Говорещи-тела [Corparlants] - Филип Кусти

Говорещи-тела [Corparlants]

 

Филип Кусти

 

Мълвата за края на изолацията отвори един друг времеви момент, тоза на утрешния ден, отнесен към този от вчера и от днес, тъй като не може да се знае.

Това е също и моментът на всички рискове. Чуваме как учените се опитват да наложат своите норми на обществото, докато хората правят петиции - кои за училището, което не трябва все още да отваря врати, кои за възрастните, които не трябва да бъдат държани в изолация. Не става въпрос дали това е добро или лошо. Можем да установим единствено, че се отваря една врата, през която безразборно нахлуват разпасаните одежди на тревогата.

Тревогата се разпространява, тя се облича в думи, опитвайки се да се установи в обществените идентификации - идеологически, социологически или научни. Поради тази фрагментация се открива същината на Семинара на Лакан: тревогата е афект, който не лъже и се появява тогава, когато обектът а навлезе в полето на въображаемото.

Какво друго се случва днес ? Никой не знае какъв ще бъде утрешният ден, но всеки знае, че нещо от тялото ще бъде засегнато. Да, ресторантите ще имат проблем, но отвъд това кое парче от тялото тук ще каже, че няма да получи своята ливра плът ? И в зависимост от реверсията на принаденото наслаждение [plus-de-jouir] кое парче от плътта ще остане неконсумирано, зовящо да бъде разкъсано ?

От известно време чувам критики срещу хората, които правят джогинг и чието твърде силно вдишване и издишване може да зарази хората, които чакат пред магазините. Беше взето решение  да им се даде, ако мога така да кажа, часови график на изолацията.

Лакан напомня, че при раждането има „радикално нахуване в една „среда на фундаментално Друг“[1].

Това, което виждаме да се разиграва тук, е идеята, че не е нормално друг да се възползва от въздуха, който дишам. Въздухът също се превръща в един приватизиран обект. Моят въздух вече не е този на съседа, но именно моето наслаждение е това, което е непоносимо за другия.  Това, което той вярва, че му е отнето.

 А какво да кажем за това пристрастяване към купуването на тоалетна хартия в началото на изолацията ? Дали това не е последният воал пред обекта отпадък и всеки, щом веднъж прозорецът на неговия фантазъм се е отворил широко или се е пропукал, или просто е бил одраскан, съзира стойността на обекта, който е, а именно обект а ?

Никога тялото не е било така присъстващо, тялото, което е говорено [corp parlé], говорещото тяло [corp parlant].

Как ще се погрижим за него ? Предлагат ни виртуални консултации на промоция.

Нека се знае, че речта е именно тази на говорещите тела! Говорещи тела - това не означава тела, които говорят, а означава, че нишките на езика и на плътта са неразривно свързани, говорещо-тяло. Анализата позволява на тялото да си почине, излегнато на дивана, тя го омъртвява, като по този начин акцентира на тялото отпреди стадия на огледалото, това което Ерик Лоран назовава като a-vision, върху което аналитикът, както хирурга, оперира с инструмента на означаващото, не на думите, а на означаващото, тоест с инструмента на lalangue, който отеква в двусмислието.

Разбира се, аналитикът, който присъства, може да покаже това като го докосне, една определена телесна проява, имаме примери, тръгвайки от погребалния агент на B. Porcheret и стигайки до погалването на Лакан, за което говори Suzanne Hommel - погалване по бузата, за да се измести от мястото си деструктивният белег на означаващото „Гестапо“[2].

Лакан говори за присъствието на аналитика като за реално присъствие. Жак-Ален Милер в своята последна лекция посочва колко е важно да даваме глас, а също и тяло, както позовавайки се на последното учение на Лакан, може да се каже за неговата личност, но която тук поддържа това присъствие на аналитика като такова отвъд присъствието в реалността. И това може да се случи само защото неговата плът е тук. Въздишане, дишане, шум от мърдане на крака, всичко това се чува на дивана, но едно нещо ще бъде оставено настрана – тялото на дивана, напуснато, което позволява това казване-неясно [ça dit-vague], позволява погледа да бъде откъснат от този, който говори отзад. Малка подробност, която изглежда незначителна, но да си отзад не означава да си от другата страна, тъй като вие сте податливи да бъдете гледани без да виждате кой ви гледа! В този смисъл шумът от краката, въздишането и т. н. присъстват, като едно присъствие на Друг, отвъд това на аналитика!

