Телесните ефекти на езика - Александър Стивънс

Телесните ефекти на езика

Конгрес на NLS 22-23 май 2021

 

Аргумент

Александър Стивънс

 

Езикът, речта, дискурсът имат ефекти върху тялото. Това е в самата същност на симптома, който засяга тялото и “изразява нещо, структурирано като език”[1]. Лакан подхваща отново този израз във Функция и поле… : “симптомът изцяло се разрешава в езиков анализ, защото самият той е структуриран като език и е език, чиято реч трябва да се освободи”[2]

Ефектите на езика върху тялото са артикулирани в диахронията на учението на Лакан според една промяна, която тръгва от означаващото умъртвяване в класическия период от учението на Лакан, до ефекта на наслаждение от удара на означаващото върху тялото в последния Лакан.

 

Преди Римския доклад

В текстовете на Лакан, предшестващи Римския доклад, не е значението, извлечено от езика, това, което е в игра във връзката с тялото, а има едно задоволяване, свързано с  конституирането на единството на тялото в неговия образ, както пояснява Жак-Ален Милер в Лаканианска биология[3] : „Присъщото за стадия на огледалото задоволяване, е идентификацията на субекта,  разбиран като първичен органичен безпорядък, с това, което ще нарека  цялостен телесен образ.”[4] Трябва тогава да приемем, че на субекта са “му отредени две несъгласувани тела”[5], които са организмът като реално и тялото, уловено в своето единство като образ. Тялото в своето първо присъствие, като чист организъм, като реално е раздробено и чрез образа то става Едно, но следователно едно изцяло въображаемо Едно. Единственото значение тук е това за една символна ефикасност, сведена до въображаемата идентификация, но която произвежда задоволяване под формата на тържествуването на малкото дете пред огледалото[6]. Задоволяването, получено от образа, надделява над значението на единството, което остава изцяло въображаемо.

 

Тялото на означаващото

Жак-Ален Милер подчертава, че “първото отражение от структурализма на Лакан, тоест от предимството, дадено на значението спрямо задоволяването, е да препрати нагоните към живот към въображаемото, докато нагонът към смърт е отреден на символното.”[7] Нагоните към живот, тоест в това число и наслаждението, сега са сведени  до едно въображаемо, което донякъде е загубило първоначалния си структуриращ характер. От друга страна, нагонът към смърт бележи субекта и тялото му чрез посредничеството на означаващото. Това Лакан разработва във Функция и поле… : “символът първо се проявява като убийство на нещото”[8]. Именно тази смърт е, която учредява “увековечаването на желанието” и която трансцендира чисто животинското живо: “хвърлящият се в Етна Емпедокъл оставя завинаги в паметта на човеците символния акт на своето битие-към-смъртта [être-pour-la-mort]”[9]

Тялото е подложено на умъртвяващите ефекти на означаващото. Лаканианската доктрина за означаващото “установява присъствието на фона на отсъствието, като (...) съставя  отсъствието в присъствието”[10]. Слонът на корицата на Семинар I свидетелства за това; думата има последици върху реалното на живота: “С нищо повече от думата слон и начина, по който хората я използват, се случват разни неща на слоновете, благоприятни или неблагоприятни, полезни или пагубни– във всеки случай катастрофални – още преди да сме започнали да вдигаме насреща им лък или пушка.”[11]

Ефектът на умъртвяване е това, което означаващото налага на живота, с двойния ефект върху тялото – на символна смърт в живота и на символен живот в смъртта. Ето как  го формулира Жак-Ален Милер в Лаканианска биология : “Символната смърт се приема, от една страна, като отричане на биологичния живот, за което свидетелства самоубийственият акт, но също така и като потвърждение на символния живот отвъд биологичния.”[12] Това е Емпедокъл, присъстващ навеки.

Погребалният обред е един ярък пример. Мъртвото тяло не е просто една разпадаща се плът, означаващото го е издигнало до изключително измерение, което заслужава да бъде обхванато в цяла една погребална организация. Погребението означава  постоянство на тялото отвъд живота. За Лакан то е дори “първият символ, в който разпознаваме човечеството в неговите останки”[13], тоест знакът, че животът и тялото са вече белязани от означаващото, за разлика от живота на животното. Това е едно S1, което бележи субекта като го вкаменява.„Това  S1 е камъкът на живото, то е, което осъществява означаващото вкаменяване, което впрочем е въплътено от един все пак почти универсален обичай, надгробния камък.”[14]

