ТЕОРИЯТА ОТ ТОРИНО ЗА СУБЕКТА НА ШКОЛАТА: ЖАК-АЛЕН МИЛЕР

Детайли

Посещения: 8761

Теорията от Торино за субекта на Школата

От Жак-Ален Милер

Представяне пред Първата научна конференция на Лаканианската школа за психоанализа/ Scuola Lacaniana di Psicoanalisi (in formation) (учредяването на италианската школа), 21 Май 2000 година, на тема: „Патологиите на законите и на нормите”

Възнемерявам да направя три неща по време на тази лекция: да съдействам за осмислянето в Школата на темата на нашата първа „Научна конференция”; да предложа тема за втората Конференция, за която беше решено вчера вечерта да се проведе през следващата година в Рим; и накрая, да ускоря процеса на формиране на Школата по посока на нейното учредяване – нейното учредяване от Световната асоциация по психоанализа AMP/ WAP.

Тези три задачи изглеждат коренно различни. Но те не са. Едно и също движение ги пресича и е разпределено в тях. Една Школа в процес на формиране е динамична единица; всички действия съвпадат в развитието на колективния процес, който води до нейното създаване; Конференцията сама по себе си е момент от този процес.

Успешното учредяване на Лаканианската Школа в Италия не е бюрократично занимание, осъдено да бъде регулирано от малка група, събрана настрана, едно тайно събрание на шефове. Тя влиза в процеса на формиране, при който същинското понятие изисква този процес да се „случи на открито”, защото той трябва да бъде субективизиран от общността, която единствено може да се конституира сама по себе си в същинското действие на това субективизиране.

Школата не започва да съществува единствено с края на този процес. В края Школата се случва в обективизираната форма на нов законен субект, неправителствено сдружение, регулирано посредством своя устав и посредством гражданското законодателство. Но Школата се случва много преди и продължава много след това в други форми. Тя се осъществява по време на целия процес на нейното учредяване под формата на „Действия на Школата”, а нейното ефективно създаване като общност се е случило много преди законовото учредяване.

Италианската Школа все още не съществува от законова гледна точка. От субективна гледна точка, тя в действителност съществува, а ние сме се събрали под нейното означаващо. Какъв е статута на Школата преди тя да стане законов субект? Тя е уловена в желанието, тя се случва под формата на желание преди да се превърне във формата на законов субект. Това е нещото, което трябва да се опише. Тя не съществува единствено във формата на едно неопределено или абстрактно желание, тя вече съществува под формата на събитията на Школата, каквито са Разговорите, Срещите, Конференциите като тази, публикациите, създаването на многобройни единици на препредаване и изследване и в новото изговаряне, давано на вече съществуващи единици. А също има и действия на Школата, едно от най-важните от които е това, което изрича ясно логическото време на случването на общността.

Да се изрича ясно логическото време на Школата, изисква да се локализира нейната точна позиция във всеки един момент в процеса на нейното формиране във връзка с основополагащите координати, които я определят. Това може да изглежда абстрактно, но не е. Ние направихме тази локализация вчера вечерта в Разговора и по време на протичането на Общото събрание. Това е нещото, което аз бих искал също да следвам сега.

Днес аз ще ви предам теорията на Школата. До този момент никога не съм я представял. Вчера имах момент на преглеждане, тази сутрин със събуждането беше моментът на обобщение и преди един час завърших проекта на тези записки, преди посещението на изложбата за графиня Кастилионе (Countess of Castiglione). Ако нощният ми сън е подкрепа на изпитанието да бъде изложено днес пред вас, ще публикувам това представяне като моята „Теория от Торино” – моята „Теория от Торино за субекта на Школата”.

Да се знае къде е Школата, да се определи нейната позиция, не произлиза от практиката на съзерцаване, не се състои в наблюдаването на обективните факти. В действителност знанието, за което говоря, е предадено на общността на Школата в процеса на формиране, а по този начин начин спомага за същинското конституиране на тази общност, която тогава приема формата на законова същност. Предаването на това знание, като продукт от Действията на Школата, има ефекта на промяна на субекта по време на процеса на осъществяване. Това свойство позволява определянето му като тълкуване/интерпретация. Животът на една Школа е за тълкуване/интерпретиране. Той може да се тълкува/интерпретира аналитично. Това е тезата, която искам да защитя. Това все още беше малко разбрано.