Наравно с шума от света, който не се чува, с данданията от сцената на фантазма си, която не се чува [n’ouit], защото му „се наслаждава“ [j’ouis], това отекващо присъствие идва от дупката, която създава присъствието, когато е заето, не от камерата, която го прожектира на екрана, а от радикалното отсъствие на Другия, който е по-чувствителен отколкото си мислите, в примамката на съня на живота, който се разполага в същото пространство и в същото време като вас, докато той е в едно пространство на топологичното време, където вие трябва да се намерите. Това е, което рисува вашият замисъл, оцветен от обекта а и неговите прояви в лечението.

Жак-Ален Милер в своята лекция от 8 декември 1982 от курса му (непубликуван) От симптома до фантазма и обратно [Du symptôme au fantasme et retour][3], коментирайки „Едно дете е бито“ казва, че „субектът е без съмнение това, което е представено от едно озачаващо на друго, но когато не може да се представи по този начин, обектът а идва да запълни това място. […]

Ако не се премине през тази конструкция, ще свърши зле в означаващата ориентация, да си дадем сметка за присъствието на аналитика в аналитичната сесия. [...]

Има го измерението на присъствието и именно с него се работи и то е това, което Лакан дава като същинска структура на аналитичната връзка. Тази връзка е създадена въз основа на присъствието във фантазма. Това съдържа схемата на Лакан за аналитичния дискурс. Тя намира основата си точно там.“

 

Текстът е публикуван на английски език в

LRO#80 от 1 май 2020 със заглавие „Corparlant“

С любезното съдействие на автора преводът е от оригиналния текст на френски език

Превод: Петя Димитрова

Редакция: Десислава Иванова и Биляна Мечкунова

 


[1] Lacan J., Le séminaire, Livre X, L’angoisse, Paris Seuil, p. 378 / Lacan J., Seminar, Book X, Anxiety, Chapter 23, July

  3rd 1963

[2] Това погалване по бузата може да бъде прочетено като „geste-à-peau“ („Gestapo“) – бележката е към

  английския превод, публикуван в LRO

Да си припомним психоанализата - Гил Кароз

Да си припомним психоанализата

Гил Кароз

 

Ако съществуваха само несъзнаваното и симптомът; ако нямаше говорещо-същество [parlêtre] и синтом; ако метафората на симптома не беше само „формалната обвивка на събитието на тялото“[1]; тогава да - бихме могли да си представим аналитичните сесии през Skype, Zoom, Whatsapp. В този случай психоанализата би участвала напълно в превръщането в подобие [semblantisation] на света и би престанала да „кара пациента да забрави, че става въпрос само за думи“[2]. Именно невежеството по отношение на развитията на учението на Лакан ни кара да смятаме, че е достатъчно да говориш, за да има аналитично лечение, независимо от присъствието на телата.

Това се потвърждава от малкия опит от обмена с анализантите чрез дистанционните средства за комуникация, който натрупваме в последно време. Тези разговори често са необходими. Те поддържат връзката, припомнят, че някога е имало ръкостискане, че тялото на анализанта е идвало на сесия, за да бъде оставено на гардероб, така че субектът, съблечен от рутината на своята реалност, да се превърне в чист предавател на думи, доколкото му е възможно.[3] Понякога тези виртуални сесии позволяват да оставиш при аналитика един сън, един лапсус, едно пропуснато действие [acte manqué], едно обостряне на симптома. Тогава аналитикът отговаря с интерпретация, която дава смисъл. Все едно, тези намеси остават от порядъка на един „брътвеж [élucubration] на знанието за едно реално“[4].

Веднъж приели, че реалното и наслаждението са резултат от срещата между означаващото и говорещото тяло [5], с пълно основание можем да кажем, че присъствието е необходимо, за да докоснeм това реално. Както подчертава Жак-Ален Милер [6], ако тялото е разположено на дивана, за да бъде сложено в скоби и да отсъства като образ, именно това отсъствие, свързано с принципа на въздържанието, прави така, че да присъства реалното на липсата на сексуално отношение [non-rapport sexuel]. Освен това тялото трябва да присъства, за да може интерпретацията извън смисъла да докосне тялото. Много анализанти си спомнят някои жестове на аналитика си, които са предизвикали събитие на тялото им, преобърнали са живота им, отрязали са част от наслаждението им и което е имало един ефект на реалното. Същите жестове, направени пред камера и предадени през Skype или Zoom, биха имали повече или по-малко комичен ефект. Това е, защото не може задочно да се отнеме част от наслаждението, доколкото то е вклинено в тялото.

