Аргумент Институт за детето 2019 „Деца насилници“ – Жак-Ален Милер

Деца насилници

Заключителна реч от 4-ия Работен ден на Института за детето

Жак-Ален Милер

 

Деца насилници, това е заглавието, което избрах след съгласуване с Даниел Роа за следващия работен ден на Психоаналитичния институт за детето. Двете думи са изписани в множествено число, детето насилник не е идеален тип. Д. Роа ме помоли да дам няколко насоки за работа в подготовката на тези дни на Института; върнах му на свой ред тази чест и той ми даде един списък с теми, който заслужава да бъде публикуван.

Симптомът, на кръстопът

           Първата ми мисъл беше да си задам въпроса дали насилието при детето е симптом. Моят метод най-често е такъв – да тръгна от първата мисъл, която ми дойде наум, без да съдя дали тя е добра или лоша. Това е принцип, който психоанализата позволява. Ще развия нишката на мисълта си, тръгвайки от тази начална точка, предвид това, че тук става въпрос да се отвори поле за работа. Ако представях пред вас една по-скоро приключила работа, вместо насоки, на края на експозето ми щеше да започне изготвянето на един завършен труд. Относно метода, мисля за тази фраза на генерал Де Гол от неговите Мемоари : „Към сложния Ориент, летях с прости идеи”. И аз самият съм привърженик на това да летим с прости идеи. Лакан го позволява, защото, когато засягаме една тема през призмата на неговото учение, прилагаме често от самото начало разпределението между реално, символно и въображаемо. Това, че прилагаме този модел относно даден въпрос, ни дава обикновено отправна точка. Когато един въпрос е сложен, аз се придържам към това да тръгнем от прости идеи; когато един въпрос е прост, аз съм за това да го усложним – усложнявайки го, произвеждаме известен хаотичен ефект, откъдето могат да възникнат идеи.

Моята начална точка следователно беше да се запитам дали насилието при детето е симптом и защо. Тъй като в психоанализата, когато говорим за симптом, имаме предвид изместване на нагона, или най-малкото, в терминологията на Фройд, заместване на едно задоволяване на нагона, което на лаканиански може да се преведе като наслаждение. Насилието не се ли произвежда, именно когато го няма това изместване, това заместване, този Ersatz, както Фройд го нарича? Ето го въпросът, който си зададох: появата на насилието, не е ли свидетелство, че липсва заместване на наслаждението?

От тази гледна точка исках да се уверя във фройдовата дефиниция на симптома. За да намеря местата, където Фройд работи върху симптома, имах слабостта да взема в ръце Речника по психоанализа и за мое голямо изумление забелязах – предавам ви моето малко пътуване, – че думата “симптом” не е вписана в Речника… на Лапланш и Понталис, поне не в изданието, с което разполагам, което трябва да е първото. Без помощта Лапланш-Понталис ми се наложи да се насоча директно към Фройд и за по-лесно – към Потискане, симптом и тревога[1]. Можех също така да се насоча към главата от Въведение в Психоанализата, която много обичам, относно Начините на формиране на симптомите – Лакан я следва с голяма точност в текста си Посоката на лечението и принципите на неговата власт. Във втора глава на Потискане, симптом и тревога Фройд определя симптома като Anzeiche und Ersatz, т.е. “знак и заместител”, einer Triebbefriedigung, „на едно задоволяване на нагона”. Фройд прибавя и прилагателното unterbliebenen, което се намира във френско-немския речник Harrap’s – там разпознаваме представката unter, което означава “под” или “отдолу”, но което има също и други значения, а именно “това, което не се осъществява, което повече не се възпроизвежда”. В своя чудесен превод на Потискане, симптом и тревога Мишел Тор превежда това изречение „симптомът би бил знакът и заместителят на едно задоволяване на нагона, което не се е осъществило”^[2]. Ако трябваше аз да го превеждам, щях да придам един лек хайдегеров акцент на прилагателното, казвайки “едно задоволяване, което не се е случило”.

