ОТЧАЯНИ РОДИТЕЛИ - УЖАСНИ ДЕЦА, Даниел Роа

ОРИЕНТИРАЩ ТЕКСТ

за 7-мия клиничен ден на Психоаналитичния институт за детето

 

ОТЧАЯНИ РОДИТЕЛИ - УЖАСНИ ДЕЦА

Даниел Роа

 

                Това е заглавието, което Жак-Ален Милер ни предлага за нашия следващ клиничен ден на Психоаналитичния институт за детето.

                Това заглавие е в духа на времето, то не е празни приказки. В него резонира ежедневната реалност, която засяга отношенията на родителите и децата в настоящия век. То ни засяга и нас, доколкото тези отношения включват и нас. Това заглавие ни ангажира да се впишем в нишката на питането на Лакан в края на неговото учение от декември 1976 г.: “Създадена ли е тази връзка на детето с родителите?”[1].

Как е създадена тя за 4 годишната Нина, която идва да се консултира “защото не слушам татко и мама”, както казва тя? Те казват за дъщеря си, че “прави кризи”. Тя крещи и хвърля нейните обекти, “едно истинско” торнадо”. Нищо не ѝ въздейства, нито да бъде наказана, нито да ѝ се говори, “тя не слуша наставлението”. Майката се обвинява, че е “увредила дъщеря си” и отбелязва трудностите на Нина да се отдели от нея при всякакви обстоятелства.

А какво представлява тази връзка за Максанс, който е на 3 години и 7 месеца и непрекъснато има гневни изблици? “В семейството не сме в състояние да го управляваме, той иска да ни организира!”. Още като бебе, неговите викове са били непоносими за родители му, които не са успявали да го успокоят. По време на първите срещи Максанс ще остане много залепен за майка си, той ще ползва нейното тяло без граници. Максанс няма ли си любим обект плюшена играчка? “Ами, това съм аз!” ще отговори майка му. 

От тези две срещи както и от много други, се извежда една ясна позиция: кризите, гневните изблици, детето, което не слуша, което родителите не могат да управляват и се изтощават в опитите си да го правят. Можем да разглеждаме всичко това като организиращият принцип на семейството. Още повече, че тези и други означаващи са станали в действителност това, което създава директна връзка на детето с родителите, доколкото тези означаващи завладяват телата, които присъстват и които концентрират вниманието и либидото на всички. 

Не семейството е в криза, а кризата съществува в самото създаване на семейството: това е новият принцип на постмодерното семейство. “Ужасното дете” се появява тук като кондензатор на наслаждение за всеки един. Всички са на ръба на нервна криза. Такъв е казанът, в който сме поканени да се гмурнем.

 

Семейства/Начини на препредаване

 

Семейството на ХХI век вече не е така нареченото традиционно или патриархално семейство, нито брачното семейство от последния век. То е един нов отговор на енигмата на препредаването, която е в сърцевината на това “човешко образувание”.

                В текста на Лакан от 1938 г. “Семейните комплекси при формирането на индивида” “съвременното семейство[2]“ представлява продукта на едно “дълбоко преобразуване[3]”, което изобщо не е опростяване към основна единица на обществото (баща, майка, деца), а “свиване на семейната институция[4]” “под решаващото влияние на брака[5]”, като той приема термина “брачно семейство[6]”, заимстван от Дюркем.

                Това преобразуване има като пряко последствие появяването на съвсем различно измерение на препредаването, което Лакан подчертава през 1969 г. в неговата “Бележка за детето”: “Функцията на остатък, която поддържа (и едновременно с това запазва) брачното семейство в еволюцията на обществата, подчертава неподлежащото на редуциране препредаване [...], което по своята конституция е субективно, предполагайки връзката с едно желание, което не е анонимно[7]”. 

                Препредаването тук вече не е автоматичното препредаване на едно име и един авторитет. То съществува единствено като свързано с едно желание, което е въплътено или по пътя на липсата, или по пътя на назоваването в речта. Тук е налице промяна в “оста на означаващата функция, свързана с термина семейство[8]”.

                Ако в тази конфигурация начертаем два кръга, които се припокриват в определена част и ако впишем в един от тях двете означаващи “баща” и “майка”, а в другия означаващото “дете”, тогава можем да запишем в тяхното сечение двете имена на липсата и назоваването с помощта на означаващото “желание”. По този начин вече се забелязва частта, която се очертава на това място, едновременно - съюз и пространство на отделяне, където ще се разположи симптомът на детето, както го описва Лакан в продължението на “Бележка за детето”. 