Въпреки това една диалектика може да намери тук своето място. Ако психоанализата няма стандарти, то тя определено има принципи.[7] Присъствието на тялото на анализанта и на аналитика в аналитичната сесия може да се счита за един от тези принципи. Но, ако неизменно се придържаме към нашите принципи, ние ги превръщаме в стандарти. В това време на изолация, когато възможността за среща между телата е сведена почти до нула, не само защото е забранена, но и защото е невъзможна без риск, употребата на дистанционни средства за комуникация може да бъде показана в определени случаи при условие, че имаме идея какво правим.

Една практика на консултиране чрез тези средства в Психоаналитичен център за консултиране и лечение [CPCT], например, не накърнява принципа на необходимото присъствие при аналитичното лечение, тъй като ние не считаме, че един телефонен разговор е лечение. По-скоро се опираме на един принцип, изработен от Жак-Ален Милер: „няма противопоказания за среща с психоаналитик“[8]. По друг начин казано, ако в някои случаи е противопоказано аналитично лечение, то не е задължително това да се отнася и за среща с психоаналитик. Нека кажем, перифразирайки този принцип, че в специфични моменти няма противопоказания за обмена между един психоаналитик и неговите анализанти чрез дистанционните средства за комуникация..

Ерик Лоран препоръчва да „си служим със Skype, за да може след това да минем и без него“.[9] Този израз е отзвук на употребата на Името-на-Бащата, както веднъж Лакан предложи, след като го обезцени и го превърна в чисто подобие: можем да минем без него, при условие че си служим с него.[10] Skype и други дистанционни средства за комуникация, синтоми на културата на нашето време, могат да бъдат приети като изграден мост, преминаващ над липсата на сексуално отношение, при условие че след това можем да минем без него, т.е. присъствието би могло да стане възможно в един друг момент. Разговорът по Skype не се равнява на срещата на живо, той е нейното извикване. Ако този разговор не може да бъде считан за аналитична сесия, то той може да бъде вписан като припомняне [un rappel] на възможна среща.[11]

Това припомняне на присъствието намира смисъла си, ако имаме предвид, че в психоанализата времето на субекта е логическо, а не обективно. Както подчертава Жак-Ален Милер, логическото време опровергава стойността на просто доказателство, дадена на последователността в обективното време. Това е едно „уникално измерение на времето, което включва ретроактивната схема на Лакан […] едно пре-избиране на отношенията между преди и след“.[12] Следователно можем да считаме, че едно обаждане по телефона представлява припомняне на присъствието, което се е случило в миналото и евентуално ще се случи в бъдещето.

Не знаем колко време ще продължат катастрофата и мерките за изолация, произтичащи от нея. Колкото и да е, една криза продължава във времето, едно обективно време и изглежда тук би било полезно да въведем субективното и логическото измерение на времето, противопоставени на обективното и последователното. От това произхожда важността на припомнянето [de rappeler]: да припомниш присъствието без да искаш да направиш това еквивалентно на самото нещо. Последиците от това са както клинични, така и политически. Става въпрос да осигурим да не бъде забравена психоанализата.

 

 

[1] Miller J.-A., “The Unconscious and the Speaking Body”, Scilicet, The Speaking Body: On the Unconscious in the 21st Century, Paris, NLS, 2015 p.36. (First published in English in Hurly-Burly 12, pp. 119-132, 2015).

[2] Lacan J., “The Direction of the Treatment and the Principles of its Power”, Écrits, The First Complete Edition in English, Edited by J.-A. Miller, Transl. by B. Fink, Norton & Co. London: New York, 2006, p. 490.

[3] Miller J.-A., “The Couch. XXIst Century. Tomorrow the Globalisation of couches? Towards the portable body”, Interview by Eric Favreau, in Libération, 3rd July, 1999. Available online.

Miller J.-A., “A Real for the 21st Century. Presentation of the IXth WAP Congress” Scilicet, A Real for the 21st Century, NLS, Paris, 2014, p. 32.

[5] Cf. Miller J.-A., “The Unconscious and the Speaking Body”, op. cit., pp. 27-42.