Казвам това заядливо (смее се). Не се гневя на никого, не повече, отколкото на мен самия. Това бе малко разбрано първо от мен самия. Заобикалях, отбягвах тази теза, сега ще я поставя.

Беше малко разбрано, че това е една „колективна логика”, понятие на Лакан, което Ерик Лоран първи, преди няколко години, върна в наша употреба. Обаче, какво ни казва Фройд в своя текст „Massenpsychologie” („Психология на масите”)? Лакан, който искаше да преведе това заглавие като „Групова психология и анализа на аз-а” (“Psychologie des groupes et analyse du moi”), обобщава съдържанието в едно изречение: „Колективът не е нищо – колективът не е нищо повече от субект на индивида.” (“Le collectif n’est rien — le collectif n’est rien que le sujet de l’individuel.”) Какво означава това? Какво показва Фройд?

1. 1.Аналитичният опит е колективен опит на двама; психоанализата не се затваря в психоаналитичната консултативна стая, тя ни позволява да уловим мотива на психологията на групите, на колективните образувания.

2. 2. Функциите и феномените, разкрити на нивото на колективното, са същите като функциите, които са разкрити и феномените, които се развиват в процеса на лечението. Те са, в термините на Фройд, функцията на аз-а, тази на Идеала на аз-а, феноменът на идентификацията. Аз обобщавам, показвам една насока.

3. 3.Следва ново определение за колективното: колективното е направено от множество от индивиди, приели един и същи обект като Идеал на аз-а. Същият Идеал на аз-а е поставен в позицията на общ знаменател на няколко индивидуални аз-а. Фройд начертава схема по отношение на това, възпроизведена в много отношения от Лакан в неговия Семинар.

4. 4.Колективното, колективните формации, групите, също както една Школа, могат да бъдат анализирани като множество от индивидуални връзки с Единия на Идеала на аз-а (l’Idéal du moi). От фройдистка гледна точка, съществото на колективното не е нищо повече от индивидуална връзка, която е умножена.

5. 5.Появата на феномените на масите, такива каквито са тези на тълпите, на които се позовава Фройд след Густав Льо Бон (Le  Bon, френски социален психолог, историк и социолог, който създава теория за психология на тълпата, където поведението на хората се различава съществено от индивидуалното човешко поведение – бел.ред.), предполага значителен брой, събирането на голям брой от хора, разположени в идентична ситуаця. Но този факт прикрива повече, отколокото да представя структурата на този феномен, прави го неразпознаваем. Някои дисциплини се самоучредяват на нивото на феномена на масите като такъв; от психоаналитична гледна точка структурата на колективното е учреден на нивото на връзката на субекта с Идеала.

6. 6.По този начин Фройд преминава към една анализа на колективното. Това е една анализа в смисъла, че той разделя колективното на множество отделни отношения.

Това е фройдистко. Това е начинът, по който Лакан чете текстовете на Фройд. Индивидуалното не е субективното. Субектът не е индивид, не е на нивото на индивида. Това, което е индивидът, това е едно тяло, това е един аз. Ефектът – субект, който се произвежда чрез него, който е резултат от него и който безпокои неговото функциониране, е изказан с Другия, с големия Друг. Това е, което е наречено колективното или социалното.

Така в лаканиански смисъл преносът изобщо не е индивидуален феномен. Масовият пренос, който може да бъде видян всеки ден, е съвършенно възможен: това е множествен пренос, причинен на голям брой субекти от един и същи обект, подкрепян от същия субект, който се предполага, че знае и който е изразен чрз негативни, както и позитивни чувства и е съставящ/структуриращ една група.

Ако това начало е поставено, можем да преминем към практиката на Школата.

Мястото на Идеала в една група е място на казване. От там са възможни, приложими два отделни начина на формулиране. Опростявам в името на каузата.

Съществува дискурс, излъчен от мястото на Идеала, който се състои в противопоставянето на Нас и на Тях. Разликата между приятели и врагове е използвана от Карл Шмит (Carl Schmitt, германски юрист, философ и геополитик, наричан „главният юрист” на Третия Райх – бел.ред.), който знаеше нещо за това като същинската основа на политическата същност. От мястото на Идеала, целият дискурс е установен спрямо противопоставянето на приятели/врагове, което го бетонира и засилва чрез същата субективна алиенация в Идеала.

