Лаканианската психоанализа и аутизма: „нашите убеждения”
17 февруари 2012
Публикуваме един текст, който съдържа ориентация и позиция по отношение на психоанализата и аутизма. Този текст е написан от нашите колеги от Психоаналитичния институт за детето, създаден под егидата на Народния университет Жак Лакан. Той заявява по ясен и точен начин „принципите, които ръководят нашите действия” и така дава достатъчно опорни точки за тези, които се придържат към лаканианската ориентация и са отговорни за аналитичната си практика с аутисти в различните региони на Новата лаканианска школа.
Бих искала този и другите текстове, които публикуваме, да образуват една обща основа за работа и размисъл в Новата лаканианска школа.
Ан Лизи,
Президент на Новата лаканианска школа
Психоаналитичен институт за детето – Народен университет Жак Лакан
АУТИЗЪМ И ПСИХОАНАЛИЗА
Нашите убеждения
Психоаналитичният институт за детето наблюдава в последните месеци една странна кампания, насочена към изключване на психоанализата от спектъра терапевтични грижи за деца и юноши с аутизъм. Тази кампания достигна кулминацията си с предложението за законопроект, на който реагираха всички представители на професионалните организации, а също и най-голямата семейна асоциация.
Кампанията е резултат от интензивно лобиране, с на пръв поглед, похвални намерения: да се подобрят условията на живот на една група от населението. Всъщност, за огранизаторите й става дума за получаване на големи държавни субсидии единствено за поведенческия метод, който предлага готови решения на семействата, които разтревожено търсят решения в област, където има наистина недостиг на институционална грижа.
Психоналитичният институт за детето обединява психоаналитици и други представители на специализираните институции като психиатри, психолози, сестри, логопеди, психомоторни терапевти – както и други професионалисти от областта на грижата за децата като учители, възпитатели, адвокати, лекари… – всички работещи от много години с деца в беда, ориентирани от психоанализата на Фройд и Лакан и от най-съвременните достижения на клиничните изследвания.
По тази причина Психоаналитичният институт за детето, чрез своя Инициативен комитет, иска да заеме позиция. Ние заявяваме тук приниципите, които ръководят нашите действия.
1 – Нека си припомним, че във Франция още от 60-те и 70-те години именно детските психиатри и психоаналитично обучените психолози започнаха да се интересуват от тези аутистични деца, които преди това са настанявани в психиатрични болници и затворени институции, с преобладаващо измерение на дефицита. Те се опираха на англо-саксонските психоаналитици като Франсис Тъстин, Маргарет Малер или Доналд Мелцер и на институцията на Мод Манони „Експерименталното училище на Боньой” с работата на Розин и Робер Льофор, ученици на Жак Лакан.
Цялата тази работа дава на практикуващите – психиатри, психолози, сестри, възпитатели, логопеди, психомоторни терапевти – идеята за възможно лечение и за един начин за научаване, който взема предвид симптома на субекта, отвъд каквато и да е форма на принуда. Дневните болници, в процеса на създаване на отделни сектори в психиатрията, са създадени в тази перспектива.
Става дума да се предложи посрещане, което не е основано на дефицита, а взема под внимание уникалността на всеки субект. Семейната ситуация е част от тази уникалност, защото семейните констелации са далеч нееднакви. Родителите се приемат и биват изслушвани. Децата и юношите се приемат в малки групи, поканват се да участват в „терапевтични ателиета”, където техните интереси могат да бъдат открити. По време на храненията, игрите и заниманията те могат да експериментират нови отношения с обекти и заявки с това, което структурира света на всичи деца, но срещу което аутистичните деца се защитават.
2 – Този продължителен опит с диагностика, подкрепа на семействата, намиране на път, който е специфично изтъкан за всеки човек, е обект на много сборници и публикации. Той не би могъл да бъде поддържан без ежедневното отнасяне към психоанализата, към нейния теоретичен корпус и живото й учение. Как да разположим днес мястото на психоанализата в терапията на аутистичното дете?
Ние предлагаме 5 оси на отговор:
– Аналитичното обучение, а това е преживелищният опит на собствената анализа, дава на въвлечените хора едно мощно средство за разполагане на техните действия спрямо аутистичните субекти, от добра дистанция, стоейки настрана от идеите за нормализация или нормалност, несъвместима с професионалното придружаване на страдащи субекти.
– Това уважение към позицията на субекта е наистина компасът, който води това действие. Това не значи, например да се остави детето или юношата да бъде обект на собствените си стереотипии, повторения, ехолалия, а те да бъдат считани като първо средство, което детето е изработило за да се защити, и да се въвеждат чрез дискретно присъствие нови елементи, които ще направят „аутистичния свят” по-сложен.
– Предизвикателството е, преди всичко: как тревогата би могла да бъде локализирана за детето, или затруднението, което въпросът на другия предизвиква в него, как да се пуснат в действие телесните функции във връзка с тази заявка – да яде и да бъде хранено, да губи уринарните и анални обекти, да гледа и да бъде гледано, да чува и да бъде чувано. Психоаналитиците отдавна са забелязали ролята на ритуалите при една намеса, които, от своя страна, конституират много инвалидизиращи симптоматични черти. Сътворяването на „аутистичен обект”, в каквато и да е форма, често е плодотворен източник за създаване на нови връзки и пространства, по-освободени от „аутистичните” ограничения.