[6] Miller J.-A., “The Couch . […]” op. cit.

[7] Cf. The Lacanian practice of psychoanalysis: without standards but not without principles (La pratique lacanienne de la psychanalyse : sans standards mais pas sans principes), IVth WAP Congress at Comandatuba, 2004, unpublished..

[8] Miller, J.-A., Contraindications to Psychoanalytical Treatment, Available online.

[9] Laurent, É., “Enjoying Internet” (Jouir d’internet), interview, in La Cause du désir, n°97, November 2017, p. 18.

[10] Cf. Lacan, J., The Sinthome, The Seminar of Jacques Lacan, Book XXIII, J.-A. Miller (Ed.), A.R. Price (trans.) London, Polity Press, 2016, p. 125.

[11] Cf. Proposition made by Éric Laurent during a debate to the NLS General Assembly twelve years ago.

[12] Ibid.[4]

 

Текстът е публикуван първоначално като “Rappeler la psychanalyse“ в

 L’Hebdo-Blog No 198, 5 април, 2020

Превод от френски език: Петя Димитрова

Редакция: Десислава Иванова и Биляна Мечкунова

Практика, осветена ... от психоанализата - Ги Поблом

Практика, ОСВЕТЕНА... от психоанализата

Ги Поблом

 

SEPTEMBRE 2019

ÉditoL'Hebdo-Blog 182

Une pratique éclairée… par la psychanalyse

 Guy Poblome

 

Един от въпросите, които възникват по отношение на институциите за грижа, посрещащи аутистични или психотични субекти, е следният: какви са условията, необходими за посрещане на психотични и аутистични субекти в институционален контекст? Оттук се появи и заглавието на моята работа: „Практика, осветена… от психоанализата“?

Терминът "осветен" идва от писмата, които през 2001 г. Жак-Ален Милер адресира до "осветеното мнение" [l’opinion éclairée[1]. Тези писма бяха написани в момент, когато във Франция имаше нападки към Лакан от психоаналитиците на IPA /Международната Психоаналитична Асоциация/;

Прочети още: Практика, осветена ... от психоанализата - Ги Поблом

Самотата на телата - Мари-Елен Брус

Самотата на телата

Мари-Елен Брус

Казах ви, че само поезията е това,

което позволява интерпретацията

и ето защо, в моята техника,

мога едва да докосна това, което тя държи

Жак Лакан[1]

Изолацията, която сега управлява животите ни, даде проява на самотата на едните-съвсем-сами [Uns-tout-seul]]. Позволявам си да напиша този израз, изобретен от Жак-Ален Милер[2]. Както всички думи „самота“ [solitude], чиято етимология е solus – сам, изолиран – не може да избяга от мьобиусовата структура на дискурса: „този, който е сам в стадото“ се връща към „единствения, белязан като уникален“; това е самотата, видяна от ъгъла, който предлага роенето [essaim], двузначността [équivoque], която кара смисъла да се взриви като отделя всяко говорещо-същество [parlêtre] от означаващата верига и по този начин разделя всяко S₁ от всички възможни S₂. „Излизане“ [exit] от властта на доставящата смисъл метафора.

Изолирането на телата, дистанцията - поставена понастоящем между говорещите тела – това, което изолацията предполага, дава един радикален достъп до израза „говорещо тяло“. Това позволява да се изясни едно понятие от късното учение на Лакан, което е доста трудно за определяне. Със сигурност доставените от технологията средства позволяват, дори окуражават прибягването до една гъста мрежа от обмен на виртуални думи, на резервоар от образи, на увеличаващи се съобщения. Вече не става въпрос за тела, които говорят, а за говорене без тяло. Ясно е, че това е по-добре от нищо, доколкото идва на мястото на нищото на самотата. Ясно е, че една клиника е в процес на изобретяване. Но…

Как да подходим към самотата, която е породена от изолацията, чрез понятието за „говорещото тяло“, а не чрез това за „подвластните на езика“ [a-sujettis]? Не мисля, че това може да се направи директно чрез теорията.