Един противоположен дискурс може да бъде излъчен от мястото на Идеала, който се състои в изказване на тълкувания/интерпретации. Да тълкуваш, да обясняваш групата е да я разделиш и да пратиш всеки един от членовете на общността към неговата самота, към самотността на неговата връзка с Идеала. Първият дискурс е масов, с голям обхват, който се опира на внушение и наистина, винаги остава неотстранимо количество внушение. Вторият дискурс е пояснителен, тълкувателен и не-масов (отделящ всеки от групата). Това е една анализа на груповото внушение.

Да преминем към практиката, както казах. Нека да видим какво Лакан казва в момента, когато учредява своята Школа през 1964 година, тази Фройдистка школа в Париж, от която произлиза нашата собствена, Италианската Школа в процес на учредяване.

Как Лакан е продължил напред като учредител на колективна структура? В същия момент, когато той прави така, че да се появи Школата от неговия дискурс, Школата фикция на езика, породена от неговия дискурс като за първи път се обръща към нея, той продължава напред, казвайки „толкова сам, колкото винаги съм бил в моята връзка с аналитичната кауза”.

С други думи, той продължава напред в самотността на субекта, който има връзка с каузата на защитата и популяризирането. Той се придвижва напред и се представя не като субект, който предлага самия себе си като Идеал, а като субект, който има връзка с Идеала както другите, които той кани да се присъединят в неговата Школа. Това не е анулиране на Идеала. Няма отменяне на Идеала в Школата. Ако имаше анулиране на функцията на Идеала, не би съществувала общността на Школата. Няма нула на Идеала, но има това, че Лакан връща всеки един към неговата самотност като субект, към връзката, която всеки поддържа с означаващото господар на Идеала. В същия момент когато Лакан институционализира колективната структура, неговите първи думи са да раздели и да изтъкне субективната самотност, защото това се отнася до самата Фройдистка школа в Париж, до колективната структура, който не претендира, че прави така, че да изчезне субективната самотност, а точно обратното, основава се на нея, показва я и я разкрива. Това е парадоксът на Школата.

Първата дума, с която Лакан се обръща към своята Школа в момента на присъединяването на сподвижниците, е едно тълкуване/интерпретация. Това се прави, за да се разделят субекта и означаващо-господар, и в същото време субекта и наслаждението/ jouissance, което съдържа неговата връзка с господстваща, водеща означаваща.

Ще приемем без съмнение валидността на практиката на тълкуването/интерпретацията на нивото на групата и както сега показах това, това е била практиката на Лакан и ще видим, че е била постоянна. Да се закачи към IPA/ Международната психоаналитична асоциация означаващото SAMCDA /„Дружество за взаимоспомагателно подпомагане срещу аналитичния дискурс”, станало незабравимо за пост-лаканианците, които я населиха от този момент нататък, какво друго е било, ако не тълкуване/интерпретация оставаща незабравима за пост-лаканианците, които го населиха занапред, какво би било друго, ако не да се тълкува/интерпретира? Когато Лакан отнасяше самата структура на IPA и нейното отклонение към желанието на Фройд, какво друго е било, ако не тълкуване/интерпретация? И така нататък.

Това измерение на практиката на тълкуването/интерпретирането ще бъде прието, но е съмнително, че една общност може да бъде изградена на тази основа. Все пак, тълкуването/интерпретирането е принципът на това социално свързване, наречено анализа. Школата не е нищо повече от опит да се осъществи прилагането на принципа в една по-широка колективна структура. „Но тълкуването/интерпретирането винаги има ефект на раздробяване. Ако всеки един е пратен обратно към неговата самотност, отделен от господстваща, водеща означаваща/ le signifiant-maître, как общността би се поддържала?” Това е парадоксът на Школата и нейния залог – което, всъщност, предполага това, че общността е възможна между субекти, които познават природата на подобията и чиито Идеал, един и същ за всички, е нищо повече от кауза, която всеки един изпитва на нивото на своята субективна самотност като един собствен субективен избор, един алиениращ[1], даже принудителен и предполагащ една загуба избор.

