Живецът на психоанализата – Патрик Монрибо

 

Живецът на психоанализата[1]

Патрик Монрибо

Тази година вие изучавате лаканианската биология. Ето защо аз тръгнах от един въпрос, който едновременно е прост и сложен: кое е най-живото нещо в едно аналитично лечение? Този въпрос засяга всеки човек, който се среща с аналитичния дискурс: психотика, когото приемаме в кабинета си или в институцията, невротика, даже бъдещия аналитик, който приключва анализата си и т. н. Всеки анализант бива засегнат от живото: следователно това е един въпрос, който ни води отвъд клиничните разграничения.

Моята аксиома е следната: няма жива психоанализа, ако не се включва живото присъствие на тялото в реалността: това на анализанта, както и това на аналитика! И ето, че това твърдение вече съдържа едно последствие: няма анализа по електронна поща или по Скайп, която се плаща с кредитна карта… това не функционира от страната на живото!

В същото време следва много внимателно да се борави с тази материя. Предлагам на една анализантка да легне на кушетката за първи път, вследствие на точно определена сесия: тя не се появява в кабинета ми в течение на 2 месеца… Тази промяна на позата засяга тялото отвъд обикновения въпрос за изключването на погледа [regard soustrait].

Следва да се покаже тази аксиома за живото.

За да се подходи към въпроса за присъствието на тялото в анализата, аз се поинтересувах от това, което Лакан нарича през 1973 „мистерията на говорещото тяло“. Това изречение бива изключително коментирано в нашите среди.

Моето предложение се вписва ясно в подготвителната работа за предстоящия Конгрес на САП в Бразилия върху „Говорещото тяло“. Веднага искам да ви успокоя: би било обременяващо и досадно да преповтарям всичко онова, което включва подготовката за този конгрес, а и не е трудно да потърсим референции другаде.

Честно казано идеята за „говорещото тяло“ ми поставя истински проблем, да не кажа предизвикателство.

Тази работа ми изглежда като главоблъсканица. Колкото повече говорехме за него /за „говорещото тяло“/, колкото повече се информирах, колкото повече четях и колкото повече неща научавах… толкова по-малко знаех какво е това! И все пак съществуват ценни разработки с изключително качество: мисля за ориентиращия текст на Жак-Ален Милер за Конгреса „Несъзнаваното и говорещото тяло“. Мисля също за Семинара 2014-2015 на Ерик Лоран за Школата на Фройдистката кауза в Париж, който е перла и златна мина, точно както и наскоро публикуваната му книга „Обратната страна на биополитиката“.

В крайна сметка ми изглежда, че за да се интериоризира мисловно това понятие, всеки трябва да конструира, изведе или произведе своята собствена разработка за говорещото тяло. Така че аз минах по пътя на моя личен опит, за да разбера нещо по този въпрос.

Най-напред трябваше да разглобя фалшивите доказателства за това какво не е говорещото тяло. Жак-Ален Милер подчертава в своя текст: едно говорещо тяло не е организъм, снабден с когнитивната способност да говори. ­­­­­­Това може да изглежда очевидно, но аз дълго се лутах в тази идея по време на някогашното ми следване по медицина. Нека го кажем другояче: това не е тялото, което един субект /в лаканианския смисъл на понятието/ може да си присвои, дотолкова доколкото го обитава субективно. Това не е тялото, което позволява да се каже „Имам тяло“.

Може би е трудно да се определи „говорещото тяло“ именно защото по дефиниция става дума за едно място на мистерия, както показва формулировката на Лакан, която цитирах преди малко. Тя идва от Семинара Още – на стр. 118. Това се случва през октомври 1973 /преди 45 години и половина/ и Лакан се оставя на своята интуиция:

 

„Реалното /…/ това е мистерията на говорещото тяло, това е мистерията на несъзнаваното.“

   Това изречение напоследък се цитира навсякъде – най-вече през последната година – но без да изясни понятието мистерия, което изпъква. Как да разбираме това?

Веднага се налага едно уточнение относно понятието мистерия. Какво е това мистерия?

Съществува мистерията като загадка за разрешаване, която предполага разследване.

Съществува и мистерията в античния смисъл, която изисква инициация.

И най-сетне мистерията на католическата догма – като Благовещението – което е невъзможно да го разбереш в рамките на здравия смисъл, но което изисква да го приемеш като такова, изхождайки от един акт на вяра.

Къде да разположим мистерията, за която говори Лакан?

        В това изречение той възприема тялото и несъзнаваното чрез посредничеството на понятието мистерия: " Мистерията на говорещото тяло",   а също така  и " Мистерията на несъзнаваното".   Това уравнение не може да бъде разбранo, освен на цената на един семантичен  нюанс от лаканианския речник,  който не е убягнал на Жак-Ален Милер. Но този път става дума не за фалическата мистерия в сърцевината на  символното, за което Лакан говори през 50-те години. Тук става дума за една съвсем различна мистерия, свързана с  непрозрачността на реалното, за което става въпрос.

    Казано по друг начин,  това е реалното, което се вмъква в несъзнаваното  и също така,  което раздвижва вашето тяло.  Това е същото недоловимо от мисълта реално. И всъщност то е достатъчно невъзможно да бъде разбрано, защото реалното се определя от Лакан като невъзможно да се опознае. То е това, което остава неясно, когато всичко друго бъде разбрано. Ще разберем, че лаканианското реално не е идентично на реалността, която може да бъде доловена,  схваната, разбрана.

Опитът от психоаналитичното лечение ни учи кое е това недоловимо нещо, обратно на категориите на мистерията, които припомних току-що.  Това реално е общо за тялото и за несъзнаваното –  то не е чувствително нито към премахването на воала, нито към инициацията, нито към разсъждаването и мъдростта, нито към вярата.

Всичко, което  ние знаем за него, опирайки се на късния Лакан, е твърде малко:  то е преди всичко едно «ex-sistence»[2], без закон, който може да ни помогне да го доловим.   Това  не е някакъв структуриран порядък. Никоя матема  не ни дава ключа за разбирането му.

Оставам тук върху една мистерия, която не може да се сведе до нищо друго.

 

I)

Да се спрем на въпроса за тялото, инфилтрирано по този начин от мистериозното реално.

Кое е това „говорещо тяло“, което е толкова трудно да бъде разбрано, дори след един Международен конгрес?

Въпросът веднага се удвоява:

 – От една страна, какво означава за един субект да има тяло ?

– И от друга страна, какво означава за едно говор-същество да има тяло, което тяло ще бъде разграничено от термина „говорещо тяло“ ?

Това не са едни и същи въпроси. Тялото на субекта и тялото на говор-съществото, това прави две тела!