Малко фройдистко отклонение

Ще предложа едно малко отклонение, следвайки Фройд: „Общоизвестно е и изглежда естествено, че измъчваният от органична болка и неприятни усещания човек загубва интерес към нещата от външния свят, освен ако те не са свързани със страданието му. По-внимателните наблюдения сочат, че също така той оттегля и либидния си интерес от своите любовни обекти, че докато страда, престава да обича. Нека баналността на този факт не ни възпира да го преведем на езика на либидната теория. Тогава ще кажем: Болният оттегля либидните си пълнежи в своя Аз, за да ги разпрати отново, след като оздравее. „Докато болката в зъба му тупка, душата е все в тази малка дупка“, казва Вилхелм Буш за страдащия от зъбобол поет.“[3]

Тук откриваме един поет и този път той се представя със своето тяло под формата на зъб. Не съм сигурна, обаче, че съм съгласна с Фройд и Вилхелм Буш. Със сигурност го боли, но кой казва, че престава да обича? Колкото повече ще има (болка), толкова по-малко ще бъде (влюбен)? Ако приемем сериозно поетите, то те са специалисти по-скоро на асоцииране на любовта с болка. Следователно, за да се намерим отново, би трябвало да се ориентираме, но не от страната на нарцисизма. Не става дума нито за Аза, нито за неговия Идеал. Поетът, споменат от Фройд, е може би съвсем сам със своя зъбобол, но нашите тела са в изолация именно, за да се спре разпространението на болестта: ние сме съвсем сами, за да не се разболеем.

Поезията като ориентация на психоанализата

Жак-Ален Милер озаглави своя курс от 2002 – 2003 година “Un effort de poésie”. Той завърши първата си лекция със следния въпрос: „Защо психоанализата има тенденция да става прозаична?“[4] Дотолкова, доколкото правиш проза, ставаш прозаичен. Той открои поезията като алтернатива и предложи да „разпалим отново (в психоанализата) огъня на поетичния език“. Нека последваме тази ориентация en-corps [в тяло].

Дисциплините на двойния смисъл

Поезията? Не е ли Лакан този, който в Семинара от 15 март 1977[5] свързва поезията с психоанализата като казва: „Психоанализата е с точно попадение по отношение на това, което е означаващото, нещо много специално, което има ефекти на смисъл. Така би било достатъчно да означа S₂ не като идващо второ във времето, а като имащо двоен смисъл, така че S₁ да заеме мястото си правилно… В това отношение психоанализата не е по-измамна отколкото е самата поезия. Поезията се основава точно върху тази неопределеност [ambiguity], за която говоря и която определям като двоен смисъл.“ Самото заглавие на Семинара Linsu que sait de lune-bévue saile à mourre е един акт на интерпретация чрез това, което Лакан назовава „двоен смисъл“. Той противопоставя смисъла [meaning/sens] на значението [signification][6] и решително подкрепя избора на значението [signification] по отношение на  аналитичната интерпретация. Той прави заключение като казва, че тя e в полето на символното въображаемо. По-нататък продължава като казва, че поезията, „когато пропусне (смисъла), има само едно значение[signification]“, че тя е „чист възел от една дума с друга […] Как може поетът да осъществи това забележително постижение, да направи така, че смисълът да отсъства? Значението[signification] не е това, което напразно вярват хората. То е една празна дума.“ Следователно нека предположим, че празнотата на смисъла освобождава напълно значението[signification]. Лакан прави заключение като противопоставя любовта, която е само едно значение [signification], на желанието, което произвежда смисъл, което ориентира.

Той също дава един съвет: „Казах ви, че само поезията е това, което позволява интерпретацията“. Тези елементи се изясняват от това, което Жак-Ален Милер разви по отношение на говорещото тяло.[7] Говорещото тяло не е субектът. Те не се противопоставят едно на друго, а всяко от тях идва от различно поле. Може би то (говорещото тяло) следва да бъде разграничено от термина parlêtre, който продължава по-скоро да препраща към „липсата-на-битие“ [manque-à-être/lack-of-being] отколкото към плътта, по-скоро повторение отколкото събитие (на тялото). В практиката на психоанализата говорещото тяло следна да бъде разграничено от i(a), както от I(A), които заедно са захванати за възела на въображаемото и реалното. То също следва да бъде разграничено от организма, с който се занимава науката предвид влошеното функциониране на различните органи, защото реалното на науката не е реалното на психоанализата. Говорещото тяло е едно чисто значение [signification], изпразнено от смисъл и пълно с реално, както то е дефинирано в лаканианската ориентация като обратно на всички реалности.  Да следваме Лакан: „Реалното, бих казал, е загадката на говорещото тяло, то е загадката на несъзнаваното.“[8] Случва се така, че това реално се разкача от образа, както и от означаващото. Това ли е субективното преживяване, което ни се предлага при изолацията?