Това, което Лакан нарича Школа, е една колективна структура, в която по принцип всеки един от членовете знае това. Той не го знае под формата, която аз тук развих, тъй като не я бях развил до днес. Но той знае нещо за това дотолкова, доколкото той е анализиран или се анализира, или концептуално е схванал това, на което анализата учи, а именно да знаеш, че всеки един е сам – сам с Другия на означаващото, сам със своя фантазъм, на когото „единият крак е в Другия”, сам със своето наслаждение/ jouissance, външен на групата/extime (думата extimité е предложена от Жак Лакан в неговия Семинар ХVІ през 1969, публикуван през 2006, стр. 249; опозиция на френската прилагателна дума intime - вътрешен). Школата е една колективна структура, където е уловена истинската природа на колективното. Това не е колективност без Идеал, а е колективност, която познава какво е Идеал и какво е субективна самотност. Школата е сбор от субективни самотности и това е смисълът на нашата формула „един по един”. Ако мога да заимствам заглавието на една американска социологическа разработка, която имаше своя час слава, кръстосвайки я с името на известната новела на Карсън Маккълърс (Carson McCullers, американска писателка, известна с романа си „Сърцето е самотен ловец” – бел.ред.), бих могъл да кажа: „Школата е една самотна тълпа”.

Прибавянето на самотности предполага един-в-повече. Дали това е някой-Един? Това е преди всичко Фройдистката кауза, съгласно формулата, която ние дължим на Лакан. Самият Фройд и неговите ученици са говорили за каузата. Фройдистката кауза е едно чисто означаващо, което се опитва да назове отношението, което Фройд е имал към този Идеал, който той е нарекъл Каузата и който е споделил със своите ученици.

Вземаме от крал Хенри ІV тази негова фраза, казана в битката: „Обединете се под бялото ми перо.” Собственото име на Лакан се превърна в обединяващо перо. Лакан се превърна в символ, в господстващото, водещо означаващо/le signifiant-maître, в живо означаващо на едно ново отношение с психоанализата, такова че изказвания като: „Аз съм с Лакан” или „Аз не съм с Лакан”, „Аз съм против Лакан”, „Аз мразя Лакан” служат на определен брой субекти като отправна точка за разполагане на своята позиция в психоанализата и изразяват истински действащи сили в психоанализата. „ Не съм го искал”, казва Лакан, „ Аз го исках единствено, за да позволя на тези сили да минават”. Ние можем да кажем, че това е било избор за него, но принудителен, каквито са същинските избори. Той се е превърнал в собственото си перо. Може ли някой да иска това? Това по-скоро е нещастие, липса на късмет, удар на съдбата, съдбоностност: или се предаваш или си носиш кръстта.

Това не са единствено означаващите на Идеала, които са в игра. Също така, това е връзката на субекта Фройд с обекта-кауза, оригиналното желание, с което той е знаел как да вдъхнови другите субекти и което се е превърнало в обект на препредаване. Това също е и фантазмът на Фройд, неговото наслаждение/ jouissance. Желанието на Фройд, както всяко желание, не се поддържа единствено от фантазма, това не е чисто желание. „Фройдистката кауза” е означаващо на Идеала, поддаващо се на това да бъде поставено като общ знаменател от общността, но не е било по-малко вкоренено в самотността на Фройд, неговия автоеротизъм.

Противоречието, което има между каузата на желанието на Фройд и Фройдистката кауза като такава, е изтълкувано, пречистено/обогатено и формализирано от Лакан. Той е вкарал в логика желанието на Фройд, за да го отдели от неговата конкретност, да го изтръгне от бащиния фантазъм, да очертае от него формата, наречена желанието на аналитика.

Това желание въпреки всичко не е чисто желание. Това е желание за отделяне на субекта от означаващите на господаря, които го колективизират, желание да изолира неговата абсолютна различност, да очертае неговата субективна самотност, а също и обекта на „принадено-наслаждение” (l’objet plus-de-jouir)[2], който се поддържа с тази празнота и едновременно с това я изпълва. Това е желанието на Лакан. Школата произхожда от него.