                Но семейството оттук нататък е потопено в нашата цивилизация, в която обектите, които произлизат от технологията, обектите на принаденото наслаждаване, са придобили доминираща позиция и диктуват всички форми на идеала. Наслаждението е водещо в това. В един от своите последни семинари от 10 юни 1980 г., озаглавен от Жак-Ален Милер “Недоразумението”, Лакан извлича неговите последствия и казва “двама говорещи, които не говорят същия език [...] Двама, които заговорничат за възпроизводството, но посредством едно пълно недоразумение[9]” и които, давайки живота, предават това недоразумение. Тук става въпрос за недоразумение, което се отнася до наслаждението и което се корени в “бръщолевенето на предците” и в което е включено говорещото тяло на новороденото. Съобщението за раждането е бръщолевенето, където се разполага наслаждението, структурното не-доразумение[10] (mal-entendue de structure). Тогава, нека да поставим в един от кръговете “двамата говорещи”, в другия “детето” и да впишем в сечението наслаждението, оградено от неговото недоразумение и от бръщолевенето. По този начин реалното на наслаждението се „втъкава“ в тъканта[11] на дискурса и дава нова гледна точка за симптома, за едно нередуцируемо реално между родители и деца, което ги свързва и разделя, “до една точка” на “за това не се говори”[12], присъстваща във всяко семейство.

 

Семейства/Дисфункции

                Ето го съвременното семейство - остатък: едно множество, съставено от събирането в математическия смисъл на две множества, от една страна “родители”, двама говорещи, а от друга - “деца”. Сечението е съставено от общото, което те имат, а именно - недоразумението и бръщолевенето относно наслаждението на телата, предадено в най-добрия случай по пътя на въплътените желания. Тази структура дава представа за невероятното социологично разнообразие на съвременните семейства и за много големите различия в самите категории на родителите и на децата, както забелязваме в нашата практика. Остава незабелязано обаче това, че “семейство”, независимо дали чрез родствена връзка или чрез съюз, вече не е означаващо, което предварително е вписано в символното. Това вписване се връща към всяко от говорещите същества, доколкото то прави да съществува или не означаващата функция на семейството, там където се налага неговата функция на наслаждение. Последицата от това разделяне води до появяването на преден план на въображаемата функция на семейството.   

                В тази несъстоятелност по отношение на символното, характерна за постмодерното семейство, нахлуват дискурсите за помощ към родителството, на когнитивното и поведенческото подпомагане, които имат за цел да контролират дисфункциите. Днес те подкрепят семейните идеали като експлоатират неизбежната пропаст между “идеалното дете” и “ужасното дете”, между обещаното от идеала дете-фалос и детето-обект, същество (être) на наслаждението. Една жена или един мъж се сблъскват с това разделение, когато станат “баща” или “майка”. То повишава до крайна степен напрежението във всеки един от тях между добавената стойност, за която дава надежда достъпът до тези означаващи-господари и ефектът на кастрация, който се вписва, ако не като липса, то като загуба.

Тогава, когато за това разделение не е поета отговорност чрез едно специфично изказване, това разделение се усеща като непоносимо и се проектира върху детето, което приема чертите на едно измамно същество, чието присъствие има цена като време, енергия, пари и т.н. Коучингът за родители, помощите за родителството като практики на дискурса гарантират “сервизното обслужване” на агенцията-господар на семейството според актуалната Вулгата[13]: поставяне на думи върху едно страдание, придаване на смисъл, обучение за справяне с  емоциите. Оттук насетне тези синтагми вече са се настанили в ежедневния дискурс по същия начин както и някои “псевдонаучни” понятия, създадени от експертите. Същите тези синтагми заменят специфичните означаващи, които се предават в езика, който се говори в семейната група, като оформят в нея връзки на зависимост.   

Така в тази зона на означаваща алиенация се скрива това, което циркулира като желание и това, което се депозира от действащото наслаждение за всеки един от партньорите. Именно върху това сечение се основава дори и най-малкият процес на раздяла -  от отбиването в ранното детство до шумните лудории в юношеството.

Тук става въпрос за възможността за едно дете да дешифрира координатите на мястото, което то заема за неговите родители като “причина за тяхното желание” и като “отпадък на техните наслаждения[14]”.

Детето дешифрира посредством означаващите, които то заимства и които приемат специфичната стойност на нагонното наслаждение, което ги запълва. Това е привилегированата функция на играта на детето, която завързва около обекта, който не може да се изкаже, частите на тялото, израстъците на наслаждението и парчетата на речта. Този обект е клапата, която отваря, полу-отваря или затваря пространството за една раздяла.  

