section Clinique"
„Смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството“
Джон Дън, Размишление 17
Знаехме, че епидемиите съществуват. Те вероятно са били заключени в нашите спомени. Известни са ни чума, холера, туберкулоза, тиф, морбили, полиомиелит, СПИН, Ебола и SARS (тежък остър респираторен синдром – ТОРС), причинен от друг
коронавирус SARS-CoV, довел до епидемия през 2003 година и засегнал основно Азия. Но COVID-19 възникна като пандемия, която ни хвърли в непознатото и нахлу с взлом при всички и при всеки.
COVID-19 хвърчи по целия свят. Един и същ феномен за всички, но всеки реагира различно на него, тръгвайки от собствената си неповторимост. Всеки със собствената си точка на захващане, която кристализира по уникален и непредсказуем начин.
Всеки със своята собствена пандемия – това ни показва клиниката. Понякога с парадоксални реакции, като на този юноша, страдащ от много ограничаваща фобия да пипа каквото и да е, която го принуждава да отваря всички врати с лакът; той се усеща много облекчен от мерките срещу пандемията: „Сега целият свят стана като мен!“. Виждаме обрата. Сега абнормното стана нормално, новата норма е точно тази нова форма на живот, както казва Кангилем. А едно малко момиче споделя с известен хумор: „Ако искаш да си дезинфекцираш ръцете с дезинфектант, първо трябва да дезинфекцираш шишето с дезинфектант… Но рискът е, че шишето с дезинфектант, за да дезинфекцираш дезинфектанта, не е било дезинфекцирано…“, и така нататък до безкрайност, нещо като парадокса на Зенон, приложен към COVID-19.
Пандемията се развива прогресивно и изглежда, че поражда други епидемии, които се умножават: епидемия от страх, недоверие, епидемия от отричане, епидемия от самота и т.н. Този списък може да стане безкраен, водейки в посока към риск от епидемия от немощ в присъствието на смъртта, която се налага в света.
Заедно с пандемията идва изолацията, който може да я отблъсне. Всеки със своята епидемия и, ако мога да го кажа така, всеки със своята изолация. Всеки го преживява различно. Един млада пациентка отбелязва: „Времето може да тежи, като че ли е спряло; ние чакаме.“ Епидемията принудително вкарва в настоящето, едно странно настояще. Тя прави времето да замръзне, да прекъсне, докато го ускорява към едно неясно бъдеще. По този начин изолацията е както по отношение на времето, така и по отношение на пространството: временна изолация в едно статично настояще на тревожно чакане.
Има го още и ускоряването на броя на починалите и неговото отброяване дори при по-ограничаващите регулаторни мерки. Ускоряването на пандемията съдържа едно забавяне на всичко, което съставлява обществото ни, всичко около нас: едно генерализирано забавяне (décélération), една „де-акселерация“ („dés-accélération“), както се изказа едно момиче в юношеска възраст, чудейки се дали този вирус не е една възможност всеки да поеме отговорност за климата. Преобърнахме се към най-лошото, в удвояването на социалната спешност и здравната криза, които заедно изглежда разрушават света.
Как може нещо ново да възникне от тази криза? Ще може ли демокрацията да възвърне правата си? Какви ще бъдат границите, социалните връзки, семейните връзки, мястото на децата, след като са смятани за заплаха за здравето на по-възрастните си близки? Какво ще стане със света, с икономиката? Какво ще се случи с любовта, особено за тези, които са заявили любовта си един към друг, точно преди ограничителния режим? Какво ще стане с нас самите, с връзките ни с любимите хора, с които сме разделени, а със смъртните случаи, които вероятно ще се трупат още, докато кривата на пандемията не започне да върви надолу? Срещаме се отново с безпокойствата, общи за всички епидемии. Както е казал Рудолф Вирхоф през 19 век: „Една епидемия е социален феномен, който има някои медицински аспекти.“
Отвъд здравното, социалното, политическото и икономическото, психоанализата има позиция пред лицето на спешността на едно реално, обострено от пандемията и нейните последици. За нас се отнася да се обърнем с лице към това невъзможно за понасяне, за нас се отнася да намерим начин да се справим с него. Всеки има своята отговорност да отговори и да схване този феномен от своето място, в своето поле, което по презумпция предполага да се изобрети това, което не знаем.
Как можем да превърнем тази криза във възможност, без да изпадаме в хюбрис или отричане на сериозността на ситуацията? Да последваме етимологията на думата криза, която на китайски е съставена от два йероглифа, единият, значещ „опасност“, а другият– „възможност“. Как ще дадем цялото полагащо се място на живота в отношенията ни, в обществото ни? Животът като съвкупност от сили, които се съпротивляват на смъртта, както го е казал Биша в своето време. Някои инициативи вече се случват в тази посока – изненадващи, удивителни, изобретателни, вълнуващи. От нас зависи да се заемем с това предизвикателство на живите, още повече, както изглежда тези дни са по-привлечени от смъртта.
Текстът първоначално е публикуван като „À chacun sa pandémie“ в Lacan Quotidien, No 876, 25 март 2020 година.
Превод от английски език: Биляна Мечкунова
Редакция: Десислава Иванова