 

Отказаното наслаждение

Симптомът се определя тук като ersatz на едно отказано наслаждение. Ще използвам това прилагателно, защото държа в главата си изречението на Лакан, с което завършва „Субверсията на субекта…”, малко след като е говорил за “върховния нарцисизъм на изгубената Кауза”. Последното изречение е следното: „Кастрацията значи, че е нужно наслаждението да бъде отказано, за да може да бъде достигнато по обърнатата стълба на Закона на желанието“^[3]. Тази дефиниция на кастрацията заслужава да фигурира в един лаканиански Речник. Кастрацията тук не е определена от фалоса, тя се определя директно от наслаждението, т.е. от нагона. Тя се определя от това, което Лакан много точно посочва като отказ от наслаждението, което въвежда препратка към инициативата на субекта в рамките на един избор – да приемеш или да откажеш.

            Идва ми наум емблематичния образ на Херкулес на кръстопътя, който трябва да избере между пътя на порока и пътя на добродетелта в мита на Продик от Кеос. Това е барокова парадигма, на която Ервин Панофски е посветил свой труд, малка книга^[4]. Става дума за Херкулес след детството, ако мога така да кажа, на прага на зрялата възраст, изправен пред избора между добродетелта – тежък път, минаващ през труда – и сладострастието. Тази история е представяна безброй пъти от края на XIVв. до XVIв. Между другото се консултирах с Гугъл, изписвайки просто “Херкулес на кръстопътя”, и намерих много интересна статия, която можете и вие да откриете, ако желаете^[5].

            Така кастрация = отказ от наслаждение, в следствие на което наслаждението не се осъществява. Лакан въвежда едно разсъждение, носещо белега на диалектиката, наслаждението трябва да бъде отказано, за да бъде достигнато. То не трябва да се е осъществило, за да се случи. Бихме помислили, че става дума за хитрост на наслаждението, както Хегел говори за хитрост на разума. Става въпрос за това, че кастрацията е изместване на наслаждението, че наслаждението трябва да бъде отказано в един известен план, за да бъде достигнато на нивото на закона. То трябва да бъде отказано в реалното, за да бъде достигнато под егидата на символното. Това, което Лакан нарича закона на желанието, е именно този отказ от наслаждение в реалното, преминаването на наслаждението отдолу, в скритата част. Именно това отразява бащината метафора, която е превод в едипови термини на процеса на изтласкване, и която може да бъде генерализирана, ако утвърдим, че основният оператор на изтласкването е самият език, речта, която извършва това преминаване на наслаждението от долната страна, в  смисъл, че блокира неговото случване.

Цената на този процес, резултатът от процеса на изтласкване, е именно симптомът. Цената на изтласкването е формирането на симптом като знак и заместител на едно неслучило се наслаждение. Казано с други думи, узаконяването на наслаждението се плаща със симптоматизацията. На човешкото същество като говорещо-същество му е отредено да бъде симптоматично.

По тази причина наслаждението винаги е едно изместено, разселено наслаждение, както говорим за разселени хора – наслаждение не на същото място, не на първоначалното си място, дълбоко заточено. Това не е без връзка с нашето съвремие. Да кажем само, че мигрантите идват да търсят на Запад това, което за тях представлява едно друго наслаждение. Ние очакваме стотици милиони хора през XXI в., това ще бъде един масивен и същевременно главен феномен за реконструкцията на нашите общества. Като такива, разбира се, тези големи миграции са симптом на безпокойството в цивилизацията, в цивилизования свят, както в тяхната, така и в нашата цивилизация. Оставям тази тема настрана в рамките на настоящото експозе. Ще кажа само, че на този фон оценявам думите на Лакан, цитирани съвсем наскоро от Антонио ди Чача, който завършва статията си като пише: „Ако искаме да намерим нещо, което да ни служи за компас, нека си припомним с текста „Джойс симптомът” на Лакан, че „историята не е нищо друго освен едно бягство, от което се разказват само масовите преселения” и че „единствено депортираните участват в историята”^[6]. Става дума за преселението на наслаждението, за наслаждението, което е депортирано.