Току-що използвах думата говор-същество [parlêtre]. В съответствие с понятието „говорещо тяло“, ние виждаме да процъфтяват при Лакан нови термини, които не са обичайни за неговите ученици преди 1975 година.: le parlêtre, le sinthome, l’escabeau /говор-същество, синтом, стълбичка и т. н./ …  

Учениците му имат  с какво да се занимават.

Днес въпросът звучи така: как да придадем малко плът на тези теоретични понятия?

 

Както вече ви казах, ще очертая маршрута на личния ми път, който ме доведе до идеята, която съм си изградил за това понятие.

В началото започнах да разглобявам някои уравнения, които според мен бяха непогрешими. Залъгван от следването ми по медицина, ми беше нужно време, за да започна да разграничавам тялото от организма.

 По-точно увереността, че всичко е биология започна да се разклаща, когато влязох в контакт с шизофренни пациенти, които ме събудиха по време на моя стаж по психиатрия. Същата изненада провокираха хистеричните субекти: разстройствата на тялото не бяха свързани с увредите на организма.

Оставям настрана психосоматичния феномен,  който засяга колкото тялото, толкова и организма.

 Ето това е един първи етап, през който премина младият психиатър и оттам нататък беше поставен проблемът: Какво е това тяло, което не е организъм?

II)

По-нататък моето аналитично лечение и интересът ми към психоанализата ме доведоха до един втори етап.

 Аз стигнах ( и дълго останах там!)  при тялото, което ни дава  стадият на огледалото: тялото на формата, тялото, еквивалент на въображаемата сфера, на мехура, на торбата  и т.н.

Това подхождаше на моето разбиране, дотолкова доколкото става дума за първата лаканианска парадигма за тялото.

 Накратко я припомням!

 В тази версия, малкият човек се идентифицира с един телесен образ, който по кохерентен начин събира  разпръснатите парчета – (без съмнение парчета от частичните разпръснати нагони.) Този образ, който е събран, е един идентификационен полюс: детето, опирайки се на него, може да си изгради своя единен Аз, в степента, в която този образ служи за матрица на идеалното Аз. В това се съдържа всичко, което предизвиква ликуване!

Да се направи едно тяло чрез образа има своята цена: нещо трябва да бъде изгубено. 

Това, което се изгубва е именно живото. В термините на лаканианската биология, това загубено живо се представя като едно наслаждение на живото, което е изтръгнато – минус phi.

Това е една противоречива опозиция между живото и тялото. Трудно е да твърдим, че тялото е  това, което е най-живо!

И най–сетне оставам тук върху тези бележки. Става ясно, че огледалото не стига, за да може да се удържа един такъв образ, ампутиран от живото:  малкото на човека ще отиде да търси другаде друго нещо. Историята да се въведе отново живото, да се взаимства от големия говорещ Друг – майката, бащата или от всеки един по-възрастен – един символен елемент, който ще му служи за идеал за Аза. Това е една необходимост, за да се поддържа издигането на живото точно там, където то е загубено!

Tогава, къде е отишло това изгубено наслаждение с огледалото? То е отишло да се разположи в друго тяло, това на малкия себеподобен, който не е просто образ. Той е доста жив и нашият така лишен малък субект ще може да го ревнува и да му завижда в един поток на агресивно съперничество.

Тази психоаналитична версия на тялото, наречена „зрителна“ (поради огледалото) не е безполезна и днес; ние откриваме следи от нея в клиниката.

Ще си послужа  с примера за това младо момиче, което докато върви по улицата, трябва да се поддържа от отражението си във витрините на магазините, все пак с едно изключение: когато се разхожда със сестра си. Извън тези опори в огледалото тя има чувството, че тялото й се разклаща и се пита дали това не е началото на някаква болест.  Тя ги нарича „фобии“, което е много наказващо. 

Очевидно това, което не работи при нея е взаимстването от символното на отличителния знак на идеала за Аза, което да й позволи да поддържа живото издигнато, без непрекъснато да има нужда да се подпира на зрителни опори – сестрата, витрините – оптични приспособления, за да бъде сигурна, че в този момент тялото й е там…

Толкова за  тялото  в стадия на огледалото и неговите аватари.

 

III)

В течение на моя аналитичен опит, аз придвижвам моите пионки към един друг етап, този път благодарение на втората парадигма на Лакан: тялото, придобито чрез символното.

Това също е много полезна версия, за да се разберат актуални клинични елементи: ще ви дам пример – тук малкото на човека не се представя чрез своя образ. То е субект, в лаканианския смисъл на понятието, представен от едно означаващо спрямо едно друго означаващо. И в тази степен то е белязано от разделението, което въвежда означаващото.

И така означаващото придава облик на тялото на субекта, но то е белязано от това разделение. Това ще рече, че имам тяло става тук също с цената на една загуба на живото.

Операцията е също умъртвяваща: символният регистър /на означаващото/ доставя на субекта това, което Лакан нарича  corpse /труп/  – съотнасяйки се към cadavre на английски. Наслаждението от живото напуска тялото по причина на означаващото, което го изтрива – ефектът на забвението [d’oblivium] казва Лакан.

Това тяло, дадено чрез означаващото е самото то почти означаващо. По този повод, Лакан ще може да каже в един текст от 1970 година « Radiophonie »  (публикуван в Autres écrits / Другите ръкописи на страница 409).: „Тялото, /…/ е най-напред това, което може да носи белега, който може да го впише в една поредица от означаващи“.

Перфектната алегория на тялото, подредено „в един низ от означаващи – /и поради това девитализирано/ – това е тялото на античното погребение, където покойникът е обграден от своите бижута, оръжия, съдове, и т.н“.

Такъв би бил (алегорично казано) статутът на тялото, след като е претърпяло инвазията на означаващото.

Що се отнася до обектите придатъци към погребалната церемония, за да продължим метафората, те са означаващите следи на едно наслаждение, което едновременно е изгубено и в същото време е станало вечно, като символ в гробницата. Тези следи на наслаждението придружават един скелет, който сполучливо резюмира това, в което се превръща тялото, белязано от означаващото:  едно девитализирана съвкупност. Алегорията е отлична!

Е добре, ние намираме следа от това тяло  и тук в клиниката.

Една възрастна дама ми казваше, че иска да бъде кремирана по-късно  в най-красивата си рокля, която тя вече не носи защото няма възможност да излиза, поради своята напреднала възраст. Какво тогава представлява тази рокля, която иска да бъде отнесена в гроба? И за кое тяло?