В книгата си Опакото на биополитиката[15], Ерик Лоран подчертава, че Лакан приема погребалния обред като “момента, в който се е случила появата на говорещото същество”[16] и че така той предхожда позицията на много праисторици днес. Езикът започва с това специално отношение към мъртвите тела. Погребалният обред е в този смисъл едно писмо, коментира Ерик Лоран: “В това погребално писмо, тялото става едно записано отсъствие, около което се разполагат и се полагат обекти на наслаждението.”[17]

Той показва също така обратът, който ще се извърши при Лакан с Радиофония : “В Радиофония, Лакан артикулира наслаждение и тяло, тръгвайки от теорията на множествата. Така погребалният обред вече не е посредничене, нито увековечаване. Той позволява да се даде логична форма на излишъка, на който обектите на наслаждение са носители в тяхната връзка с отворите, през които наслаждението влиза в тялото.”[18]

 

Да имаш тяло

Имаме тяло, не сме тяло. Тази формула е постоянна при Лакан. Жак-Ален Милер посочва, че я намираме още в Семинар II, но също така и в един от последните му текстове “Джойс Симптомът”.[19] “Ние го имаме “означава също, че субектът никога не е напълно сигурен в това. Тялото може да се яви малко странно, ако ли не и странник за субекта. Той истински не го контролира и понякога тялото прави каквото си иска.

Това е вярно за неврозата. Своеобразните черти на наслаждението се явяват по-силни от субекта. Анорексията например свидетелства за нагонното инвестиране на оралния обект или на нищото. Това отделено от субекта тяло е още повече такова в психозата, където можем да срещнем феномени на разединение или дисоциация. Тялото може да се яви и като раздробено.

Един много хубав пример за това разединяване на тялото и съществото на субекта ни е даден в текста на Жак-Ален Милер, относно представянията на болен на Лакан[20], където той прави заключение за “болест на мисленето”. Да кажем няколко думи за този случай, който според Лакан трябва да се причисли “към броя на тези нормални луди, които съставят нашето обкръжение” - което ни кара да мислим днес за обикновената психоза. Тази дама, която изказва едно неудобство да е в обществото, но също така и със своя работодател, която не се чувства нито истински, нито лъжливо болна, го формулира чудесно: “бих искала да живея като една дреха.” Лакан го коментира  така: “Тази личност няма и най-малка идея за тялото, което има да сложи в тази рокля, няма никой, който да обитава дрехата.” Болестта на мисленето се противопоставя тук на болест на Другия, артикулирана с една сигурност. Ето отношение на субекта към неговото тялото, което чудесно илюстрира това радикално разединение между тялото и субекта, между Едното на тялото и означаващото битие на субекта.

Да имаш тяло може всъщност да се чуе по повече от един начин. В „Битието и Едното”, коментирайки текста на Лакан “Джойс Симптомът”, Жак-Ален Милер казва следното : “Можем ли да кажем, че лаканианският субект е нямал тяло? Не, но той е имал само едно видимо тяло, сведено (...) до превеса на неговата форма (...). Дали с нагона, с кастрацията, с обекта малко а, субектът е преоткрил едно тяло? Той е преоткрил само едно тяло, сублимирано (...) от означаващото. Преди последното учение на Лакан, тялото на субекта е било винаги едно тяло-означаващо [corps signifiantisé], носено от езика. По съвсем друг начин се случват нещата след изблика Едното-го-има [Yadl’Un], защото тялото се явява тогава като Другия на означаващото,  като белязано, доколкото означаващото прави събитие в него.”[21]Това вече не е тялото, разбирано като умъртвено от означаващото, а тялото като място, където ударът на означаващото произвежда ефект на наслаждение.

 

Тялото и наслаждението

След като минава от задоволяването (Стадий на огледалото) към значението (Функция и поле), Лакан отново ще сложи акцента върху задоволяването в последния период от своето учение. В Лаканианска биология Жак-Ален Милер подчертава: “Това например го кара да мине от понятието за език към това за lalangue, тоест да установи, че означаващото като такова работи не за значението, а за задоволяването.”[22] Или да “установи еквивалентност между значение и задоволяване.”[23]