От желанието на Фройд е произлязла една общност, която е приела формата на Дружество, Аналитично дружество, чиято здрава основа е дивата орда, описана в „Тотем и Табу”. Това е свързано с бащата, който е живо означаващо, от което следва след неговата смърт, структурирането на един братски синдикат, на един елит на братята, накратко една мафия около неговия гроб. Всичко това показва, че желанието на Фройд е поддържано в едиповата логика, където съществуването на вселената е подкрепяно посредством нейното противоречие с Единия-който-не-е-като-всички-други (l’Un-qui-n’est-pas-comme-tous-les-autres). От този факт връзката, която жената има със своето желание, остава неразбираема за него.

Желанието на Лакан отива отвъд Едип, а от него идва, не аналитично дружество, а една Школа. В Школата няма, поне принципно, едно изключение, изключение самотно и противоречащо на общото, както изисква едиповата формула. Няма изключение, а общност, или дори серия от изключения, от самотности, несравними една с друга, с изключение на това, че всички са самотности, структурирани като самотности, имам предвид като зачертани субекти/des sujets barrés, прикрепени към господстващите, водещите означаващи/signifiants-maîtres и които подслоняват в самите себе си една външна точка, външно на каквото и да е друго (l’extimité) „принадено-наслаждение”, специфично за всеки един. В рамките на Школата, всяка от тези самотности е разгледана като изключение и те са не-обединими.

В този смисъл, Школата е логически променливо множество. Това е множеството на Бъртранд Ръсел (Russell – английски философ, логик и математик, известен с формулирания от него Парадокс на Ръсел в теорията на множествата – бел.ред.), това на каталозите, които не съдържат самите себе си, множество без универсалност, „извън Вселената” („hors d’Univers”), където „за всички х” не е приложимо. Това не-всички, което не означава, че множеството ще бъде незавършено, че винаги ще му липсва някаква част, както обикновено се разбира. Това е не-всички в смисъла, че то е логически непостоянно, и представя себе си под формата на серии, в които закона на формирането липсва. Това е също така и по причина на структурата, че лаканианското движение показва себе си в една по същество разпръсната форма; Световната асоциация по психоанализа (AMP/WAP) сама по себе си е само една-сред-други.

Не съществува цяло на Школата. Школата е анти-тоталитарно множество пар екселанс, управлявано от функцията, която Ерик Лоран припомни вчера, функцията на Субекта на зачертания голям Друг (S de grand A barré). Парадоксално то следва това, че единственото състояние, което е способно да колективизира Школата е това, което утвърждава нейното да бъде не-всички. По-нататък следва това, че да основеш Школа, да въведеш самотностите в общността на Школата, не е нищо повече от това да я субективизираш.

Какво означава да „субективизираш Школата”/” subjectiver l’École”?

На първо четене това означава: за всеки един, един по един, да се приеме Школата като означаващо на Идеала. Но това предполага, че всеки един измерва несъотвествие между каузата, специфична за неговото желание и фройдистката кауза като означаващо на Идеала. Това означава да се повтаря, но за своя собствена сметка, лаканианското тълкуване, не да се имитира.

Второ, да се субективизира Школата означава за всеки: да бъде член на Школата в своята самотност на връзката си с Школата.

Но трето, да учредиш тази общност едно не е нищо друго, освен да направиш от Школата сама по себе си субект, зачертан субект (un sujet barré).

Ето я и тезата, която аз представям в Торино: Школата е субект. Това е само при условието, че Школата заслужава своето име, че си струва усилието. Не си заслужава усилието като един сбор от статути, имущество и събрания – които също трябва да има, разбира се. Една Школа не си заслужава да бъде учредявана и да се присъединяваме към нея, освен при условие, че тя е един напълно действащ/функциониращ субект.

Какво означава „Школата е субект”?

Един субект не е колективна субстанция. „Изяж-ме”, „това е моето тяло, това е моята кръв”, само Един би могъл да каже това, но това не е субект, а Бог. Би трябвало да се знае какво е субект, когато сме чели Лакан. Това понятие трябва отново да бъде усвоено. До този следобед аз се колебаех да кажа: „Школата е субект”.

Започнах да го казвам, но срамежливо, криейки го в заобикалките на моите изречения, за да видя дали ще бъдат хвърляни по мен камъни и дали аз ще свикна да го казвам, да го мисля. Днес аз го твърдя: Школата е субект. Този субект е определен посредством означаващите, на които той е резултат, защото това е, което определя субекта и нищо друго. Това е така заради тази причина, че действието за поставянето на означаващите, определящи Школата, е едно действие на абсолютна отговорност, защото това е действие на тълкуване, опериращо върху субекта чрез заобикалката на речта. Ето също защо Лакан е мислил, че Школата се е нуждаела от аналитици, Аналитици на Школата, аналитици, способни да анализират Школата като субект. Школата има нужда от законов статут, може би, без съмнение, но преди всичко тя има нужда от тълкуване/интерпретиране на самата себе си като субект.

