ПРЕДГОВОР КЪМ АНГЛИЙСКОТО ИЗДАНИЕ НА СЕМИНАР XI: ЖАК ЛАКАН

ПРЕДГОВОР

КЪМ АНГЛИЙСКОТО ИЗДАНИЕ НА СЕМИНАР XI

ЖАК ЛАКАН

Когато пространството на един лапсус вече не е натоварено с никакъв смисъл (или тълкуване), само тогава човек е сигурен, че е в несъзнаваното. Той знае. Но достатъчно е да си дадем сметка за това, за да се намерим отново отвън. Там няма гостоприемство, в онова пространство, което поддържа това несъзнавано. Би трябвало да кажа една истина. Не става: провалям се. Няма истина, която, минавайки през вниманието ни, да не лъже. Това не пречи човек да тича след нея. 

Има определен начин да се уравновеси това объркване, който е удовлетворителен по причини, различни от формалните (симетрията например). Като удовлетворение не може да бъде постигнато, освен чрез употребата на някого в частност, когото в случая на една психоанализа наричаме (psych = фикция на…) анализант. Въпрос на чист факт: в нашите области има достатъчно анализанти. Това е факт на човешката реалност, това, което хората наричаме реалност.

Трябва да отбележим, че откакто съ-ществува (ex-siste – това отбелязва известната външност на това съществуване), психоанализата се е променила. Изобретена от един единак, безспорен теоретик на несъзнаваното (което не е това, което се вярва, казвам че несъзнаваното е реално, само ако го вярвам) сега е една практика в двойка. Нека бъдем честни, единака първи ни даде пример за това. Не без известна злоупотреба със своите последователи (тъй като бяха последователи, само защото той не знаеше какво прави).

Това е, което превежда идеята, която е имал: чума, но безрезултатна там, където искаше да я занесе. Обществото там се оправи доста безболезнено с нея.

Сега, малко по-късно, слагам моята щипка сол: факт на историята или на хистерията, тази на колегите ми в случая, един не толкова важен случай, с който случайно се заех, защото се заинтригувах от него, което ме представи пред тях, като някой наложил си Фройд: Еме (звучи като обичан) от тезатами (mathèse означава и теория – иначе тук става въпрос за тезата му за специалност по психиатрия върху криминалния случай на сестрите Еме, който тълкува от психоаналитична позиция и което се смята за момента, в който Лакан се увлича безвъзвратно от психоанализата).

Бих желал да забравя това, но не можеш да забравиш нещо, което хората ти припомнят.

Така че в лечението трябва да слагаме в сметката психоаналитика. Не би имал социално значение предполагам, ако Фройд не му бе отворил пътя, казвам Фройд за да му дам собственото име. Защото да дадеш званието психоаналитик на някого е нещо, което никой не може да направи и Фройд не е дал това звание на някого. Да раздадеш пръстени на посветените не е същото като да ги назовеш. От тук и моето мнение, че психоаналитика не се хисторизира (неологизъм, комбинация между история и хистерия), освен от самия себе си, нещо очевидно. Включително, когато получава потвърждение в една йерархия.

Коя йерархия би могла да му потвърди, че е психоаналитик, да му удари печат?

Това, което едно удостоверение ми казва е, че съм роден. Отхвърлям това удостоверение: не съм поет а поема, която се пише, въпреки че прилича на субект.

Остава въпросът за това, какво може да тласне някого, особено след една анализа, да хисторизира сам себе си.

Не би могло да дойде от самия него, след като той знае достатъчно за психоаналитика, сега когато е ликвидирал своят положителен пренос, както казват. Как може да му хрумне да поеме щафетата на тази функция?

Казано по друг начин, има ли случаи, когато друга причина ви кара да станете психоаналитик, освен това да устроите живота си, като взимате пари за да посрещате нуждите на тези, за които се грижите и на първо място за самия вас, както повелява еврейския морал (към който се е придържал Фройд в това отношение)?

Трябва да признаем, че въпросът (въпросът за другата причина) е необходим за да се подържа статута на една професия току що появила се в (х)историята. (Х)история, която не считаме за вечна, защото нейната aetas (от прото-индоевропейски: жизнена енергия; означава и възраст) е дотолкова сериозна, доколкото се отнася към реалната цифра, тоест към серийността (порядъка) на крайността.

Като следствие, защо да не подложим тази професия на изпитанието на тази истина, за която функцията, наречена несъзнавано, бленува и с която мами? Миражът на истината, от която трябва да очакваме само лъжи (това, което любезно наричаме съпротива) няма друга крайна цел освен удовлетворението, което бележи края на една анализа.

Тъй като получаването на това удовлетворение е спешността, която предхожда анализата, да се запитаме как някой може да се посвети да задоволява тези спешни случаи.

Ето тук един уникален аспект на любовта към ближния, представена като обратната страна на медала от юдейската традиция. Дори в християнска интерпретация, тоест като едно елинско „не ми пука“ [jean-f…trerie] (Лакан използва обидния израз „jean-foutre”, който обозначава някого, на когото не му пука за последствията от неговите действия), това, което се представя пред аналитика, не е ближният, това е неподреденият материал на заявката, което няма нищо общо със срещата (с някой самарянин, готов да налага християнския дълг). Предложението предхожда спешната заявка, която никой не е сигурен, че може да задоволи, преди да я претегли.

Затова съм обозначил с „пас“ (passe) това подлагане на изпитание на хисторизацията на анализата, пазейки се да не наложа този „пас“ на всички, защото не съществува всички в тази точка, а само разпръснати неподбрани индивиди. Оставих го на разположение на тези, които ще поемат риска да свидетелстват колкото могат по-добре за лъжливата истина.

Направих така, защото достигнах до единствената възможна идея за възприемането на обекта, тази за обекта като причина за желанието, за това, което липсва.

Липсата на липсата прави реалното, което се проявява там само под формата на запушалка. Тази запушалка е подкрепена от термина невъзможно и малкото, което знаем за материята на реалното е в антиномия на всякаква правдоподобност.

Ще говоря за Джойс, който много ме занимавам тази година, само за да кажа, че той е най-простото следствие на един отказ, умствен отказ от една анализа, нещо, което илюстрира творчеството му. Но засега само съм се докоснал до това, имайки предвид моето притеснение по отношение на изкуството, в което Фройд се потапяше не без мъка.

Ще спомена, че докато пишех това, както винаги, бях оплетен в спешни случаи.

Пиша, както ми се струва, че трябва, за да бъда на нивото спрямо тези случаи, с които имам да се справя.

Превод: д-р Евгений Генчев

template-joomspirit