И Милер пояснява, че има две срещуположни движения във връзките между тялото и означаващото. Първоначално се наблюдава процес на означаване [signifiantisation] на тялото, присъстващ още от първото учение на Лакан и чийто водещ пример е означаващото на фалоса, като по този начин един орган се издига до измерението на означаващо. Но трябва да се има предвид едно даване-на-тяло [corporisation] на означаващото в последния Лакан, което е, обратно, “означаващото, схващано като засягащо тялото на говорещото същество, като ставащо тяло, раздробявайки наслаждението на тялото, и като открояващо принаденото-наслаждаване, разрязвайки тялото, и то до степен, че оттам да избликне наслаждението, принаденото-наслаждаване.”[24] Това ни позволява да разберем, че означаващото засяга тялото по различен начин от една игра на значенията. Това е “телесният ефект на означаващото, тоест не неговият семантичен ефект, който е означаемото, не неговият ефект на предполагаем субект, тоест не всички ефекти на истина на означаващото, а неговите ефекти на наслаждение.”[25]

Това двойно движение на процеса на означаване на тялото [signifiantisation] и даване-на-тяло [corporisation] на означаващото е представено от Лакан в “Радиофония” : “Връщам се първо към тялото на символното, което не трябва да се схваща като никаква метафора. Доказателството е, че нищо освен него не изолира тялото,  в наивния смисъл на думата, или това, за което съществото, което се поддържа от него, не знае, че именно езикът е този, който му го дава, до степен че то не би било в него, ако не можеше да  говори за него. Първото тяло прави второто като се инкорпорира  в него.”[26] Съществото има тяло единствено благодарение на езика, без което то дори не би било в него, но инкорпорирането, или даването-на-тяло [corporisation] на означаващото е това, което дава на съществото хванатото в ефектите на наслаждение тяло. Това инкорпориране, чрез което  означаващото става тяло, прави от тялото  повърхност за писане, в която обектът се вписва като извън-тяло [hors-corps], но артикулиран към тялото, както  коментира Ерик Лоран.[27]

Това е тялото като повърхност за писане, това е тялото, накичено с пиърсинги или татуировки, това е тялото, подложено на здравословни изисквания или на спортни постижения, това е тялото, допълнено от обекти на наслаждение или инкорпориращо продукти. Тази повърхност за записване е по този начин едновременно извън тялото и артикулирана към него. Това тяло, засегнато от означаващото извън смисъла, е също така засегнато от събития на тялото.

 

От cимптома, който се говори до симптома, който се пише

Фройдовият симптом, изведен от хистериците, е  симптом, който говори в тялото, който трябва да бъде разчетен, за да изплува неговата истина. Той комуникира и включва „двама”. „Даваме му значение на истина, тълкуваме го”, казва Жак-Ален Милер[28].

Преобръщането, което се извършва в последния Лакан ни подканва вече да не слушаме симптома, а да го четем. Симптомът там повече не е истина, той се редуцира “до своята първоначална формула, тоест до материалната среща  на едно означаващо с тялото, до чистия шок на езика върху тялото.”[29] Тълкуването вече не се цели към истината на симптома, а към неговото реално, към симптома за четене.  В буквата не намираме съществото на означаващото, а едно реално.

Така можем да прочетем  малката случка, която Джойс описва в портрета на артиста и която Лакан коментира в последния урок на Семинар XXIII[30]: Някой си Херон, с помощта на други съученици, му удря един пердах, но веднага след това премеждие “ Джойс се чуди върху факта защо,  след като  случката е отминала, той не му се е сърдел. (...) Констатира, че цялата история е паднала като обелка.”[31] И Лакан коментира : “В неговото свидетелство не става просто въпрос за връзката му с  тялото, а за психологията, ако мога така да кажа, на тази връзка, [а именно] обърканият образ, който имаме за нашето собствено тяло.”[32] Този образ не държи поради отсъстващото его на Джойс, това е едно „изоставяне на връзката със собственото тяло.”[33] Без свързване с образа, Джойс си създава  его заместител чрез писането.

„Говор-съществото [parlêtre] обожава тялото си, защото вярва, че го има”, казва Лакан и добавя : „ Обожанието е единственото отношение, което говор-съществото [parlêtre] има с тялото си.”[34] Обожанието означава да се издигне в култ, това е любов, или по-точно онова, което наричаме  само-любие [amour-propre], когато става дума  за любовта към своето собствено тяло, за любовта към самото тяло. Това е единствената „психична плътност” на говор-съществото [parlêtre], защото неговото физическо тяло „може да изчезне по всяко време”. Това, което дава тази психична плътност, е всъщност само-любието [amour-propre] към  тялото, идеята, която имаме за собственото ни тяло и на която държим. То е онова, което пада при Джойс като обелката на  презрял плод.