Когато аз все още подхождах към темата за Школата като субект през миналия месец март, аз обърнах внимание на факта, че Лакан е поставил на корицата на списанието на своята Школа, Scilicet (от лат. именно, тоест), следното изречение, „Може да знаеш какво Фройдистката школа на Париж мисли за това” и по този начин той прие своята Школа като субект на размисъл. Това означава, че това е Школа, която мисли чрез своите членове. Забележете добре, че списанието, което Лакан е правил, не в резултат на колективна работа, а от приноси на индивиди и това е този набор от приноси/участия, събрани заедно едно по едно, които той е представил пред публиката, казвайки: „Ето какво мисли Школата”.

Тук трябва да бъдем хегелианци, както самия Лакан е бил, както всяко разумно същество е, до един определена точка. Школата е момент в обективния Дух на психоанализата. Ако вие не вярвата в нея, ако хипотезата не ви интересува, не влизайте в Школата, няма да ви е от полза. Лакан, в момента когато той е подканил своята Школа да се произнесе чрез гласуване за неговото „Предложение от 9-ти Октомври 1967 за психоаналитиците на Школата” (“Proposition du 9 octobre 1967 sur le psychanalyste de l’École”), е написал, че трябва да се предполага, че духът на психоанализата се носи сред членовете на това Събрание.

Ако някой ден трябва да направим Школа в Италия, ако Школата вече е в развитие сред нас, трябва да се предположи, че духът на психоанализата е също там. Някой би искал да бъде по-добре, по-бляскаво, по-вълнуващо, сензационно, но в крайна сметка, ако Синът на Човека е роден в обор, защо духът на психоанализата не би могъл да се носи в Торино този следобед.

Духът? В психоанализата, това е виц/ Witz. Да се говори за духа на психоанализата е остроумие. Духът на психоанализата е нищо друго, освен субекта, който се предполага да знае и е въпрос на учредяване на мястото, откъдето той да се впише като ефект. Това е един въпрос на определянето на Школата чрез означаващите, нейните сложни символични организации, нейните статути, нейните публикации, които имат ефекта на учредяване на Школата като субект, който се предполага да знае. Това е този субект сам по себе си, който ние питаме и поставяме в учредяване в същото време, когато караме Събранието да гласува и като на оракул събираме неговия отговор, образуван от тайния избор на всеки един. Не чрез претършуване на вътрешностите на животни, а чрез искането от всеки един да сложи някакъв символ върху хартия, която се пуска в кутия. Отговорът учредява Школата като субект. Пряката демокрация не е анархистична практика – в действителност при анархистите винаги има шеф на ордата, който е твърде присъстващ на мястото си и трябва да се върви напред – пряката демокрация е необходимият означаващ процес, посредством когото се субективизира Школата, за да се направи от нея субектът, който се предполага да знае, изтъкан от нашата самотност, която мисли и отговаря.

Школата-субект означава, че Школата е встъпителен опит в смисъла на аналитичния опит. Школата е встъпителна в степента, до която тя въвежда нов субект, който се предполага, че знае и по този начин нейната история е набор от анализируеми субективни феномени.

В Школата всичко е в един аналитичен порядък. Това е аксиома и това е условието, при което една Школа може да бъде интересна. Така както отдавна копая тази нива, откакто се усетих погълнат, погълнат от аспиратора Лакан, мога да ви кажа нещо: това също е една истина, която идва от опита/и това също е нещо, което казвам от опит. Бодлер (Baudelaire) е казал, че при Балзак (Balzac) дори и вратите имат нещо гениално. В Школата също, няма нещо, което да не притежава психоаналитичния гений и което да не участва в духа на психоанализата. Разбира се, това може да бъде под формата на борба срещу нея, на нейното потискане, на отричането й.