 

Десет точки относно насилието у детето

След като тези няколко прости идеи бяха уточнени, ще формулирам няколко точки  по отношение на насилието у детето.

1. Първата точка, която е отправна и която евентуално ще дискутирам впоследствие е: насилието при детето не е симптом.
2. То е дори обратното на симптом.
3. То не е резултат на изтласкване, а по-скоро знак, че изтласкването не е проработило.
4. Нека направим следващата крачка като се запитаме на какъв нагон би било задоволяване насилието, и по-специално насилието у детето? Ще опитам този отговор: насилието не е заместител на нагона, то е нагонът. То не е заместител на задоволяването на нагона.

Насилието е задоволяване на нагона на смъртта. И тук можем да отбележим, че противникът на Ерос в мита, с който си служи Фройд, противникът на любовта не е омразата, а смъртта, Танатос. Тук трябва да разграничим насилието от омразата. Омразата и любовта се намират от една и съща страна. Това дава право на Лакан да говори за hainamoration [омразобич], дума, която пожъна голям успех. Любовта, както и омразата, са начини за емоционално изразяване на Ероса.

5. Омразата е от страната на Ероса, тя е всъщност една много силна връзка с другия, тя е една значима социална връзка.

Наскоро четох някъде призив  против поддръжниците на омразата. Казах си, че не съм поддръжник на омразата. Марин Льо Пен аз не я мразя; някак не я обичам достатъчно, че да я мразя. В този ред на мисли, съм доведен до това да я осмивам. За сметка на това, в течението, от което тя идва, една омразобич към евреите се чете много ясно. Дават им се фантастични сили. Еврейският народ представлява видимо обект на изключително очарование, античен народ, който е оцелял след преследванията, благодарение на своето отношение към буквата, към литорала на буквата. Той е едновременно един обект на очарование и на отблъскване. Докато аз, който не мрази фашистите, съм дотолкова по-склонен на насилие срещу тях.

6. Насилието е от страната на Танатос. За да използвам тук заглавието на една известна книга на Ла Боеси, приятеля на Монтен, това е наслаждението на Против’едно [Contr’un] ^[7]. Класически при Фройд  Ерос произвежда Едно, прави спойка, докато Танатос разрушава тези Единства, разделя, фрагментира, ще кажа дори разпръсва като парчета от пъзел, за да използвам тази известна фраза от филма Стрелящите чичовци.

Детето насилник е това, което чупи и намира задоволство в самия акт да троши, да разрушава. Ще трябва да си зададем въпрос върху това какво е наслаждението, което е в действие  тук, и върху това, което можем да наречем “желание за разруха в чист вид”. Когато изобличаваме тези, които чупят, ние изобличаваме в крайна сметка чистото наслаждение да се чупи. Ние не изобличаваме политиката на тези, които чупят, ние изобличаваме това наслаждаване-в-повече, включено в насилието на чупещите.

Във връзка с това – предавам ви моята асоциация на идеи – Андре Бретон получи много обвинения за изречението, с което във „Втори манифест на сюрреализма” той определя сюрреалистичния акт. Всички моралисти се включиха, един от първите беше Албер Камю, който му отправи обвинения. Що се отнася до мен, аз много обичам това изречение на А. Бретон – в днешния контекст не можем да го споделим на всеки. „Най-простият сюрреалистичен акт се свежда до това, с револвери в ръка, да слезем на улицата и да стреляме наслука в тълпата, колкото можем повече”. След Батаклан и други подобни минали, настоящи и бъдещи инциденти, то очевидно е проблематично. Андре Бретон многократно е бил обвиняван за тази фраза. Представете си да каже това днес!

