Говорещи-тела [Corparlants] - Филип Кусти

Говорещи-тела [Corparlants]

Филип Кусти

 

Мълвата за края на изолацията отвори един друг времеви момент, тоза на утрешния ден, отнесен към този от вчера и от днес, тъй като не може да се знае.

Това е също и моментът на всички рискове. Чуваме как учените се опитват да наложат своите норми на обществото, докато хората правят петиции - кои за училището, което

не трябва все още да отваря врати, кои за възрастните, които не трябва да бъдат държани в изолация. Не става въпрос дали това е добро или лошо. Можем да установим единствено, че се отваря една врата, през която безразборно нахлуват разпасаните одежди на тревогата.

Тревогата се разпространява, тя се облича в думи, опитвайки се да се установи в обществените идентификации - идеологически, социологически или научни. Поради тази фрагментация се открива същината на Семинара на Лакан: тревогата е афект, който не лъже и се появява тогава, когато обектът а навлезе в полето на въображаемото.

Какво друго се случва днес ? Никой не знае какъв ще бъде утрешният ден, но всеки знае, че нещо от тялото ще бъде засегнато. Да, ресторантите ще имат проблем, но отвъд това кое парче от тялото тук ще каже, че няма да получи своята ливра плът ? И в зависимост от реверсията на принаденото наслаждение [plus-de-jouir] кое парче от плътта ще остане неконсумирано, зовящо да бъде разкъсано ?

От известно време чувам критики срещу хората, които правят джогинг и чието твърде силно вдишване и издишване може да зарази хората, които чакат пред магазините. Беше взето решение  да им се даде, ако мога така да кажа, часови график на изолацията.

Лакан напомня, че при раждането има „радикално нахуване в една „среда на фундаментално Друг“[1].

Това, което виждаме да се разиграва тук, е идеята, че не е нормално друг да се възползва от въздуха, който дишам. Въздухът също се превръща в един приватизиран обект. Моят въздух вече не е този на съседа, но именно моето наслаждение е това, което е непоносимо за другия.  Това, което той вярва, че му е отнето.

 А какво да кажем за това пристрастяване към купуването на тоалетна хартия в началото на изолацията ? Дали това не е последният воал пред обекта отпадък и всеки, щом веднъж прозорецът на неговия фантазъм се е отворил широко или се е пропукал, или просто е бил одраскан, съзира стойността на обекта, който е, а именно обект а ?

Никога тялото не е било така присъстващо, тялото, което е говорено [corp parlé], говорещото тяло [corp parlant].

Как ще се погрижим за него ? Предлагат ни виртуални консултации на промоция.

Нека се знае, че речта е именно тази на говорещите тела! Говорещи тела - това не означава тела, които говорят, а означава, че нишките на езика и на плътта са неразривно свързани, говорещо-тяло. Анализата позволява на тялото да си почине, излегнато на дивана, тя го омъртвява, като по този начин акцентира на тялото отпреди стадия на огледалото, това което Ерик Лоран назовава като a-vision, върху което аналитикът, както хирурга, оперира с инструмента на означаващото, не на думите, а на означаващото, тоест с инструмента на lalangue, който отеква в двусмислието.

Разбира се, аналитикът, който присъства, може да покаже това като го докосне, една определена телесна проява, имаме примери, тръгвайки от погребалния агент на B. Porcheret и стигайки до погалването на Лакан, за което говори Suzanne Hommel - погалване по бузата, за да се измести от мястото си деструктивният белег на означаващото „Гестапо“[2].

Лакан говори за присъствието на аналитика като за реално присъствие. Жак-Ален Милер в своята последна лекция посочва колко е важно да даваме глас, а също и тяло, както позовавайки се на последното учение на Лакан, може да се каже за неговата личност, но която тук поддържа това присъствие на аналитика като такова отвъд присъствието в реалността. И това може да се случи само защото неговата плът е тук. Въздишане, дишане, шум от мърдане на крака, всичко това се чува на дивана, но едно нещо ще бъде оставено настрана – тялото на дивана, напуснато, което позволява това казване-неясно [ça dit-vague], позволява погледа да бъде откъснат от този, който говори отзад. Малка подробност, която изглежда незначителна, но да си отзад не означава да си от другата страна, тъй като вие сте податливи да бъдете гледани без да виждате кой ви гледа! В този смисъл шумът от краката, въздишането и т. н. присъстват, като едно присъствие на Друг, отвъд това на аналитика!

Наравно с шума от света, който не се чува, с данданията от сцената на фантазма си, която не се чува [n’ouit], защото му „се наслаждава“ [j’ouis], това отекващо присъствие идва от дупката, която създава присъствието, когато е заето, не от камерата, която го прожектира на екрана, а от радикалното отсъствие на Другия, който е по-чувствителен отколкото си мислите, в примамката на съня на живота, който се разполага в същото пространство и в същото време като вас, докато той е в едно пространство на топологичното време, където вие трябва да се намерите. Това е, което рисува вашият замисъл, оцветен от обекта а и неговите прояви в лечението.

Жак-Ален Милер в своята лекция от 8 декември 1982 от курса му (непубликуван) От симптома до фантазма и обратно [Du symptôme au fantasme et retour][3], коментирайки „Едно дете е бито“ казва, че „субектът е без съмнение това, което е представено от едно озачаващо на друго, но когато не може да се представи по този начин, обектът а идва да запълни това място. […]

Ако не се премине през тази конструкция, ще свърши зле в означаващата ориентация, да си дадем сметка за присъствието на аналитика в аналитичната сесия. [...]

Има го измерението на присъствието и именно с него се работи и то е това, което Лакан дава като същинска структура на аналитичната връзка. Тази връзка е създадена въз основа на присъствието във фантазма. Това съдържа схемата на Лакан за аналитичния дискурс. Тя намира основата си точно там.“

 

Текстът е публикуван на английски език в LRO#80 от 1 май 2020 със заглавие „Corparlant“

С любезното съдействие на автора преводът е от оригиналния текст на френски език

Превод: Петя Димитрова

Редакция: Десислава Иванова и Биляна Мечкунова

 


[1] Lacan J., Le séminaire, Livre X, L’angoisse, Paris Seuil, p. 378 / Lacan J., Seminar, Book X, Anxiety, Chapter 23, July 3rd 1963

[2] Това погалване по бузата може да бъде прочетено като „geste-à-peau“ („Gestapo“) – бележката е към английския превод, публикуван в LRO

template-joomspirit