Така един друг възрастен анализант сънува, че се разхожда в една пустинна зона, където той е съвсем сам – без сянката на живото.  Изведнъж той се препъва в един малък непогребан,  разлагащ се труп. Той открива с изненада и треперене, че тази забравена плът в крайна сметка е неговият собствен труп –  такъв какъвто е бил като дете. Разбира се,  това го събужда!

Тук има ехо на това, което превръща живото в труп[3], на една девитализация на тялото, без съмнение реактивирана при този субект,  анализант, от означаващия процес на лечението, който е пробудил умъртвяващия ефект на символното.

В същото време – тук е парадоксът- това умъртвено тяло, белязано от означаващото, позволява на субекта да влезе в живота на социалните връзки. Това дори е условие: няма тяло, няма живот със социални връзки !  Ние знаем нещо за това от аутистите.

Ето! Такава беше  моята дълга година, по време на която моето понятие за тялото беше двойно – зрително и означаващо, чрез образа и чрез символното. И в двата случая констатираме, че една част от живото бива загубена. Що се отнася до компенсаторните механизми, те са наистина частични.

И ето как аз се връщам към въпроса на деня: през какво ни е необходимо да минем чрез тялото, за да имаме една жива практика в психоанализата?  За какво тяло говорим – не става ли дума за тези две възможности, които току-що изследвахме?

 

IV)

Това понятие за тялото – зрително и символно – ми беше достатъчно за дълъг период от време, докато нещо ме събуди: чрез моята анализа, без съмнение, но също и чрез две срещи в текстове на Лакан.

 Двете срещи, които  смутиха моето знание  и ме събудиха са следните:

• Първата среща  е в Семинар XX от 1973 г.- Encore/ Още! В него се появява, че тялото става живо, защото то „се наслаждава само на себе си“.  И още повече, то „се наслаждава само на себе си“, изхождайки от означаващото. Много бях изненадан!  Тук вече не става дума за тялото от погребалната церемония. Следователно съществуват ли  означаващи, които девитализират и такива, които витализират тялото? В последния случай става  ли дума за същото понятие за тялото, като това което аз вече познавах?

• Втората среща е по-тежка: в текст от 1975 г., « Джойс симптомът“, публикуван в Autres écrits/ Другите ръкописи. На страница 565, можем да прочетем това, което много ме заинтригува: LOM (с три главни букви), « LOM de base » както се изразява Лакан, има тяло. А това има, уточнява Лакан, е нещо, което се усеща даже преди да бъде разкрито или да се покаже. Това е нещо ново!

Въпрос: защо и как « LOM de base[4] » би имал тяло, преди да се е случила каквато и да е друга придобивка? Това е абсолютно усещане в крайна сметка…  Един малко по-научен отговор на Лакан,  свързан с топологията: той има тяло поради факта, че то „принадлежи едновременно на три (…) регистъра“. Трите регистъра: става дума за тройката – реално, символно и въображаемо – представени към този момент в учението на Лакан от трите кръга, закачени един за друг, според  Боромевия възел.

Аз не настоявам на топологията – това не е предмет на днешното ми експозе, но нека да подчертаем радикалната промяна в дискурса на Лакан.

Излизаме от стадия на огледалото! Излизаме от тялото, подредено от означаващите!

В тази топология на възела, кръгът който материализира въображаемата консистентност е просто мястото на едно тяло, което „се усеща" – точка. Това става преди всякакви други възможни опори, например чрез образа, който би могъл да имаш. Трудно е мисловно да се схване това…

Следвайки Лакан, това става защото този въображаем регистър съществува съвместно с два други, този на символното и този на реалното… Следователно, наистина е трудно да се долови, защото това е едно определение, една дефиниция, която е чисто топологична, която е дефиниция на появата на тяло, което в крайна сметка би било живо!

Въпросът, който се поставя е следният: как се случва това в клиниката? И защо това тяло е по-живо от останалите?

Това тяло, което очевидно „се наслаждава само на себе си “, е от друга тъкан, различна от тази, оформена от означаваща материя или пък разкрита чрез образа на една форма –  какъвто беше случаят в първите две парадигми.

И вижте тук сложността – даже объркването на читателя на Лакан от 1975.

Преди да ви представя две клинични винетки, ще ви представя накратко  това, което аз успях да разбера.

На кого принадлежи това живо тяло, което е толкова чуждо и странно за самите нас? С цялата очевидност, « LOM de base » не е субектът, определен от означаващото, нито малкото дете пред огледалото…

  «LOM de base » се приближава по-скоро към понятието за говор-съществото. 

Лакан го формулира по забавен начин в своя текст « Джойс симптомът“, страница 566 на Autres écrits/ Другите ръкописи : LOM е този, който е „говор-същество по природа“.  Какво е това „говор-същество по природа?  Това е неологизъм, който иска да каже, че „то говори със своето тяло“ и това то прави „по природа“, което ще рече, че по своя произход, още като се роди, малкото на човека се появява  в света на езика, който придава специфичност на нашето човешко условие.

И черешката на тортата е, че този LOM е „говор-същество“ още от самото начало, даже още отпреди да се  изразява ясно, което ще рече, че фактът да говори със своето тяло, дава на този малък човек малко от това „да бъде“: откъдето можем да прецизираме избрания термин „говор-същество“.   От този момент нататък,  ние сме „z’hommes“ както казва Лакан:  „говор-същества“, снабдени с едно „говорещо тяло“.!

Няма да се занимаваме с това дали говорещото тяло предхожда говор-съществото или говор-съществото предхожда говорещото тяло. Кое е първо: кокошката или яйцето? Лакан ни казва, че двете се наслагват и това е достатъчно: тези топологични операции се случват по едно и също време. Това е в такава степен вярно, че в нашата работа използваме тези два термина като синоними – един път единия, друг път – другия.

Откъде идва определението „примитивно“, което се приписва на едно такова тяло? Отговорът е изваян от Жак-Ален Милер в неговия последен курс „Битието и Едното“ – който много от вас познават. Поради тази причина ще бъда кратък:

В нашия свят на езика, казванията и думите от най-примитивния [lalangue] – независимо дали са на майката или не – валят като метеорити върху малкия човек. Но този потоп, който се излива, не е от порядъка на символното. Става дума за реалното на езика, който все още не е придобил консистентността на един порядък, който е структуриран, артикулиран, на който му предстои да бъде инкорпориран, и пр.

Символният регистър, присъстващ много преди появата ни на света, тук губи своето предимство, което Лакан някога му вменява, за да отчете структурирането на човешкото. Всичко се случва на нивото на въображаемия регистър, където се изковава тялото по примитивен начин.