Когато този обект субективно няма място като причина за желанието или остатък на наслаждението, той се въплъщава от ужасното дете, което “изобщо не слуша”, “прави каквото си иска”, “прави кризи”, “пречи на всички” да спят. Съветите, които напътстват родителите, както и медицинските диагнози се прибавят към оплакванията на родителите и към симптоматичните прояви на детето и отприщват мощта на тревогата на обекта а

Това неразпознато присъствие, което обитава симптома на ужасното дете, поставя въпрос към всеки от родителите за “истината на семейната двойка[15]” и приковава детето към мястото, което то може да заеме “като обект а във фантазма[16]” на всеки един. Това присъствие тероризира също и “ужасното дете” под разнообразни призрачни и кошмарни форми.

По този начин дисфункцията на семейството не е това, което обичайно се смята. Тя не се отнася нито до неподходящата подредба на родителските роли или до отношенията родители-деца, нито до неправилното функциониране на дадена психична или когнитивна функция. Дисфункцията на семейството се състои в отказа от това да се знае, че семейството вече е начин на третиране на наслаждението на говорещите тела, които присъстват; че то не съответства на никакъв идеал, а е по-скоро от порядъка на “частна религия”, за която ние нищо не знаем, когато се срещаме с родители и деца, и за която ние имаме възможност да научим всичко по отношение на правилата, които се прилагат, обредите, които се отслужват, малките божества, които властват там. Още по-фундаментално е да научим езика, който се говори там, неговата граматика, неговия речник. Поради това ние сме много по-близо до позицията на детето, което търси да дешифрира енигмите, да осчетоводи стойността на наслаждението на думите, действията и обектите, които циркулират и да върне на всеки частта, която му се полага. Така да се каже, да направим по-малко компактна “семейната холофраза[17]”, без рамка на оценка, нито идеален модел.

 

Семейства/Bévues[18]

Противно на антропологичните доказателства изглежда, че семейството по никакъв начин не принадлежи на универсалната логика и оттук нататъс то вече е влязло в логиката на не-цялото (pas tout). Това обуславя начина, по който посрещаме както симптомите на децата и техните оплаквания, така и безпокойствата на родителите. Вече не можем да приемаме като принцип на нашите интервенции, че за всички говорещи същества семейството е функция при положение, че това означава, че би имало един, баща, майка или родител, даже експерт или коуч, който би бил негов създател или поддръжник и поради това би бил изключение от него. Необходимо е да добавим, че самото дете често е поставено от родителите на мястото на този, който създава семейството. От нашия опит знаем, че всички конфигурации имат потенциално опустошителни ефекти върху членовете на дадено семейство.

Следователно ние тръгваме от друга гледна точка като приемаме, че не съществува говорещо същество, което не принадлежи към дадено семейство, което отваря много възможности - както за тези които са в деликатни отношения с тяхното семейство, така и за онези които смятат, че са “без-семейство”, но също така и за всички останали. Тук за всяко дете, свръхобгрижено или изоставено, има възможности за “майсторене” («bricolages»). Като съответства на логиката на не-цялото, институцията “семейство” предлага други ресурси: детето да не е напълно (pas tout) зависимо от семейните идентификации, да не е напълно зависимо от любовта - синовна или родителска, т.е. то да може да изследва по-малко симпатичните аспекти. Това е важно и за неговите “партньори в играта на живота”: баща, майка, пастрок, мащеха и други “близки”.

 

Може би днес имаме по-свободни реч и дух, за да се срещнем с така нареченото ужасното дете, хиперактивно, ”дис”, което хапе, което не спи, както и с неговите отчаяни, обезумели или обезнадеждените родители. Тук можем да проследим напредъка, който прави Жак-Ален Милер в своя курс “Отделни части” (Pièces détachées) от 19 януари 2005 г. по отношение на “въпроса за целта на психоанализата във времето на опростяване (epoque allégée)[19]”. Трябва да подчертаем, че при срещата с това “господство на опростяване” («maîtrise allégée»), което се стреми да върне субекта от неговата уникалност към една универсалност, психоанализата не бива да влиза “в състезание за психотерапевтична мощ[20]”, доколкото следвайки Лакан, тя единствена си дава сметка за мястото на обекта а както като причина за желанието, така и като принадено наслаждаване, но също така и като логическа консистентност, като едно реално, което е “продукт на символното[21]”. Той ни окуражава да приемем “прагматична и изобретателна[22]” гледна точка (point de vue «pragmatique et bricoleur»), която се състои в търсене на означаващите заедно със субектите, означаващите S1, които “правят възможно да се прочете наслаждението[23]” и по този начин “правят възможно да се прочете историята[24]”.