Но трябва да прочетем второто изречение: „Който поне веднъж не е имал желание да сложи по този начин край на действащата мижава система на позор и кретинизация, изцяло има място в тази търпана с корем на височината на цевта.” Второто изречение позволява да се разбере първото. То позволява да се разбере, че става въпрос единствено за фантазъм. Бретон казва, че такова желание трябва да ни е минавало поне веднъж през ума. Той не казва, че трябва да сме го направили. Сюрреалистичният акт, както казва той, е терористичен акт, но като подобие. Сюрреализмът не е тероризъм. Или той е „терорът в букви”, както се изразява Жан Полан. Той е литературно движение.

Сюрреалистите са били вдъхновени от желанието да минат от долната страна на цивилизацията, за да открият непокътнатия свят на нагона, за да настроят писането на диапазона на нагона. Това е блян, тъй като са смятали, че ще постигнат не чрез използването на оръжие, а чрез определен начин на използване на езика, който е все пак главната движеща сила на изтласкването.

Във формулата „с револвери в ръка” четем, че „револвер” е в множествено число, а „ръка” – в единствено. Ако наистина ставаше въпрос за револвери, би трябвало и „ръка” да се сложи в множествено число, защото не можем да държим два револвера с една ръка. Не съм виждал това в никой уестърн. С револвери в ръка означава с писалки в ръка. Във всеобщо разпространената кинематографска представа за убийците мафиотът убиец стреля хладнокръвно, именно без думи. Бретон е взел всички предпазни мерки, тъй като е прибавил към написаното и бележка, че „неговото намерение не е да го препоръчва”. Не виждам в какво е можел да бъде обвинен. Единственото, което е направил, е да даде сензационен отглас на това, което Андре Жид е извадил наяве в Подземията на Ватикана – които, да не забравяме, са от 1914г., точно преди едно голямо кръвопролитие, което не е било само подобие, – а именно необоснованото действие на Лафкадио, който хвърля от влака горкия Амедей Флерисуар. Сюрреалистите са били възхитени от това необосновано преминаване към действие при Жид. Няма да задълбочавам какво Маргьорит Боне (която между другото познавам от вечеря при Лакан), ерудит що се отнася до Бретон, отбелязва в това отношение.

Необоснованото действие, т.е. необоснованият акт на насилие, впечатлява, именно защото Жид го мисли като ирационално убийство, което представя като върховата точка на свободата, тъй като не е обвързано с никаква причина. Ако се замислим, това е една версия на изгубената кауза. В това въображаемо става въпрос за едно безпричинно действие, което е в разрез с принципа на разума на Лайбниц, според който нищо не е без причина. Ангелус Силезиус дава предварителен отговор в известния си стих, коментиран от Хайдегер и цитиран от Лакан – За розата няма Защо.

По отношение на детето насилник, нека не оставаме хипнотизирани върху причината. Има насилие без защо, което е причина само за себе си, което е наслаждение само по себе си. Едва в едно второ време ще търсим детерминизма, причината, наслаждаването-в-повече, което е в основата на желанието за разруха, на активизирането на това желание. И както казах, ние го откриваме обикновено в някой недостиг в процеса на изтласкване или, казано в едипови термини, в един пропуск на бащината метафора.

7. Нека се опитаме да въведем конкретна практика в подхода към детето насилник в нашето поле на работа. Възможно е насилието у детето да известява, да изразява появата на психоза. Според мен трябва да се замислим върху следните точки:

а) Дали насилието у това дете е едно насилие без думи? Дали е чист изблик на нагона на смъртта, наслаждение в реалното?

б) Пациентът в състояние ли е да сложи думи върху него? Дали е чисто наслаждение в реалното или е символизирано, дали може да бъде символизирано?

в) Да бъде чисто наслаждение в реалното не е задължително знак за психоза. То не е задължително предвестник на психозата. Във всеки случай има разкъсване на символната нишка и е важно да се знае дали това разкъсване е с формата на малка точка или е с по-широк обсег.