Малко поетично пътешествие

Какво пишат поетите за самотата? Поезията посреща този „двоен смисъл“ чрез писането.

Веднага идва наум една поема: „Самота“ [Solitude] на Марк-Антоан Жирар дьо Сент-Аман [Marc-Antoine Girard de Saint-Amant]. Тя е преведена на английски език от Katherine Philips, а по нея е написана музика от Хенри Пърсел [Henry Purcell]. След това - друга поема със същото заглавие, ода от Теофил дьо Вио [Théophile de Viau]. Нека вземем предвид епохата, защото при говорещите-същества няма поезия без дискурс. Защо този толкова отдалечен от нас исторически период, XVII век – 1621 за Теофил дьо Вио и 1629 за Сент-Аман, прави от самотата фундаментална тема в поезията?

Епохата е трудна, хаотична, политически белязана от нестабилност на действащите тогава сили: религиозни войни, ереси, интензивен обмен между Франция и Италия. В Италия се развиват материалистични, хедонистични и епикурейски движения. През годините 1583-1585 така нареченият падуански материализъм се завръща към Лукреция. Между Франция и Нидерландия се случва друг интензивен обмен. Навсякъде има постоянна конфронтация между материализма и религиозните движения. Следователно това е – да използваме формулировката на Лакан – период на „криза на истината“[9], която също действа и по отношение на знанието. Това е моментът, когато субектът на науката се появява от последователния напредък, в който отекват имената на Коперник, Галилей и Кеплер. Печатарската преса прави знанието всеобщо достъпно.

Всички тези новости се сблъскват с установените религии. „Ереста“ [hairessisизбор (от старогръцки)], с която в античността е обозначена философската школа „Градината на Епикур“, се превръща в своята противоположност и с постепенно развиващата се дефиниция на догмите в християнството, ереста става името на всички мнения, противопоставящи се на доксата. Жак-Ален Милер, който винаги е в авангарда на епохата, постави началото на едно активно движение в лаканианската ориентация, основано на тази представа за ерес. Всъщност нашето време има общи точки с времето на Сент-Аман и Теофил дьо Вио.

Какво е името, дадено на ереста в периода, когато те са живяли? „Либертинизъм“, казано скандално. Това е едно етично решение, което неизбежно води човека на удоволствието към силите на мрака. Техните писмени творби са двойно еретични. Поемите им се освобождават от смисъла чрез значението [signification]. Те също така обръщат гръб на моралната, т.е. сексуалната докса, която е в сила. Те практикуват „двойния смисъл“ както в писането, така и в живота си. Следователно поезията по един ясен начин е честване на липсата на сексуално отношение. Трябва само да се прочете XXIII сонет на Теофил дьо Вио, за да се намери писменото доказателство за това:

Сънувах аз Филис, от ада чак дошла,

и както някога с ръце ме заобвива –

решила беше да се люби като жива

и както Иксион прегръщах аз мъгла.

А призракът ѝ гол се мята и извива

и шепнеше: "Тирсис, ела при мен, ела,

откакто съм в света на мъки и тегла

за теб се пазя все и млада, и красива;

при най-големия любовник идвам аз,

отново да умра в ръцете ти от страст";

а щом преситиха се от любов телата,

ми каза: "Сбогом, пак за ада хващам път…

Ти все се хвалеше, че любиш мойта плът,

сега хвали се, че си любил и душата"[10].

 

Жак-Ален Милер подчертава: „Нищо не показва по-добре липсата на сексуално отношение в реалното освен въображаемото изобилие на тялото, отдаващо се на това да бъде предоставяно и да бъде вземано.“ Той добавя, че барокът цели регулирането на душата чрез гледането на тялото, наслаждаващо се тук в едно „нулево ниво на смисъл“.[11] Това нулево ниво на смисъл е последствие от липсата на какъвто и да е възможен съюз между душата и тялото. Самотата е удвоена: няма отношение между партньорите, всеки е затворник на своето наслаждаващо се тяло; няма отношение между тялото на всеки и неговата душа. Изолира ги една стена [un mur], l’(a)mur.[12] Поезията се разполага на тази граница между смисъла и значението [signification], между несъзнаваното, което може да се дешифрира и несъзнаваното реално.