Шокът от удара на думите върху тялото на « LOM de base », оставя травматична следа, наречена „наслаждение“. Думата „наслаждение“ е смешна, защото нищо не е приятно в крайна сметка! Така наслаждаващото се тяло се случва като е сведено до едно просто усещане.

Ce corps-là, ni image ni signifiant, n’est qu’une substance jouissante éprouvée et perçue. Un « çasysent » dit Lacan joycien.

Това тяло, което не е нито образ, нито означаващо, а е само наслаждаваща се субстанция, която само се усеща и долавя. Лакан в духа на Джойс казва [çasysent][5]. No more…

Ерик Лоран нарича това в своя Семинар, една „телесна естезия  /телесно усещане/  „т.е. една чиста перцепция на феномена, за който става дума като минимална версия на едно примитивно тяло, не повече“.

Ще отбележим голяма промяна в лаканианската концепция: символният регистър, организиран като порядък вече не е primum movens на психичния живот, както това е в първото учение на Лакан. Оттук нататък отправната точка е това, което се случва на нивото на тялото, ще рече на нивото на въображаемия регистър – тъй като такова е мястото на тялото при говор- съществото.

Генезисът на едно такова тяло поставя нашата умствена дебилност пред тежкото изпитание, каквото е резултатът от деликатното свързване между тялото и думите, които го удрят. Тук се докосваме до прословутата квинтесенция „мистерията на говорещото тяло“, върху която настоява Милер: мистерията е енигматичният съюз между езика и тялото, защото именно от този съюз изниква живото.

Това е ключът към най-последното учение на Лакан.

Каквото и да става, важната точка е следната: „говорещото тяло“, което ескортира говор-съществото, не е собственост на субекта, който би могъл да си го припише, казвайки „имам тяло“. Това „усещано“ тяло се налага като едно [ex-sistence], преди всяка възможност да бъде видяно или мислено. По този повод Милер говори за едно „не мисля за първото говор-същество“.

 

Възникват незабавно два въпроса:

 

• Следователно кой е там, за да усеща това тяло? За да усеща тази наслаждаваща се субстанция? И така, там няма никой, никакъв конституиран субект, а единствено „говор-съществото“, което се наслагва върху това „говорещо тяло“, което „се наслаждава само на себе си“…

 

• Другият въпрос е какъв тип език може да говори едно „говорещо тяло“. А също да разберем на кого то говори. Имаме посоки за изследване…

 

   Да твърдим, че то „се наслаждава само на себе си“, означава, че тялото говори езика на наслаждението. На нагоните без съмнение, но в един по-широк смисъл, на съвкупността на начините на наслаждение, които оживяват това тяло.

Също можем да направим извода, че с един такъв език говорещото тяло не говори на никого, а само на себе си. То „се наслаждава само на себе си“ казва Лакан, следователно „то се чувства“, то се говори.

Именно тази мистериозна алхимия на думите и тялото, която го прави живо, е обратното на зрителното тяло или на символното тяло, инфилтрирани от умъртвяването.

Разбира се това живо не е същото на клетъчната биология, нито на ветеринарната хомеостаза на органите. Това не е даже усещането за живот, дадено на лаканианския субект чрез интимното отношение, което го поддържа /в най-добрия случай/ чрез Фалическото означаващо, възстановяващо живота. Нищо подобно!

Ще разгледаме един клиничен пример, който илюстрира освещаващия сблъсък на едно случайно казване върху тялото.

Думата „сблъсък“ отлично подхожда, защото това наслаждение на живото по никакъв начин не е в щастлива хармония с тялото, което то дарява. По-скоро тялото е засегнато от това наслаждение.

Ще открием следа при един анализиращ се субект под формата на пропуск, например: под формата на един омоним, който аналитикът няма да пропусне да подчертае. Най-общо първичното наслаждение може да бъде чуто в анализите под формата на афекти или събития на тялото, които нямат нищо общо със щастието. Този АЕ[6] свидетелства за неразбираеми и неудържими сълзи, които го придружават в края на неговата анализа. Аналитикът му отговаря че „сълзите имат своята мистерия“. Стигаме до тук: сълзите като ехо на едно болезнено наслаждение, засягащо говорещото тяло!

Казано по-друг начин, определени казвания или определени афекти, които са се появили в една анализа, не идват от една първоначална мисъл, която би тревожила несъзнаваното на субекта: те идват от едно наслаждение, което тревожи тялото на говор-съществото. Те са „ехото в тялото от факта, че има едно казване“ – според една точна формулировка на Лакан в Семинар

XXIII  Le sinthome.

Като цяло, анализантът говор-същество не говори с „мозъчното си вещество“ според забавния израз на Лоран, той говори по-скоро „без да го знае“ /Лакан/, изхождайки от червата или от краката си. Накратко той говори, изхождайки от тялото като опит от преживяването на наслаждение. 

Що се отнася до несъзнаваното знание, това което ще измъдрите като субект в аналитичното лечение, е само една присадка впоследствие.

Събитието в тялото, което го прави „говорещо“ е единствено една проява на реалното на наслаждението. Или това реално не се представя чрез смисъла и не се очертава от образа. В най-добрия случай то се назовава. И това вече е много! Това даже е фундаментално в една анализа.

Оттук идва настояването на Лакан върху назоваването. В крайна сметка да назовеш това наслаждение, означава да му дадеш едно уникално име на клиничен феномен, усетен в тялото – независимо дали сте аутист, артист, невротик, психотик, младо момиче в разцвета си и какво ли не още?

Тази цел на анализата предполага една съвременна клиника, адаптирана към нашата епоха, която не се свежда до дадена категория.

Понятията за говорещо тяло и за говор-същество позволяват да се избегне необходимостта от клинични категоризации. Те пресичат проблема на диагностичните спорове между невроза, психоза и перверзия.

Вкарването в действие на говорещото тяло засяга по еднакъв начин всички говорещи същества: невротиците, както и психотичните субекти. От това Милер прави извода, цитирам, за „ фундаментално клинично равенство между говор-съществата“.

Това „равенство“ засяга всички, даже говорещите същества, които с лекота наричаме „тези, които нямат тяло“. Това например е случаят на аутистичните субекти. Но тогава за кое тяло говорим?

 

Един от тях ме научи много по този въпрос.

Сега ще ви представя този случай: това ще бъде първата ми винетка…

 

V)

Този пациент е единственият аутист, който аз приемах и който продължавам да приемам. Става въпрос за един възрастен, който ме впечатли дотолкова дококлкото нямаше тяло точно в субективен план. Случи се да дойде в кабинета ми окървавен след падане от колелото по пътя без да усети нищо от това, което му се беше случило.