Разбираме трудността в даването на законов статут на Школата, което изисква изправянето на Школата пред Държавата. Това са два логически различни режима, първият – отговаря на логиката на не-всички, вторият на универсалната логика. Сега сред субектите, отговарящи на различните логики, не съществува връзка, нито възможен диалог. Говори се, но това не е диалог, това е недоразумение.

Вчера казах, че Школата трябва да запази своята променливост като нейно най-скъпоценно благо, като нейна агалма (старогръцка дума, означава дар, изображения, статуи, които се слагат в храмовете). В това е тайната на обществото, невидимо за Държавата, както самият аналитик не-съществува в очите на закона. Това не е въпрос на преднамерена нелегалност, конспиративност, а е в резултат на логиката на структурата на нейния субект, който се предполага да знае. Школата в самата себе си е своето собствено откраднато писмо, ненамеримо за полицията, тази полиция, която, според Хегел, образува истинската същност на Държавата. Разбира се, за да даде място за появата на нейния субект, който се предполага да знае, Школата учредява законово сдружение, но не е идентична с него.

Това сдружение трябва да бъде съгласувано със законите, така да се каже, с официалните изявления, които се отнасят до „всички х”. Massimo  Recalcati говори много добре за нечовечността на закона в своя текст за тази Конференция, стр. 136. Нечовешкият закон е целият закон, законът е структурно нечовешки, защото той пренебрегва индивидуално специфичното и ако съществуват съдии, то е за да го хуманизират.

Един колега, който ни заплашва със мълниите на закона, ни припомня, че законът е валиден, отнася се до всички, че няма изключение за психоаналитиците. Той би искал законът да дойде и да обуздае Свръх аз-а на аналитичната група. Дали той не знае, че гласът, който казва „няма изключение за психоаналитиците” е същинският глас на Свръх-аз-а?

Свръх-азът, неговият излишък, неговата злост, дали те са на наша страна? Този колега вярва, че е открил в нас едно желание да му правим зло, да му направим нещо лошо, едно капризно желание, тиранично, авторитарно, и той би искал да ни изправи пред съда на Името-на-Бащата, за да ни цивилизова, да предпази себе си от нас. Това е чистата логика на Едип: на капризното желание на майката, от което би произлязъл свръх-азът, се противопоставя законът, който е валиден за всички, омиротворяващият ефект на Името-на-Бащата. Но при нас Кант е тълкуван от Сад (Sade) и се знае, че Името-на-Бащата е само маска на Свръх-аз-а, че вселената е в услуга на волята на наслаждението/jouissance. Ние научаваме това също и като си припомним кой е вдъхновил Кант, а именно гениалният параноик Жан-Жак Русо (Jean-Jacques Rousseau): красивият фантазъм за генералската воля не е отнел много време, за да разкрие една лакомия, една жестокост без граници.

Не трябва да се обърква религията със закона, доколкото религията познава онова отвъд закона, което е любов и което слага субектът в тази позиция, за която Manzetti ни напомня, тази на Антигона, на страница 102 от изданието на текстовете за тази Конференция. Това е отговорът на Антигона, на който ние вчера вечерта бяхме способни. Този, който се поставя отвъд Едип, разбира, както Лакан учи, че Името-на-Бащата и свръх-азът са двете лица на едно нещо, че универсалният закон е структурно нечовешки, че „за всички и за всеки” е изказано от Свръх-аз-а. Законът, доколкото никой не е смятан, че го пренебрегва, предполага съществуването на субекта, който се предполага да знае. Субектът на закона като субект на цялото знание, изчезва като зачеркнат субект, превръща се в общ и неличен, превръща се в „един” на Свръх-аз-а. Той, който мечтае да ни ограничи посредством закона е неспособен да прикрие, злобната си радост от идеята субектът, който се предполага да знае в учредяващата се Школа да бъде понижен посредством закона. Какъв закон съществува в несъзнаваното и какво функционира в името на Бащата, в такъв случай това е наистина този на Свръх-аз-а, това е фалическият закон: „за всички х, фалически х”. Ето защо жената е немислима за несъзнаваното и ето защо човек не би могъл да знае как да мисли жената без да тълкува несъзнаваното. Фалическият закон определя това, което Фройд е нарекъл ужасът на женствеността.