Двата варианта на самотата, които представляват двете поеми, хвърлят светлина именно върху тази граница. Те започват така:

 

Dans ce val solitaire et sombre                          In this dark and lonely valley,

Le cerf qui brame au bruit de leau                   The stag who roars the waters sound

Penchant ses yeux dans un ruisseau                 Glances down into a stream

S’amuse à regarder son ombre.                         And delights in glimpsing his shadow.

Théophile de Viau

 

O que j’aime la Solitude!                                     O! Solitude, my sweetest choice

Que ces lieux sacrez à la Nuit,                             Places devoted to the Night

Esloignez du mond et du bruit                            Remote from tumult, and the noise,

Plaisent à mon inquiétude!                                 How you my restless thoughts delight!

Saint-Amant,[13]trans. Katherine Philips

 

Самотата е наслаждаващото се тяло в природата: „тъмнина“ [darkness/sombre] и „сянка“ [shadow/ombre], „нощ“ [night/nuit] и „тревога“ [worry/inquiétude]. Това наслаждение се държи за тишината на думите и за тяхното присъствие, но редуцирани до чист звук. Освободеното от езика наслаждение присъства в „шума“ [noise/bruit], който е всичко останало от езика, когато той е свързан със значението [signification].

Как завършват тези поеми?

Les vents, qui ne se peuvent taire,                        The winds that know not how to be quiet                            

Ne peuvent écouter aussi,                                     Know not how to listen either,

Et ce que nous ferons ici                                         And what we are going to do here

Leur est un inconnu mystère                                 Is to them an unknown mystery

Théophile de Viau

 

O que j’ayme la Solitude!                                     O! how I Solitude adore,

C’est l’Element des bons esprits,                         That element of noblest wit,

C’est par elle que j’ay compris                            Where I have learnt Apollo’s lore,

L’Art d’Apollon sans nulle estude:                       Without the pains to study it:

Je l’ayme pour l’amour de toy,                            For thy sake I in love am grown

Connoissant que ton humeur l’ayme,                 With what thy fancy does pursue;

Mais quand je pense bien à moy,                       But when I think upon my own,

Je la hay pour la raison même ;                          I hate it for that reason too.

Car elle pourroit me ravir                                   Because it needs must hinder me

L’heur de te voir, et de te servir.                         From seeing, and from serving thee.

Saint-Amant, trans. Katherine Philips

Теофил дьо Вио среща наслаждението под формата на загадка и на фона на мълчанието на този нечовешки партньор – природата. Тя олицетворява една двойна невъзможност – нито говори, нито слуша. Именно на това място може да изникне реалното на липсата на отношение [non-rapport], ако следваме насоките на Лакан. А Сент-Аман се сблъсква с една  [hainamoration][14], защото тази любима друга, от своя страна, може да избере да се зазида в собствената си самота.

Поезията показва как аксиомата „Няма сексуално отношение“ е скритото значение  [signification] на всичко около самотата. По този начин тя осветява психоанализата.

Да добавим в заключение, следвайки Жак-Ален Милер, че самотата като едно от имената на наслаждението на говорещото тяло, също може да стане една стълбичка[15] [escabeau], по която изолацията ни кара да се изкачим. Това се доказва от множеството текстове на свидетелства, в които всеки един се стреми да назове субективните ефекти на този безпрецедентен опит; кошмар, от който не можеш да се събудиш, буден кошмар. Той противопоставя едно на друго -  реалното на липсата на отношение и несъзнаваното, което нашите сънища произвеждат в безкрайно метафорично шифриране. Има много свидетелства на аналитици на Школата, които показват как краят на техния опит като анализанти се осъществява чрез изсушаване на смисъла и появата на едно ново значение [signification]. Мисля си, например, за свидетелството на Лоран Дюпон [Laurent Dupont]: „С, А, С“ – три букви, които ако се озвучат, става “толкова стига“ [cest assez], давайки по този начин пример за появата на „двоен смисъл“, така да се каже – едно разделяне между прозаичния смисъл и поетичното значение [signification].

Самотата, която преживяваме, колкото и да е ограничена, разкрива важността на нашите „прегръдки“. Тя ни изтръгва от маркираните пространства на дискурса. Тя изисква от аналитика една нова етика, етика на значението [signification], етика на говорещото тяло. Възпламеняването [embrasement] на социалната връзка от вируса доведе до появата на самота, чието значение е прегръдката  [embrassement].