При аутиста инкорпорирането на свързания език не работи – няма телесен корпус [corpse] – тъй като не се е състоял стадия на огледалото – няма въображаема форма.

Така че той трябва да си изобрети едно друго тяло и затова ще му се наложи да му намери граници.

По този повод Ерик Лоран отбелязва (в списанието La Cause freudienne 78, p. 56-57)  аутистът поставя една „телесна нео-бариера“, предназначена да капсулира субекта в един балон, който го защитава и изолира.

Tustin развива идеята за една защитна по отношение на наслаждението „черупка“. А Ерик Лоран говори за топологичен опит да се очертае един ръб, така че да се направи тяло или поне подобие на тяло, способно да регулира токсичното наслаждение, което винаги застрашава.

Това е валидно за всички: които и да са, тялото се нуждае винаги от един ръб, за да разграничи контурите и този процес изисква също един обект. Това е валидно за всички. Например при невротичния субект няма тяло, очертано в огледалото без един обект а, който се изплъзва самият той в огледалото.

А какво става при аутиста, който не разполога с обекта a.

Какъв обект вкарва той в действие, за да се снабди с един ръб, с една капсула, която държи мястото на ръба.

 Съществуват множество начини. Това може да бъде един обект взет от организма: генерализирана мускулна скованост, непрестанно слюноотделяне, запек, и т.н.

 Също така може да става въпрос за един изобретен аутистичен обект като метонимично продължение на организма. Например: машината за производство на електричество от прочутия случай Joey, детето-машина на Бетелхайм. Изключването на машината от мрежата прекратява регулацията на наслаждението и той /аутистът/ остава без живо тяло.

 Каквато и да е полезната стойност на апарата, конституираният обект няма друга добродетел освен тази да защитава един ръб.

 Още повече, че този обект позволява често да се произвеждат „островчета на компетентност“, които сами по себе си удължават ефекта на ръб и допринасят те самите да се даде тяло. Joey не ставаше ли електротехник ?

 Как стоят нещата при 45 годишния пациент, за когото ви говорих?

 Той се клатеше безспирно по време на сесиите: ефект на тялото, за което той не си даваше сметка. Следователно неговото продължение е велосипедът. Той го казва: “Само на колелото си се чувствам аз“.

 Той върти педали от 30 години в един клуб по вело-туризъм: 80 км всяка неделя, според една пътна карта, определена от клуба – той само трябва да я следва. Ако времето е лошо, той тръгва на път съвсем сам, безразличен към отстъплението на своите другари, чиито подигравки не го засягат: „Те са луди, ми казва той един ден, нямам малко колело в главата си, защото имам голямо колело в гаража“.

 Той също така разви „островчета на компетентност“. Той е специалист по датите със странна памет: рождените дати на професионални велопедисти, датите на победите им, датите на оттеглянето им в пенсия, и пр. Това е наистина впечатляващо: бихме казали Wikipedia.

 Освен колелото, той е също толкова добре запознат с рождените дати на френските певци с едно загадъчно пристрастие към Мишел Полнареф… На всяка сесия, аз бивах информиран за напредъка на неговата възраст. Например той ми казваше: „Днес 28 май 2016 година, това прави 71 години, 10 месеца и 25 дни откакто Полнареф е роден!“ И всеки път му пожелавахме „Честит не-рожден ден“.

 Какво да правим?

Първоначално избрах да напиша безкрайния списък на тези дати в една тетрадка, подчинен на неговата диктовка. Аз съм в ролята на писаря: той едва може да пише. Едва може да си пресмята парите, нещо което не престава да ме учудва предвид неговата кибернетична способност да осчетоводява що се отнася до Полнареф и велосипедистите.

Що се отнася до колелото, аз въведох едно необходимо отделяне за проблематиката на ръба, така че да се очертае тяло.  Терминът отделяне ми се струва фундаментален относно въпроса за статута на тялото при аутиста!

 Улових случайността на едно двойно спукване на гумата, което го принуждава да остане на пътя с повредено колело. Аз му предложих да потърсим заедно в интернет всички места за поправка на велосипеди в селцата, през които преминаваха неговите различни маршрути: да вписваме местата на мястото на литаниите от дати.  Той се научи да разчита една пътна карта. Ерик Лоран настоява върху важността на цифровите технологии за тези говор-същества.

 Друго отделяне: ние заедно разучавахме на компютъра всички марки велосипеди и тяхната специфика – едно знание за обекта.

 Тази бавна работа на образуване на малки празнини между него и колелото произведе ефекти.

 Не много отдавна и за първи път от 30 години той прекъсна своите непоколебими 80 километра, за да се върне вкъщи от средата на маршрута. Мотив: един от съотборниците му го погледнал „странно“ и му казал: „Ти си тъп!“ И той си тръгва обиден.

В същото време, нещо също толкова изключително, той формулира искане в ЕСАТ /бившият Център за трудова подкрепа/: той иска оттук нататък да работи на открито, в лозята, защото в работилницата се оказва много шумно за неговите уши. За първи път той иска нещо.

 Благодарение на този ход аз въведох още едно отделяне, засягащо неговото колоездене. Всеки вторник ние проверяваме заедно прогнозата на времето за следващата седмица. Ако прогнозата е за дъжд, той отваря щорите сутрин, за да провери състоянието на небето. Ако вали дъжд или сняг, той отново си ляга и не излиза навън. Това, което е очевидно за който и да е негов другар в клуба, при него свидетелства за отстъпване от твърдата му позиция.

Съществуваше спешност да се създаде такова отделяне: един негов другар велосипедист претърпя смъртоносна катастрофа вследствие на подхлъзване по заледения път, катастрофа, която при него доведе до падане без сериозни последици.

Даваме си сметка за трудността да отговорим на един въпрос, поставен от Ерик Лоран: как да трансформираме обекта, отделяйки го от тялото?

 И най-вече: как да въведем в празнината, произведена от това отделяне, едно ново пространство на гъвкавост, така че най-накрая да има възможно място за едно субективно измерение при аутиста? Както казва Лоран става въпрос да създадем „пространство за игра“, в сърцевината на което „беразличието, което до този момент е абсолютно, най-сетне отстъпва“.

 И в това пространство на субективизация се очертава едно присвояване на тяло. В този случай абсолютното безразличие е отстъпило по дублиращ се начин, свързан със соноризацията на гласа.

Отвъд обичайните шумове на работилницата, които до този момент не са пречили, внезапно започва да резонира фундаменталният шум на езика, което започва да му проглушава ушите. Това не е джойсовото „шумолене“, това е оглушителен шум! Означаващото е отказано, обаче шумът на езика продължава.

