Втори Европейски Конгрес по Психоанализа (PIPOL 6)

 

Втори Европейски Конгрес по Психоанализа (PIPOL 6)

След Едипа жените се спрягат в Бъдеще време 

Случаят, институцията и моят психоаналитичен опит


« След Едипа » ? Какво означава това? 
Означава, че светът не е същият като преди: Бащата е изгубил своята изключителност. Функцията му е износена, тя се е плурализирала, изравнила. Кой още си спомня силата на неговите забрани, почита, който предизвикваше, достойнството на неговите идеали? Днес, вече не му се отпуска никакъв кредит а приори.

Той непрекъснато трябва да показва възможностите си чрез действие, а не чрез думи. Наслаждението трудно може да бъде регулирано. Контролът и надзорът, развити от съвременния господар, нямат нищо общо с това, което беше авторитетът на бащата. Ние го оплакваме и едновременно с това се опитваме да уловим наслаждението чрез инструментите, които науката и, в най-лошия случай, един обезумял сциентизъм, вървящ ръка за ръка с един неограничен капитализъм ни предоставят. Вие сте в сферата на социологията на бащата. Едипът е въпреки това психоаналитичен концепт, цял един апарат!
В действителност, дълго време Едипът бе единственият компас на психоанализата. Под формата на комплекс, той посочваше една патология. Едновременно с това, той представляваше маршрута на „нормалния” път на невротика и обратно, се представяше под формата на една радикална липса, на една дупка, на една несъстоятелност [forclusion] при психотика. Психоанализата с лаканианска ориентация ни позволява да разширим клиниката доста отвъд тази едипова референция, за да посрещнем случаи, които са й в известен смисъл безразлични. Най-скорошните разработки на Жак Ален Милер относно последното учение на Лакан позволяват да преминем този едипов стандарт, за да очертаем скелета, възела, който субектът си е построил, за да се изправи пред своето съществуване, наслаждението, породено от непредвидимата среща между означаващото и тялото – екстремната точка на изключителността, която наричаме Единият сам [l’Un tout seul]. 
Още малко усилие, ако обичате, бъдете по-конкретни...
Всички видове зависимости, разстройствата дис (лексия, графия, калкулия...), разстройствата хипер (сексуалност, активност), разстройствата на адаптацията, на антисоциалната личност, на HP ( High Potential)... всички тези хипермодерни разстройства свидетелстват за издигането в апогей на едно наслаждение, което не се резорбира в структурата. Всеки път сме в прекалено многото. Прекалено много консумация, прекалено много движение, прекалено много интелигентност, прекалено анти, прекалено много удоволствие... Тази загуба на мярка е знак, че фалосът е загубил от своята сила. Нека отбележим, че имената, дадени на тези хипер или дис групи говорещи същества са също така и опит субектите да се класифицират не спрямо символичните им конструкции, а спрямо наслаждението, което ги обединява. Тази необходимост нещата да се разглеждат от ъгъла на наслаждението не убягва разбира се на психоанализата с лаканианска ориентация. Но последната действа в обратна посока: тя се прицелва в това, което е уникално за всеки по отношение на наслаждението без никаква обща мярка спрямо наслаждението на някой друг. За да извлечем докрай последствията на Единият сам, ще кажем, че има толкова класове, колкото и случаи.
Какво в такъв случай се случва с разликата между половете След Едипа?
Изравняването на бащината функция се съотнася с изравняването на фалоса, който губи своята функция на оператор на разликата между половете. Много цивилизационни феномени са свидетелство за това: gender studies, бракът, който, бидейки изтръгнат от религията, клони към договор и пренебрегва разликата в половете, хирургията, която пренася в реалното фантазмените позиции на субекта... Фалическият компас е изгубил своята яркост и своята оперативност, притежателите на пенис не знаят прочее какво да правят с този, превърнал се в реален орган, който ги затруднява. Наблюдавайте момчетата и момичетата в училище и ще видите, че момичетата „плуват” много по-лесно в логиката на невсичко [pastout]. Бъдещето е женско. 
Не би ли трябвало да пристъпим към процес на подновяване, който да възстанови бащата?
Със сигурност не! Първо, защото е невъзможно. После, защото да се бориш за загубени каузи води до отчаяние. Тези, които мечтаят да възстановят бащата се насочват към едната или другата форма на фундаментализъм. Не, не става въпрос да реанимираме вчерашния свят. Става въпрос по-скоро да гледаме настоящия свят право в очите и да адаптираме практиката си към ерата След Едипа. 
Как се справя аналитикът След Едипа ?
Справя се! Излиза от кабинета си, не се оттегля в една потайна позиция под скамейката. Намесва се в политиката, в „социалното”, в институциите за душевно здраве, призовава чиновниците с цел да въведе отново субекта в обсъждането и уважението на Другия. И преди всичко, в своята практика той се адаптира към тази директна конфронтация с наслаждението, което не преминава повече през символичните посредници, които Едипа му предлагаше на разположение преди. Той замества интерпретацията в името на бащата, тази, която произвежда смисъл, с едно ново боравене с наслаждението на Единия сам, с наслаждението, което е приковано към тялото. Аналитикът, който разчиташе несъзнаваното се превръща в прагматика, който чрез своето присъствие и това на тялото си, разговаря, завързва, развързва, разхлабва, затвърдява... Изобретател, който действа с реалното несъзнавано, което имаме, отколкото с преносното несъзнавано, което знае. 
Аз след Едипа ли съм?
Субективно, ние никога не сме след Едипа напълно. Това е хоризонт, перспектива. При всички случаи, психоанализата с лаканианска ориентация разполага с много ефикасен компас, за да навигира в тази зона След Едип. Компас, наречен пас [passe]. Става въпрос за зона, до която се достига веднъж след като субектът е преминал известен брой конструкции, служещи му за защита спрямо реалното: идентификации, фантазми, идеали, както и техните ефекти на повторение (които трябва да се разграничават от зависимостите) във всекидневния живот: емоции, страхове, преминаване към действия... Накратко, всичко човешко. В тази зона отвъд преградите, същетвуват единствено нагонът и извън-смисълът. Практикуващият може да се учи от тези, които изследват тази зона на отвъд passe-а, за да се отправят към едно изобретяване, необходимо в клиниката с тези субекти, за които едиповият стандарт не предоставя никакъв ефикасен ортиентир. 
Да си оставим малко празно място!
Вторият Европейски Конгрес по психоанализа ще ни предостави възможността да научим повече по този въпрос. Ще засегнем последствията на ерата След Едипа и ще говорим за разнообразието на психоаналитичната практика в Европа. Това, че отвъд едиповия стандарт, изобретенията могат да бъдат единствено разнообразни. Впрочем, това разнообразие носи в себе си едно политическо измерение. ЕвроФедерацията по Психоанализа се е установила в различни държави, които говорят различни езици и имат различни култури. Всеки практикуващ, ориентиран от психоанализата, адаптира своята практика спямо контекста, в който работи без да отстъпва на неповторимостта на психоанализата. По време на този конгрес, ще очертаем европейската карта, тръгвайки от особеностите на психоаналитичната практика във всеки един от нейните региони. 

Гил Карос
Директор на Конреса
ЕвроФедерация по Психоанализа
Превод: Теодора Павлова

template-joomspirit