 

Текстът е публикуван първоначално като

„Solitude des corps“ в Lacan Quotidien No 883, 23 април 2020

Превод от английски език: Биляна Мечкунова

Редакция: Десислава Иванова

 


[1] Jacques Lacan, L’insu que sait de l’une-bévue s’aile à mourre, lesson of 10 May 1977, unpublished

[2] Miller J.-A., “L’orientation lacanienne. L’Un-tout-seul“, cours de 2010-2011, inédit.

[3] Sigmund Freud, “On Narcissism: An Introduction” (1914), SE 14, p. 82

   Зигмунд Фройд, „Въвеждане на нарцисизма (1914 г.)“, публикуван на български език в сборника

   „Отвъд  принципа на удоволствието“, изд. Наука и изкуство, 1992, в превод на Маргарита Дилова;

   цитатът тук е от това издание – бел.прев.

[4] Miller J.-A., “L’orientation lacanienne. Un effort de poésie”, cours du 13 novembre 2002, inédit.

[5] Jacques Lacan, Séminaire “Livre XXIV, 1976-1977, L’insu que sait de l’une-bévue s’aile à mourre“, lesson of 15

  March 1977, unpublished. Some lessons of this seminar have been published in Ornicar ?, Nos. 12-13 to 17-18.

[6] Преди доста години Жак-Ален Милер посвети един ключов семинар на изясняването на разликата

   между смисъл и значение [signification].

[7] Jacques-Alain Miller, „The Unconscious and the Speaking Body”, trans. A.R. Price, Hurly-Burly, No12, 2015, pp. 119-132.

   Преводът на български език е публикуван в страницата на БОЛП (бел. прев.):    http://sbpl.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=26:nesaznavanoto-i-govoreshtoto-tyalo-zhak-alen-miler&catid=35:2016-03-10-10-51-24&lang=bg&Itemid=164

[8] Jacques Lacan, Encore, On Feminine Sexuality, the Limits of Love and Knowledge: The Seminar of Jacques Lacan,

  Book XX (1972-1973), ed. Jacques-Alain Miller, trans. Bruce Fink (New York : Norton, 1998), p. 131.

[9] Jacques Lacan, The Other Side of Psychoanalysis: The Seminar of Jacques Lacan, Book XVII, ed. Jacques-Alain

   Miller, trans. Russell Grigg, Norton, New York/London, 2007, Ch. 8 “From Myth to Strucuture”, p. 120 et seq.

[10] Превод: Кирил Кадийски, Антология на френската любовта лирика, изд. Нов Златорог, 2004 – бел. прев.

[11] Jacques-Alain Miller, op.cit., pp. 121-2; Жак-Ален Милер, „Несъзнаваното и говорещото тяло“, преводът на български език е

    публикуван на страницата на БОЛП – бел. прев.

[12] Неологизмът на Лакан amur събира в едно mur – стена и amour – любов; Lacan J., Je parle aux murs,

     Paris, Seuil, 2011, p. 103; там Лакан посочва, че трябва да се изписва: (a)mur – бел. прев.

[13] Saint-Amant, OEvres (1629), tome 1, Paris, Librairie Marcel Didier, 1971, pp. 33-48                                                                                                                    

 

[14] hainamoration [омразобич] е неологизъм на Лакан – съчетание от думите омраза и обич/любов – бел. прев.

[15] Вж. Жак-Ален Милер, „Несъзнаваното и говорещото тяло“, преводът на български език е публикуван в страницата на БОЛП –

     бел. прев.

Аналитичната сесия - Жак-Ален Милер

  

 

 

 

 

 

 

 

Аналитичната сесия

Жак-Ален Милер

L’Hebdo – Blog

Публикация от 5.04.2020

https://www.hebdo-blog.fr/la-seance-analytique/?fbclid=IwAR3rcwO2Zl0BATyeR-H4eR1gpFKzQhkBTElyMoUEPf8GbwpbKxpvtIzwjec

 

 

1. Сесията отвън

Аналитичната сесия е представена като една среща и вие ще ми позволите да се забавлявам, разглеждайки аналитичната сесия отвън[1].

Прочети още: Аналитичната сесия - Жак-Ален Милер

template-joomspirit