Все пак не всички ситуации, които срещаме съответстват на тази диалектика, която позволява да се използва “психоаналитичният апарат за дешифриране[25]”. Има такива, за които трябва да си дадем сметка, че в основата на отчаянието на отчаяните родители и на ужаса на ужасните деца, се намира “едно наслаждение, което не може да се прочете[26]”, което може да остане единствено “откраднато писмо” (lettre voleé), което означава, че трябва да го уважаваме на това място и не бива да се стремим да го редуцираме, анулираме, интерпретираме.

Следователно трябва да си даваме сметка за тази “икономика на наслаждението”, която е характерна за дадено семейство.

За тази цел употребата на понятието bévue, une-bévue[27], въведено от Лакан в неговия Семинар ХХIV, е ценна за нас, тъй като разширява понятието за фройдовото несъзнавано, като поставя акцент върху характерната черта (trait) на един преход: нещо се е случило, паднала е мълния. За говорещото същество няма нищо по-близо от гафа (une bévue)[1], което да дава знак за едно непредвидимо събитие. Не е нужно да се изолират нови значения, а става дума за  Това не са нови значения, които трябва да бъдат отделени, а “дребните специфични особеност, които всеки придава на езика, който говори[28]”, изхождайки от гафа (une bévue). Лакан отбелязва, “че няма нищо по-трудно от това да се долови тази черта на гафа (une-bévue), която превеждам като Unbewusst, което на немски означава несъзнавано. Но преведено като гаф (une-bévue), означава нещо съвсем различно - спънка, препъване, подхлъзване от дума на дума[29]”.

Гафът (une-bévue) е черта, която Лакан приравнява на унарната черта (trait unaire) като единственото нещо, което произлиза от Едното (Un) в свят, в който “никой няма никаква обща черта[30]”. Единствената обща черта е, че всеки е белязан от чертата на гафа (une-bévue). “Глупостите” на децата, техните разнообразни препъвания се виждат тук в нова светлина! 

Следователно това силно ни засяга, тъй като ни поставя на нивото на таксономията на детските нарушения: езикови нарушения, нарушения на вниманието, полова дисфория (dysphorie de genre), поведенчески нарушения, нарушения на сфинктерните функции. Това са всички главни функции на говорещите тела, които вече са подредени от биопсихосоциалния дискурс на СЗО[31] и които напълно попадат под тази черта на гафа (une-bévue). “Нарушението” (le «trouble») е черта на  гафа (une-bévue), която обаче е посрещната без помощта на един воал върху буквата от някой, който си приписва атрибута на знанието и поради това пречи на скритото Едно (Un recelé) в чертата на гафа (une-bévue) да стигне до изследване на своя Друг. Всъщност това е единственият начин да се разбере, че той не е предварително написан и следователно не предопределя съдбата.

Това отваря за нас две възможности: да посрещнем като черта на гафа (une-bévue) различните разстройства и нарушения като започнем от момента, в който те са хванати в един дискурс, което позволява тези означаващи да започнат да си взаимодействат (s’émettre) с други означаващи. Това представлява изобретението на несъзнаваното във фройдовия смисъл, което продължава да е актуално. Другата маневра, която можем да обозначим с една дума, която Лакан заема от малкия Ханс, “се състои в това човек да си послужи с дадена дума като я употреби по различен начин от нейното предназначение, като малко я намачка и именно в това намачкване се състои нейният действащ ефект[32]” (effet opératoire). По този начин се случва ефектът, който постигат понякога поезията или духовитата дума - или като намачкваме, за да спрем кръвотечението, или като се насочваме към мълнията.

Предлагам ви да запомним от този преглед, че чертата на тирето между отчаяните родители и ужасните деца не се определя нито от измерението на препредаването, нито от присъдата на дисфункцията. Тя не е нищо друго освен тази черта на гафа (une-bévue), която надрасква семейството. Този гаф (une-bévue), който единствено може да установи връзката на детето с родителите и на родителите с децата, която следвайки Лакан, изследваме от самото начало. Гафът (la bévue)[33] срещу нормата – да, това е възможно.

Текстът е представен на 13-ти март 2021 г. на 6-тия Клиничен ден на Института за детето. Редактиран е от Фредерик Буве и Изабел Ман.