 Между впрочем отказаното означаващо му се връща от Другия, също така придружено от гласа под халюцинаторна форма на обида – „Ти си тъп!“, което чува от колегата си…

 Майка му ме попита дали тези нови елементи показват влошаване на състоянието на сина й. Аз отговорих, че преди всичко той е „отместен“.

 Става всъщност въпрос „да се разшири границата на аутистичния ръб“ според формулата на Ерик Лоран. Остава да разберем какви субективни елементи /понякога неочаквани/ ще се появят в това ново пространство, където най-накрая има място за сдобиване с тяло.

 Единственият положителен факт в очите на майката, която е изненадана от него, засяга точно тялото: нейният син вече не се клати на стола.

От друга страна се казва, че сред други хора „той е по-малко спокоен отпреди“. Това е цената на неговата нова гъвкавост. 

Това вече не е същото тяло каквото е имал преди и именно тази промяна ме заинтересува.

Ето едно говор-същество, което идва при един аналитик с определен брой рудиментарни събития на наслаждение в тялото, които го движеха постоянно – люлеенето например. Или друг пример: когато той се порязва докато се бръсне, той ми обяснява, че самобръсначката е направила това, докато ръката му само е следвала нейното движение.

Образуването на един ръб, създаден в процеса на лечението, изхождайки от неговия предпочитан обект /колелото и знанието около колелото/ ще му даде тяло по-близко до въображаемата сфера със съвсем различно усещане: оттук нататък той се страхува да не падне, боли го когато пада; по същия начин той ми показва петната си от екзема, появили се на бузите му, които го притесняват и т. н.

 Това стана възможно благодарение на създаването на едно гъвкаво пространство на субективизация между «LOM de base» и този ръб.

 Ето как подходих към този въпрос за „говорещото тяло“, тръгвайки от един аутист.

 Става въпрос за един случай на приложна психоанализа с терапевтичен ефект.

 

VI)

Сега да разгледаме случая на една невротична девойка на дивана: как участва в този случай тялото в аналитичното лечение?

Въвеждайки говор-съществото Лакан е обезценил означаващото в полза на известно „надмощие на реалното“ – това е синтагма на самия Лакан. Или вкарването в действие на „надмощието на реалното“ в едно лечение минава през включването на телата, ангажирани в това лечение.

Съществуват няколко начина да вкараш в действие телата.

От страната на аналитика съществува актът, без което не се случва нищо живо. Да си припомним нашия колега от Нант Бернар Поршере и неговия пас… Само един щрих от това лечение: аналитикът не говори; той стои изправен в коридора пред кабинета си и мълчаливо имитира церемониалното поведение на гробаря. Това ще произведе радикални ефекти върху прекосяването на фантазма при едно говор-същество, за което смъртта властно витае. Може би той ще успее да произведе ингредиентите, които ще му позволят да схруска живото – ако си спомням точно, „въздишката“ е едно такова следствие.

По време на последния работен ден Въпросите на Школата /в Париж, на 23 януари 2016/, новият аналитик на школата /Лоран Дюпон/ в своето свидетелство съобщава, че долавяйки означаващите на анализанта започва да имитира един тюлен, който си играе, като по този начин му дава знак, че е дошло времето да спре да си играе с означаващите и ефектите на смисъла: по този начин аналитикът изобличава наслаждението, свързано с означаващото, без да му се налага самият той да използва означаващото, което би наклонило везната от страната на смисъла.

 Това е що се отнася до аналитика, който използва своето собствено тяло.

От страната на анализанта има различни начини да се ангажира тялото, които варират от актинг аут до това, което от езика се поддава на двусмислие.

Ще използвам една винетка от моята практика, за да илюстрирам това.

 

Една млада жена започва лечение след срива на своя „идеал за двойка“, свързана с изневярата на съпруга й. Това непоносимо реално я сломява  докато тя чака първото си дете – той й изневерява в края на бременността.

Едва възстановена от едно трудно раждане, Луиза планира да напусне мъжа си. Тогава се налага интерпретация, за да се неутрализира актинг аута, който несъзнавано би повторил поведението на собствения й баща, който някога е напуснал майка й точно в момента на нейното раждане. Аз трябва да спра това.

Използвайки едно означаващо от нейната настояща ситуация на млада родилка, аз й казвам: „Все пак вие няма отново да си сложите пеленка“ !“[7]

Интерпретацията, която загатва за семейното повторение, отваря преносното несъзнавано. По-добре да не се оспорва твърде бързо зараждащата се идилия, доколкото Другият никога не й е осигурявал добър прием в живота й.

 И в това отношение нейната история е забележителна.

От страна на бащата има две фигури, които са я изоставили:

– един идеализиран биологичен баща от южно-американски произход. Още от раждането, бих казал, той напуска майката без да признае детето. Спасителният детайл е, че тръгвайки си той оставя „латино“ малко име на това дете: това е неговата „фабрична марка“, ще ми каже Луиза.   

– един баща осиновител, когото тя, обаче, никога не е могла да осинови. Този мъж й е дал фамилно име, което тя е понесла безропотно. Той дори й е предложил ласки една пиянска вечер, за да я „образова“.

 От страната на майката историята съвсем не е по-завидна. Алкохолизъм, липса на срам и насилие са част от ежедневието. Един ден тази майка не се завръща в семейния дом. Заминава без да остави адрес! Тя оставя младата девойка в „експертните“ ръце на бащата осиновител, от когото тя ще избяга твърде скоро.

 След тази  интерпретация от началото на лечението, тя в крайна сметка решава да остане със съпруга си.

Анализата й позволи твърде бързо да схване фройдистката логика на влюбчивия съпруг: една съпруга, която очаква дете – това може да кастрира един мъж и да го тласне към едно фалическо възстановяване, понякога на цената на преживяване извън съпружеската двойка…

Ефектът от облекчението за нея е съживяващ: тя има сънища, свързани с желанието, в които става дума за еротизирана връзка с аналитика. Така нейното желание се поставя под въпрос: дали не е тя, която изневерява на мъжа си с тези сценарии от сънищата й?

   Все пак позицията на „страдаща жертва на мъжете“ бива разклатена. Това ще й позволи да извлече и да извае една ключова фраза, по примера на един фантазматичен афоризъм: „Една майка е винаги предадена от своя съпруг“. Това се потвърждава при нея, както и в двойката на нейните родители.  

Тя ще се връща многократно към този въпрос, за да успее да забележи, че това, което тази фикция на нещастие маскира, е именно – невъзможността да се опрем на това, което би могло да бъде отношението между половете, за да се сформира двойка.

Анализата бързо спихва универсалната истина на това твърдение – „Една майка е винаги предадена от своя съпруг“. Сигурността, свързана с фантазма избледнява. Същевременно тя се успокоява малко по отношение на Другия, който мами.