Моралният закон на Кант се учредява чрез отхвърлянето на „патологичното”, което е чувството на удоволствие и на болка. Този закон не иска да познава каквато и да е особеност, каквото и да е обстоятелство, какъвто и да е детайл. Това „не иска да знае” не е от порядъка на потискането, а от този на форклозията/forclusion: има параноя на закона, параноично наслаждение/ jouissance да се говори в неговото име и точно затова не съществува единствено закон, а също и съдии, които са тълкувателите, терапевтите. Има също така и садизъм на закона, законът прави някой да страда и точно затова съществува съдия, който да го хуманизира.

Свят без съдия, където законът не би имал тълкувател, където универсалната нехуманност на закона би се прилагала без посредничеството във връзката с индивидуалното, не би бил света на Кант, а светът на Кафка. Тези, които вчера чуха Mauricio Mazzotti на редовното Събрание, можаха да хвърлят един бърз поглед върху стратификацията на закона, подчертана на тази Конференция от Ерик Лоран, върху неговия лабиринт, върху неговия характер на такъв, върху набора от спирки, които трябва да се направят при неговите различни специалисти - кои са в съгласие, кои не са в съгласие. Да го кажа с една дума, невъзможно е да се приведе до „за всички х” невъзможността на сексуалната връзка. Бляскавата формула на Focchi го обобщава по отношение на САЩ: „Законът се превръща в Камасутра”

Вчера вечерта беше велик момент. Видяхме Школата в процес на учредяване да отказва сблъсък, предложен й от Б., да тълкува този дискурс. Това е дискурс на колега, който след като споделяше с нас „аватарите”, отличителните знаци на едно дълго съзряване, което продължи над повече от двайсет години, отстъпи днес преди основаването на Школата от нейния нов субект, който се предполага да знае, а избра да остане в царството на Бащата. Дали дебатът е между спасителното „ за всички х” на закона и самотния Един, Единият на изключението, който би бил Жак-Ален Милер? Жак-Ален Милер не е самотен, той е поне-един, който дава свидетелство за своята различност и който не пести своите усилия да позволи на другите също да го направят. И това е именно така, защото съществуват други, за които Школата е възможна. Мястото на изказването, което Жак-Ален Милер е заел не налага изключителност; то изисква също така и другите да го заемат, те трябва да го заемат, да го заемат ефективно. Както казва Спиноза, „част от моето щастие идва от факта, че другите разбират това, което аз съм разбрал” за Лакан, за психоанализата, за Школата и конкретно за величието на това място, откъдето Школата е тълкуваема/обяснима и където нейните аналитици са очаквани.

Вчера ние наблюдавахме функцията на логическото време да се появява в нашето преживяване за Школата. Моментът да направим заключение все още не беше дошъл и Mazzotti, който знаеше как да поеме за нас „стъпката назад”, необходима за да се устои на агресивното внушение, предизвикано от дискурса на Б., заслужава да бъде почетен тук. Да не търсиме повече темата за нашата следваща Конференция: „Моментът на правене на заключение (това препраща към трите логически време на Лакан – момента да се види, времето да се разбере, момента на правене на заключение или voir, comprendre, conclure).

Това е заглавието на един от най-последните семинари на Лакан. Нека да изучим момента на правене на заключение в сесията и в лечението, неговата логика, диалектиката, където той влиза с момента да се види и с времето да се разбере, връзката на логическото време с продължителността. Не мога да направя нещо по-добро тук, освен да цитирам Focchi, когато той припомня уникалния начин, който всеки един има за да отговори на не-съществуването на сексуалната връзка: „Ние знаем добре прекъсванията, ускоряванията, изненадите, фугите, извъртанията, внезапните осветявания, които идват когато в аналитичния опит се следват следите на тази уникалност.” Това е, което дава тона „ла”, маркира темпото, прави програмата на нашата следваща среща, наречена научна.

Ще видим дали, в хода на времето, което ни разделя, ще се кондензира достатъчно пренос от множеството към Школата в една финалната неотложност, за да ни накара накрая да обявим Школата, учредена сред нас като субекта, който се предполага да знае.

Jacques-Alain Miller

Focchi Marco, La loi est la même pour tous (ou presque) in “Les pathologies de la loi. Clinique psychanalytique de la loi et de la norme”, p. 70.
Ibid., pp. 67-68.

Превод на български Десислава Иванова с редакцията на Биляна Мечкунова

• < Предишна
• Следваща >