[1] „Une bévue” е между „глупост“ и „лапсус“: то е „опа“ казвам ви това, а исках да ви кажа друго. Да допуснеш гаф означава също да направиш или да кажеш нещо, което не е в съзвучие със социалния код на групата, в която се намираме. Очевидно Лакан играе с Unbewust, фройдовото несъзнавано; следователно Une-bévue e несъзнаваната страна на лапсуса, на пропуснатото действие; това не се вижда от страната на субекта, а се вижда от „материалната“ страна на лапсуса или на действието! /бел. авт./

 

[1] Lacan J., Le Séminaire, livre XXIV , « L’insu que sait de l’Une-bévue s’aile à mourre », leçon du 14 décembre 1976, Ornicar ?, n o 12/13, décembre 1977, p. 14.

[2] Лакан Ж., “Семейните комплекси”, София, Сиела, 2008, стр. 65

[3] Ibid., стр. 66

[4] Ibid.

[5] Ibid.

[6] Ibid.

[7] Лакан Ж., “Бележка за детето”, Журнал-а, брой 1, 2018, стр. 11

[8] Lacan J., Le Séminaire, livre V , Les formations de l’inconscient, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 1998, p. 56.

[9] Lacan J., « Le malentendu », leçon du 10 juin 1980, Ornicar ? n o 22/23, printemps 1981, p. 13.

[10] Бел.пр. Като че ли тук има игра на думи с думата malentendu (недоразумение). Написана по този начин (mal-entendue) думата има нюанси и на: погрешно-чуване, погрешно-разбиране, както и лошо-чуване, лошо-разбиране.

[11] Бел.пр. Вътък - конци, нишки, които се преплитат с основата на тъкан и оформят структурата на текстилната материя, Семантична база данни Булнет 3.0, БАН, Секция по компютърна лингвистика, http://dcl.bas.bg/bulnet/

[12] Miller J.-A., « Affaires de famille dans l’inconscient », Lettre mensuelle, no250, juillet / août 2006, p. 10

[13] Бел.пр. Вулгата - каноничният превод на латински на Библията, който е направен предимно от свети Йероним по поръчение на папа Дамас I в края на IV век и е утвърден на Трентския събор; редактираният през 1592 г. текст е възприет като официален каноничен текст на Римокатолическата църква. Семантична база данни Булнет 3.0, БАН, Секция по компютърна лингвистика, http://dcl.bas.bg/bulnet/

[14] Miller J.-A., « Préface », in Bonnaud H., L’inconscient de l’enfant. Du symptôme au désir de savoir, Paris, Navarin / Le Champ freudien, 2013, p. 11.

[15] Лакан, Ж. “Бележка за детето”, op.cit., стp. 11

[16] Ibid.

[17] Cf. Лоран, Е. “Институция на фантазма, фантазми на институцията”, сайт на БОЛП, http://sbpl.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=218:erik-loran-institutziya-na-fantazma-fantazmi-na-institutziyata&catid=35:articles&lang=bg&Itemid=164

[18] Бел.пр. На български език думата може да се преведе като грешка, груба грешка, гаф, издънка, недоглеждане. Лакан обаче изглежда я употребява като понятие, което както става ясно от настоящия текст, има специфичен смисъл. Затова е оставен оригиналният вариант.

[19] Miller J.-A., « Pièces détachées », La Cause freudienne, n o 63, juin 2006, p. 122.

[20] Ibid.

[21] Ibid., p. 126.

[22] Ibid., p. 130.

[23] Ibid.

[24] Ibid.

[25] Ibid., p. 129.

[26] Ibid., p. 128.

[27] Бел.пр. Една-bévue. Вж. бележка под линия 18 от настоящия текст.

[28] Lacan J., Le Séminaire, livre XXIII , Le sinthome, texte établi par J.-A. Miller, Paris, Seuil, 2005, p. 133.

[29] Lacan J., Le Séminaire, livre XXIV , « L’insu que sait de l’Une-bévue s’aile à mourre », op.cit.p. 18.

[30] Ibid.

[31] СЗО разработва и разпространява “едно семейство на класификациите” за да определи двете измерения на дисфункционалните състояния и на дифсункционалните поведения: от една страна МКБ, Международна класификация на болестите и от друга МКФУЗ, Международна класификация на функционирането, уврежданията и здравето, която може да се намери на сайта на СЗО (https://apps.who.int/iris/bitstream/handle/10665/42407/9241545429-bul.pdf?sequence=470&isAllowed=y)

[32] Lacan J., Le Séminaire, livre XXIV , « L’insu que sait de l’Une-bévue s’aile à mourre », op.cit.p. 21.

[33] Бел.пр. Bévue в членувана форма. Вж. Бележка под линия 18 от настоящия текст.

template-joomspirit