г) Ако става въпрос за насилие, което може да бъде говорено – има дори приказливи насилия, – остава тогава да разберем какво казва. Търсим в такъв случай това, което бих нарекъл следа на ранна параноя.

Една колега дойде при мен вчера, за да представи на супервизия случая на един млад човек, за когото се чудеше „психоза или не?”. Говорейки, ние открихме в историята му нишката на една позиция на изолираност, чувството да е встрани от другите и наченките на едно „те говорят” – те, неговите другари, другите ученици –   „те говорят лошо за мен”, т.е. един лек, съвсем лек афект на злословие. Единствено това, което само по себе си беше много фино, тъй като колегата не ми го беше казала в началото, изграждаше вече един  инфантилен  тласък-към-жената. Този младеж ни се представя като лудо влюбен в един бивш съученик до степен, че колегата ми говори за еротомания, но не в смисъла на Клерамбо, тъй като той беше този, който обичаше това момче.

В рамките на това изследване върху децата насилници нека потърсим дискретните следи на ранна параноя, без да забравяме, че субектът се появява, че детето се ражда под егидата на параноята. Както посочва Лакан в „Позиция на несъзнаваното”, субектът, „за него се говори и по този начин той се възприема”[8]. В „Бележка относно доклада на Даниел Лагаш…”^[9] се съдържа също един много красноречив пасаж за детерминирането на субекта от дискурса, който го предхожда. Преди той да се появи, за него се говори.

От една страна, използваме детерминиращата визия за детето. Има причина за насилието, когато, търсейки по класически начин в доклада, в диалога с родителите, в дискурса на обкръжението, забелязваме, че на детето може от много рано да му бъде отредено мястото на насилника, на чупещия; аналитикът ще му позволи тогава да се дистанцира от означаващото, което му е отредено от Другия. От друга страна, субектът трябва да бъде възприеман като място на неопределеност; питаме се тогава „какъв избор той е направил? каква ориентация е взел?”. Тук не могат да се дават заключителни отговори, причинно-следствената връзка е неустановима. Този въпрос може да се засегне единствено в последствие, в едно второ време, затова и е нужно да бъдем много подробни в отбелязването на думите на детето.

Насилието, което говори, може да бъде от параноичен порядък, както може да е и от хистеричен порядък. Можем да кажем, че е от хистеричен порядък, когато има стойност на заявка за любов или на оплакване от липсата-да-бъдеш, т.е. когато то се намира в регистъра на Ероса. В регистъра на Ероса насилието на детето е заместителят на не-случилото се задоволяване на заявката за любов. Тук действително насилието е симптом и нека го кажем – едно обърнато послание. Това коригира категоричността на казаното от мен в точка 1.

8. Що се отнася по-специално до изтласкването на Triebbefriedigung, взимайки  предвид Фройд след Потискане, симптом и тревога, трябва също да се поинтересуваме и от защитата спрямо нагона, защита, която се вписва под нивото на изтласкването.Трябва да различим кога насилието произлиза от пропуск в процеса на изтласкване или от нарушение в изграждането на защита. Очевидно е, че по-лесно се достига до него в първия случай, отколкото във втория. Дори и насилието у детето да е от психотичен порядък, може да се опитаме да му въведем едно означаващо на авторитета, един ersatz, който да служи за означаващо-господар. Това може да се случи в отделни случаи, когато става въпрос за дете, отгледано от двойка жени. Една от двете заема обикновено функцията, стойността, на S₁. Това може да се срещне в съвременните хомосексуалните бракове между жени, но също така, когато едно дете е отгледано от майка си и баба си, какъвто е случаят на известен политик, който с охота говори за това и чието развитие изглежда е било нормално, макар и трудно да приема злословенето.

9. Споменахме вече преминаването на насилието от реалното в символното, нека не забравяме, разбира се, и въображаемото. За да се придържаме към първите два регистъра, тук е мястото да различим насилието като възникване на една сила в реалното и символното насилие, присъщо за означаващото, което се състои в налагането на едно означаващо-господар. Когато налагането на това означаващо-господар липсва, субектът може да намери един ersatz, правейки белег върху себе си – скарификация, татуировка, пиърсинг, различни начини да се порежеш, да се измъчваш, да упражниш насилие върху тялото си.