– Психоаналитиците не оспорват по какъвто и да е начин включването на аутистичните деца в образователни системи. Точно обратно, те ценят това, че аутистичният субект вече „работи”. Така наречените „високофункциониращи” аутисти свидетелстват за значимо инвестиране в мислене, в езиково развитие и за едно познавателно овладяване, където те намират собствени ресурси. По-общо, практикуващите търсят насочено за децата тези образователни и педагогически подходи, които могат да бъдат приспособени и да отворят пространство за социалната и познавателна уникалност на аутистичните деца. Учителите и възпитателите в Психоналитичния институт за детето свидетелстват за това, което са развили с детето или юношата.
– За разлика – психоаналитиците се надигат с най-голяма сила срещу методите на така нареченото „интензивно учене”, които всъщност са методи на поведенческото кондициониране, които използват мощно лобиране и дори заплахи за насърчаване и популяризиране на тоталитарна и „тотализираща” подкрепа, обявявайки се за единствената валидна терапия при аутизъм. Далеч от това привеждане под общ знаменател, ние трябва да отграничим различните подходи при ученето. Психоаналитиците и другите участници, прегрупирани в Психоаналитичния институт за детето, представляващи всички професионални групи в полето на детството по отношение на аутистичните деца и юноши, декларират, че са особено свързани със системите от грижи, съществуващи във Франция дотолкова доколкото те вземат предвид разделянето на съответните отговорности и разликите между професионалистите в областите на грижата, на образованието и родителите.
3 – Съществуващите класификации на психичните разстройства – особено DSM – внасят допълнително объркване в спора като представят на едно и също ниво на диагноза симптоми в детството като заекване и енуреза, „разстройства”, които се отнасят до една социална нормалност (като „поведенческо разстройство с противопоставяне и предизвикателство” или „поведенческо разстройство”) и аутизъм („аутистично разстройство”). Аутизмът и неговите различни форми е така изолиран като единствената вярна клинична картина в категорията на „Генерализираните разстройства на развитието” (ГРР). Продължаващият дебат върху континуитета на „аутистичния спектър”, върху уместността на запазването в същата група на ГРР на така наречения „Синдром на Аспергер”, показва до каква степен тази категория не е стабилна. В този „спектър” ние трябва да изследваме детайлно феномените на нахлуване в тялото и да локализираме странните и обезпокоителни явления в резултат на това. Много психоаналитици и практикуващи с лаканианска ориентация придружават толкова много деца и юноши в това изработване, което им позволява да останат и да намерят място в социалните и семейни връзки. Родителите тогава могат да си позволят да говорят за определени черти на детето си, да разберят тяхната стойност, независимо от странността им. Това е неизбежно продължителна работа, тъй като тя предполага ние да въвлечем различието на детето, а това върви срещу очакванията и желанията, които обграждат неговото присъствие в света. Психоаналитикът, на мястото на събиращ това страдание, трябва да бъде внимателен към страданието на родителите и да ги подкрепя в тяхното изпитание.
4 – Множеството етиологични хипотези – генетични, имунизационни, неврокогнитивни и т.н. – представени като научни истини, често в резултат на една единствена статия в списание, от която се развива месеци или години по-късно така модерната идея, обикалят различните медии и тревожат семействата. Тези каузални хипотези стриктно се отнасят да свеждането на аутизма до разстройство на развитието, представен като генетична болест, дори епидемия. Те са подсилени от закона за уврежданията от 2005, който само постави на видно място изречение от типа: „това е увреждане, така че не е болест”, за да позволи една ориентация, адаптирана за детето и една подкрепа за семейството. Много по този въпрос остава да бъде направено и родителските асоциации са незаменима сила и съществен елемент за развитие на подходящи проекти, особено за много малки деца и за по-големи юноши и младежи. В тази връзка обявяването на аутизма за голяма национална кауза може само да зарадва тези, които са мобилизирани в грижите за аутистични деца и младежи.
5 – Психоаналитиците следят всички научни дебати върху причините на детския аутизъм. Каквито и да са причините, те не могат да сведат субекта до механичен обект. Психоаналитиците вземат предвид страданието, с което се срещат и подкрепят институциите и практиките, които осигуряват това, детето и неговото семейство да бъдат зачитани в субективния момент, в който се намират. Те подпомагат, където е възможно, включването на детето в социалните връзки, които не му причиняват вреда. Те не са носители на „психологическата” истина за аутизма, те не са мисионери на специален „образователен” метод. Те носят едно ясно послание на индивида с аутизъм, на родителите, и всеки, който в служба или специализирана институция, подкрепя и приема предизвикателството да ги придружава – психоаналитиците имат принадлежност към това: възможно е да се построи един различен свят от света на защита и предпазване, в който аутистичното дете е затворено. Възможно е да се изгради една нова връзка между субекта и неговото тяло. Усилията на всички са насочени към клиничното доказване на тази възможност.
Инициативен комитет на Психоаналитичния институт за детето
Г-жа Джудит Милер (Париж) – Д-р Жан-Робер Рабанел (Клермон-Феран)
Д-р Даниел Роа (Бордо) – Д-р Александър Стивънс (Брюксел)