Въпреки това, както всеки път, когато воалът на фантазма се разкъса, се отваря една пукнатина, благоприятна за изригването на тревогата, благоприятна за появата на нагонния обект, който до този момент бива завоалиран. Внезапната поява на нагона е една от проявите на „говорещото тяло“ в сърцето на „мистерията на несъзнаваното“.

Именно там живото представлява интерес за воденето на лечението – в най-голяма степен!

Как се проявява за нея езикът на нагона?

Това не се случва от само себе си в едно лечение. За това е нужно театралното и живо измерение на преноса. Тази задача е отговорност на аналитика. Ако нагонната причина, която оживява тялото не се появява на аналитичната сцена, тогава значи няма анализа.

По време на една по-скоро мълчалива сесия, тя ми казва, че „има зъб на майка си“. Малко преди това тя отбелязва леко агресивно, че моят нов диван и напомня за „зъболекарския стол“. Прекъсвам сесията и използвам случая, за да й кажа, че след малко няма да има втора сесия. Току що бях получил съобщение от моя зъболекар, че може да ме приеме, защото от сутринта ме мъчеше свиреп зъбобол. Аз я информирам за този проблем, който е автентичен. Моят болен зъб не беше блъф.

На следващата нощ тя сънува кошмар: тя губи всичките си зъби и обещанието за протеза не облекчава ужаса й.

Напразната надежда за безполезна протеза веднага се асоциира в сесията с нейния биологичен баща, който по професия е дентален хирург, точно този, който я е изоставил още след раждането й без подкрепа срещу една опустошена майка.

Да иска да спасява тази майка, съсипана от орална зависимост /алкохолизъм/, беше нейната изтощителна битка.  Изборът на фелшерската професия не променя нищо. С едно изречение тя закрепва тази предварително изгубена битка: „Майка ми ще се промени, казва тя, когато на пилците им пораснат зъби“[8].

В кошмара дупката на беззъбата уста не е истинската точка на ужаса. Пъпът на съня е на друго място. Накрая на съня тя изхвърля безформена маса, една „ужасна гнилоч“, идваща от дъното на устата й – това ни припомня един твърде фройдистки сън. Зъбите, които са по-малко позволяват да се появи нещо в повече, даже в много повече на нивото на тялото. Именно тук нещо от говорещото тяло излиза на сцената.

В появата на този мръсен обект, има нещо от нагонния език, зад въображаемата кастрация, която обеззъбява. Изхфърлянето на излишната мръсотия оставя зейнала празнота в устата. Това е онази част от говорещото тяло, която не може да бъде субективизирана. Откъдето за психоаналитика произтича необходимостта да я въплъти или да позволи тя да се появи на сцената. Дори това да означава включването на собственото му тяло: ето защо аз играх честно що се отнася до тази история с кариесите.

 Оттам нататък тъгата от началото на лечението отстъпи място на тревога, която я събуди: промяна на дискурса.

Например тя започна да сънува сънища на „размножавания“ според нейния собствен израз. Тя сънува нашествие на въшки /на френски има игра на думи: не на съпруг, а на въшки, защото има фонетична близост между тях/ нахлуващи в косата на нейното дете. „Това прелива отвсякъде! Това е „без граница“ казва тя, „невъзможно да се премахне“.

Тук долавяме отзвук от нейната детска фобия от паяци, която е все още активна и свързана с един незабравим спомен. Тя е на 8 години, а майка й я следва в избата на къщата с паяк в ръка и усмивка на уста, за да й покаже на живо, че животното не е опасно. Домашна поведенческа терапия!

„Изправена срещу паяка, казва тя, винаги съм се страхувала, че ще ме погълне… Той може да ме нападне без задръжка!“

Нагонната граматика започва да се чува: тялото, което говори езика на наслаждението намира малко по малко един адрес в рамките на брътвежите на знанието, придобито впоследствие, което тъче своята мрежа.

 Още повече, тръгвайки от тази пукнатина, отворила се във фантазма, Луиза ме научи на нещо за „безграничното“ женско наслаждение, за което свидетелстват нейните сънища за размножаване.

Лечението взе обрат и продължава и сега. Всичко това не е без тялото – от едната страна и от другата.

 

VII)

 Ще направя заключение върху един друг въпрос: какво е мястото на говорещото тяло и на живото в края на аналитичното лечение и по-специално в процедурата на паса.

За тези, които не са запознати с тези термини, да припомним, че Школата на Лакан разработи тази процедура – Пасът – за да събере свидетелствата на тези, които са приключили своята анализа и които са съгласни да свидетелстват за тази повратна точка, в която се потвърждава преминаването от позицията на анализант в тази на аналитик.

 Тази точка е смътна по дефиниция точно, защото тя въвежда в играта едно наслаждение, което е извън смисъла /не може да бъде сведено до смисъл/. Това наслаждение е включено в симптоматичните остатъци, които се отнасят най-често до събитията на тялото. По един определен начин то въплъщава това, което е най-живото в говорещото тяло. В процедурата на паса се поставя един двоен въпрос: как да се назове това нелечимо наслаждение? Свързано ли е то с едно събитие на тялото и какво е то?

За да отговоря на това предпочитам да ви дам един „красноречив“ пример.

Някои вече познават тази винетка, защото тя е взаимствана от моето собствено свидетелство на паса, което по него време беше публикувано. Защо този избор?

В епохата, когато представях свидетелството си пред публика, не бях мислил нещата в термините на говорещото тяло, поради недостатъчно познаване на последното учение на Лакан. Така че това е един прочит впоследствие, който аз предлагам и той не е без връзка с вашето изследване на лаканианската биология.

Ето фактите:

Много малък, към 3 годишна възраст, съм бил поразен от туберколоза, смятана за смъртоносна, която по това време се смяташе за нелечима. Животът беше под въпрос. С оглед на изхода от заболяването малкото момче бива помолено да брои втрисанията през дългите и безкрайни дни в леглото. Изходът от болестта като че ли зависеше от това любопитно счетоводство, което би решило присъдата: мъртъв или жив?

…Откъдето възниква въпросът, специфичен за структурата.

 Един технически проблем, свързан с тази ранна възраст: по това време детето не знаеше още да брои и не знаеше какво означава думата втрисане. Майката казва: „това е когато трепериш“. И се изолират две означаващи: „втрисането“, което назовава и „треперенето“, което посочва.

Ето как се учредява lalangue с неразбираеми термини, извън смисъла.