 

Събитието на тялото

Жак-Ален Милер подчертава две определения за симптома. От една страна, „симптомът е поява на значение. В това си качество той в най-висока степен подлежи на тълкуване. Това определение не казва друго.”[35] Това е класическият симптом със своите ефекти на истина. От друга страна, „определението за симптома като събитие на тялото, което изведох на преден план, е нужно и неизбежно, доколкото симптомът като такъв образува наслаждение.” Това определение „прави много по-проблемен статута на тълкуването, което може да му  отговори.”[36]

От момента, в който симптомът е хванат от наслаждението и засяга тялото, „доколкото то си се наслаждава”[37], той е събитие на тялото. И после се развива  като смисъл. Но в своя корен, той е „чисто повторение на Едното на наслаждението, което Лакан нарича синтом.”[38] Едното се повтаря в итерацията и тялото се явява като Друг[39], събитието на тялото като съюз на Едното и на тялото.

Събитието не е свидетел на една истина, която трябва да бъде открита. То препраща по-скоро към излишъка, към изненадата и към непредвидимостта [contingence] на срещата. Той не оставя място на тълкуването в смисъла на значения. Оттук насетне следва да се стои на разстояние от смисъла. „Действително значенията са тези, които първоначално се появяват в  слушането, те са, които ви захващат и просмукват. Никак не е малко, ако успеете да се откъснете от тях достатъчно, за да изолирате означаващите и да тълкувате, не тръгвайки от значението, а от простата хомофония, не от смисъла, а от звука. В краен случай, подобно тълкуване може да се ограничи до резониране на даден  звук, нищо повече.”[40]

 

Превод: Екатерина Шикерова

Редакция: Теодора Павлова – Кюлар, Десислава Иванова, Биляна Мечкунова

 

[1] Лакан Ж.,„Символичното, въображаемото и реалното“, (Конференция от 8 юли 1953 в болница Св. Анна за откриването на дейността на Френското общество по Психоанализа), В: За Имената-на-Бащата, Изд. Сиела, София, 2011, стр. 27.

[2] Lacan J., “Fonction et Champ de la parole et du langage“, Écrits, p. 269.

[3]Miller J.-A.,”Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, pp. 5-45.

[4]Id, p. 19.

[5]Id, p. 20.

[6] Lacan J., “Le stade du miroir“, Écrits, pp. 93-100.

[7]Miller J.-A., “Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, p. 20.

[8]Lacan J., “Fonction et Champ de la parole et du langage“, Écrits, p. 319.

[9]Id, p. 320

[10]Lacan J., “La direction de la cure“, Écrits, p. 594.

[11]Lacan J., Séminaire I, Les écrits techniques de Freud, p. 201

[12]Miller J.-A., “Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, p. 21.

[13]Lacan J., “Fonction et Champ de la parole et du langage“, Écrits, p. 319.

[14]Miller J.-A., “Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, p. 17.

[15]Laurent E., “L’envers de la biopolitique, une écriture pour la jouissance“, Navarin, Champ freudien, Paris, 2016.

[16]Id, p. 35.

[17]Id, p. 39.

[18]Id, p. 39.

[19]Miller J.-A., “Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, p. 9. Cf. Lacan J., Le Séminaire, livre II, Le moi dans la théorie de Freud et dans la technique de la psychanalyse, p. 93, et “Joyce le Symptôme“, Autres Écrits

[20]Miller J.-A., “Enseignements de la présentation de malades“, Ornicar 10, juillet 1977.

[21]Miller J.-A., “L’être et l’Un”, inédit, cours 12.

[22]Miller J.-A., “Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, p. 23.

[23]Id, p. 23.

[24]Id, p. 44.

[25]Id, p. 44.

[26]Lacan J., “Radiophonie“, Autres Écrits p. 409.

[27]Laurent E., “L’envers de la biopolitique, une écriture pour la jouissance“, pp. 34-35.

[28]Miller J.-A., “Lire un symptôme”, Mental 26, p. 54.

[29]Id, p. 58.

[30] Lacan J., Le Séminaire, livre XXIII, Le sinthome.

[31]Id, pp. 148-149.

[32]Id, p. 149.

[33]Id, p. 150.

[34]Id, p. 66.

[35]Miller J.-A., “Biologie lacanienne et événement du corps“, La cause freudienne, n° 44, p. 18.

[36] Id.

[37]Miller J.-A., “L’être et l’Un”, inédit, cours 9.

[38] Id.

[39]Id., cours 13.

[40]Id., cours 8.

template-joomspirit