Днес това е толкова всеобщо, че се е превърнало в мода, това е феномен на цивилизацията, повърхностно е, но бих казал, че това е симптомът на смущенията, които понася наследеният от традицията символен ред. Тези симптоми произлизат от това, което ще нарека в случая, пред публиката, която образувате, “нормална цивилизационна психоза”, т.е. компенсирана, психоза със заместител/добавка [suppléance].

Имайки предвид казаното, винаги ще остава въпросът защо някои субекти са по-чувствителни от други, до степен, че да упражняват насилие върху телата си. Днес например транссексуалните, които обикновено се проявяват много рано в детството, получават социално и юридическо признание, което неотдавна се отказваше дори и на хомосексуалните. Това не променя факта, че всяко желание за промяна на тялото чрез хирургичен акт оправдава един аналитичен поглед. Ще кажете – Добре де, все пак… капилярните импланти, денталната хирургия, естетичната хирургия, нали няма да намесите психоанализата навсякъде? Трябва да се види …Знаем със сигурност, че има интервенции в естетичната хирургия, които са от порядъка на невротичната корекция на образа на тялото, и че други са ясно вдъхновени от психозата.

10. Що се отнася до насилието във въображаемото – няма да го развивам, – ще се съотнесем към стадия на огледалото, който представлява синкретична форма между наблюдението на клиничен факт от един психолог, професор Анри Валон, и диалектиката на господаря и роба при Хегел, изтъкната от Александър Кожев, или казано с други думи, това е едно гениално изобретение на Лакан между Валон и Кожев. Констатираме, че това изобретение работи, действа… Става дума за една проста идея, която ще използваме в изследванията ни относно децата насилници. Ето така ме вдъхновиха първите точки, които  Д. Роа беше отбелязъл: когато другият си ти и ти си другият (транзитивизъм); когато другият е натрапник и си присвоява най-ценния обект (терминът на Лакан jalouissance [ревнаслаждение], който слива ревност и наслаждение). Оставям на ваша отговорност да прочетете отново статията на Лакан за “Стадия на огледалото…”^[10] и тази за “Агресивността в психоанализата”^[11]. Става въпрос, разбира се, за един много различен регистър, когато, както казва Д. Роа, детето си удря главата в стената… на езика, тъй като тогава този феномен показва провала на процеса на защита.

Завършвам. Ще оставя празно място за насилието у детето, разглеждано като синтом в другия край на учението на Лакан. Ще припомня единствено, че трябва да се отреди място за едно детско насилие като начин за наслаждаване, дори и когато то е послание, което означава да не го атакуваме фронтално. Нека никога не забравяме, че не е работа на аналитика да бъде пазител на социалната реалност, че той има силата да поправи евентуално един недостиг в символното или да преподреди защитата, но и в двата случая, ефектът на неговото действие е страничен. Аналитикът трябва според мен да подхожда по възможност с мекота към детето насилник, без да се отказва да си служи, ако е нужно, с едно символно контра-насилие.

Ние няма да приемем със затворени очи налагането на означаващото „насилник” от семейството или от училището. Това може да се окаже само вторичен фактор. Да не пренебрегваме факта, че има един бунт от страна на детето, който може да е здрав и да се различава от насилието като отклонение. Аз съм привърженик този бунт да бъде посрещнат, защото едно от убежденията ми се обобщава в това, което председателят Мао изрази с думите: „Имаме право да се бунтуваме”^[12].

 

Запис и публикация Ерве Дамас, Паскал Фари и Даниел Роа.

Текстът не е прочетен от автора, публикуван е с неговото любезно разрешение.

 

Превод Екатерина Шикерова

Редакция Ангелина Даскалова и Теодора Павлова