Детето е снабдено с тетрадка и молив и една проста инструкция: да отбелязва с чертичка всяко втрисане. И така температурната крива, направена на ръка, задейства една серия от единични чертички, истински белези на живото, пресичащо тялото. Едно втрисане, едно потреперване: една черта. По този начин чертата материализира събитие на тялото… Смъртта, която витае, става означаващо, което запушва хоризонта на детето: майката вече е в дълбок траур. Ще открия субективна последица от това в лечението, благодарение на един ключов сън, в който аз откривам моя собствен труп на дете, разложен – вече казах малко за това по-рано. Ще кажа по време на сесията: „Бях мъртъв и не го знаех!“.

По този начин се прецизира отговора на въпроса, характерен за структурата – „мъртъв или жив?“

Дали фаталната перспектива на тази болест е първото означаващо на детската травма?

Оговорът е не.

 Разбира се обявената смърт е едно неподлежащо на символизиране реално, което е натоварено с тревога. Смъртта става също така означаващо господар, което организира неврозата на малкия обсесивен. Но в същото време тя не е първичното ядро на травмата.

Защото това ядро, независимо за кое означаващо става дума, обратно трябва да бъде търсено от страната на живото и на „говорещото тяло“, а не на смъртта. Ето по този начин функционира означаващото втрисане, взаимствано от Майчиния Друг в „лаланг“.

В анализата това означаващо е отделено малко по малко, развързано от инфантилните фикции, за да бъде накрая произведено като едно означаващо съвсем само, както „Едното“ на реитерацията, за която говори Жак-Ален Милер.

Това беше възможно, тръгвайки от два ключови момента в края на анализата, близки един до друг във времето.

Първото време: няколко дни преди да приключи лечението, се появи случайно съвпадение по повод на публична среща с Жак-Ален Милер, тогава на кормилото на Световната асоциация по психоанализа, във връзка с една тежка политическа криза, която заплашваше живота на нашата аналитична общност.

Аз предложих /публично/: „Институцията е в криза, ще загине ли от това? От тази криза ме втриса – казах на микрофона!“ Жак-Ален Милер веднага улови и коментира това изказване – извън аналитичните диспозитиви: той не беше моя аналитик.

Каза ми буквално: „Хм! Втриса ви? …Трябва да се види етимологията на тази дума, но това без съмнение е името на вашето наслаждение!“ Ето ме интерпретиран публично от един аналитик, който между впрочем не познаваше моята инфантилна история? Всичко това става извън „хисторизацията“, извън фикцията на субекта. Тази необикновена интерпретация ускори една сигурност: маршрута на анализата беше на път да приключи.

Изходът на лечението, което продължи около двадесетина години, се случи няколко дни по-късно – последва заявка за пас, която аз фурмулирах и адресирах към Школата. Ето едно първо обстоятелство от ролята на втрисането, което цялото е означаващо.

Второто време, второто обстоятелство от това означаващо.

Това се случи по време на процедурата на самия пас. В присъствието на пасьора, аз започвам свидетелството, припомняйки последната аналитична сесия – бях избрал да започна от края. Ето ме внезапно обхванат от значителен, но преходен пристъп на треска, с видимо разтреперване и без изявена патология. Изправен пред неуместното завръщане  върху тялото на означаващото, произведено като „Едно“, нашата работна сесия бива временно отложена от пасьора за време, когато ще съм по-добре.

 Такава беше алхимията на моето травматично наслаждение: означаващото „Едно“ на втрисане, от едно припомняне се повтори отново. То беше придружено от един белег на живото, едно събитие на тялото: разтреперването.

В своя курс върху „Едното съвсем само“, /урокът от 9 февруари 2011/ Жак-Ален Милер припомня, че естественото [natif] наслаждение, свързано с Едното е по-скоро, казва той, „от порядъка на травматизма, на шока, на случайното съвпадение, на чистата случайност, /…/“. Чистата случайност на срещата между тялото и lalangue.

Виждаме, че наслаждението на събитието „разтреперване“, свързано с телесното влияние на означаващото „втрисане“ в края на моята анализа вече не е включено в една диалектика. „Втрисането“ се е разкачило от неговите връзки на смисъл, вложен в свързаността на една инфантилна история. Разтоварено от всякакви брътвежи на знанието, разлистено от лечението, наслаждението, което корелира с него /разтреперването/ става „обект на една фиксация+“, както казва Милер. Откъдето и безкрайната реитерация на това паметно „Едно“ каквото е „втрисането“.

Ето ни на кръстопътя на едно казване и на тялото или в основата на загадката на говорещото тяло.

 Въпрос: дали произвеждането на това означаващо „Едно“ – втрисането – свежда неговата травматична стойност у говор-съществото до празнота? Без съмнение то е донякъде успокоено, защото назоваването по този начин на травматичното наслаждение го огражда, кондензира и използва по друг начин в един синтоматичен регистър. И това не е без последствия за една нова връзка с живото.

Например, за да бъда конкретен, една тежка политическа атака срещу психоанализата – а това се случва – може да ме втресе… Защо не?…Но не е сигурно, че едно разтреперване ме оставя без думи или ме поставя в позицията на пасивен счетоводител пред една известена смърт. Вече ще има какво да отговори, което е за предпочитане пред парализата на неживото.

В това виждам ефект от паса, който разкрива друга употреба на живото след приключването на анализата.

 

 VIII)

В заключение, да, вкарването в действие на говорещото тяло е това, което прави психоанализата жива. Но това зависи основно от аналитика, от неговия начин на присъствие. Това не е достатъчно, за да се номинира един Аналитик на Школата в края на аналитичния опит: трябва също той да покаже в какво това живо се е завързало при него с желанието на аналитика, което е ухапало анализанта, преминаващ пас.

В анализата от ХХI век следователно става въпрос да нагазиш до шия, в смисъл да включиш тялото си в действие. Ще кажат Comedia dell arte: да се правиш на гробар или на тюлен ….Защо не?

Ето това е измерение на аналитичното действие като ехо на тялото на анализанта, което цели да произведе едно събитие, заслужаващо назоваване. И то не идва съвсем само! Жак-Ален Милер настоява върху този момент: да се анализира говор-съществото на практика не е същото като да се анализира несъзнаваното, структурирано като език.

Да се назове in fine телесното наслаждение, което се повтаря и отравя съществуването е същностно за нашата уместност.

Това е също етичният въпрос за развода между психоанализата и психотерапията, психологията и техниките на мъдростта.

Всички тези практики се опират върху означаващото, за да успокоят излишъците в тялото, докато психоанализата – тази на говор-съществото – обратно, опира се на тялото, за да успокои излишъците на разкаченото означаващо.

Ще го разберем: без живеца на тялото, анализата е мъртва!