Да си припомним психоанализата - Гил Кароз

Да си припомним психоанализата

Гил Кароз

 

Ако съществуваха само несъзнаваното и симптомът; ако нямаше говорещо-същество [parlêtre] и синтом; ако метафората на симптома не беше само „формалната обвивка на събитието на тялото“[1]; тогава да - бихме могли да си представим аналитичните сесии през Skype, Zoom, Whatsapp. В този случай психоанализата би участвала напълно в превръщането в подобие [semblantisation] на света и би престанала да „кара пациента да забрави, че става въпрос само за думи“[2]. Именно невежеството по отношение на развитията на учението на Лакан ни кара да смятаме, че е достатъчно да говориш, за да има аналитично лечение, независимо от присъствието на телата.

Това се потвърждава от малкия опит от обмена с анализантите чрез дистанционните средства за комуникация, който натрупваме в последно време. Тези разговори често са необходими. Те поддържат връзката, припомнят, че някога е имало ръкостискане, че тялото на анализанта е идвало на сесия, за да бъде оставено на гардероб, така че субектът, съблечен от рутината на своята реалност, да се превърне в чист предавател на думи, доколкото му е възможно.[3] Понякога тези виртуални сесии позволяват да оставиш при аналитика един сън, един лапсус, едно пропуснато действие [acte manqué], едно обостряне на симптома. Тогава аналитикът отговаря с интерпретация, която дава смисъл. Все едно, тези намеси остават от порядъка на един „брътвеж [élucubration] на знанието за едно реално“[4].

Веднъж приели, че реалното и наслаждението са резултат от срещата между означаващото и говорещото тяло [5], с пълно основание можем да кажем, че присъствието е необходимо, за да докоснeм това реално. Както подчертава Жак-Ален Милер [6], ако тялото е разположено на дивана, за да бъде сложено в скоби и да отсъства като образ, именно това отсъствие, свързано с принципа на въздържанието, прави така, че да присъства реалното на липсата на сексуално отношение [non-rapport sexuel]. Освен това тялото трябва да присъства, за да може интерпретацията извън смисъла да докосне тялото. Много анализанти си спомнят някои жестове на аналитика си, които са предизвикали събитие на тялото им, преобърнали са живота им, отрязали са част от наслаждението им и което е имало един ефект на реалното. Същите жестове, направени пред камера и предадени през Skype или Zoom, биха имали повече или по-малко комичен ефект. Това е, защото не може задочно да се отнеме част от наслаждението, доколкото то е вклинено в тялото.

Въпреки това една диалектика може да намери тук своето място. Ако психоанализата няма стандарти, то тя определено има принципи.[7] Присъствието на тялото на анализанта и на аналитика в аналитичната сесия може да се счита за един от тези принципи. Но, ако неизменно се придържаме към нашите принципи, ние ги превръщаме в стандарти. В това време на изолация, когато възможността за среща между телата е сведена почти до нула, не само защото е забранена, но и защото е невъзможна без риск, употребата на дистанционни средства за комуникация може да бъде показана в определени случаи при условие, че имаме идея какво правим.

Една практика на консултиране чрез тези средства в Психоаналитичен център за консултиране и лечение [CPCT], например, не накърнява принципа на необходимото присъствие при аналитичното лечение, тъй като ние не считаме, че един телефонен разговор е лечение. По-скоро се опираме на един принцип, изработен от Жак-Ален Милер: „няма противопоказания за среща с психоаналитик“[8]. По друг начин казано, ако в някои случаи е противопоказано аналитично лечение, то не е задължително това да се отнася и за среща с психоаналитик. Нека кажем, перифразирайки този принцип, че в специфични моменти няма противопоказания за обмена между един психоаналитик и неговите анализанти чрез дистанционните средства за комуникация..

Ерик Лоран препоръчва да „си служим със Skype, за да може след това да минем и без него“.[9] Този израз е отзвук на употребата на Името-на-Бащата, както веднъж Лакан предложи, след като го обезцени и го превърна в чисто подобие: можем да минем без него, при условие че си служим с него.[10] Skype и други дистанционни средства за комуникация, синтоми на културата на нашето време, могат да бъдат приети като изграден мост, преминаващ над липсата на сексуално отношение, при условие че след това можем да минем без него, т.е. присъствието би могло да стане възможно в един друг момент. Разговорът по Skype не се равнява на срещата на живо, той е нейното извикване. Ако този разговор не може да бъде считан за аналитична сесия, то той може да бъде вписан като припомняне [un rappel] на възможна среща.[11]

Това припомняне на присъствието намира смисъла си, ако имаме предвид, че в психоанализата времето на субекта е логическо, а не обективно. Както подчертава Жак-Ален Милер, логическото време опровергава стойността на просто доказателство, дадена на последователността в обективното време. Това е едно „уникално измерение на времето, което включва ретроактивната схема на Лакан […] едно пре-избиране на отношенията между преди и след“.[12] Следователно можем да считаме, че едно обаждане по телефона представлява припомняне на присъствието, което се е случило в миналото и евентуално ще се случи в бъдещето.

Не знаем колко време ще продължат катастрофата и мерките за изолация, произтичащи от нея. Колкото и да е, една криза продължава във времето, едно обективно време и изглежда тук би било полезно да въведем субективното и логическото измерение на времето, противопоставени на обективното и последователното. От това произхожда важността на припомнянето [de rappeler]: да припомниш присъствието без да искаш да направиш това еквивалентно на самото нещо. Последиците от това са както клинични, така и политически. Става въпрос да осигурим да не бъде забравена психоанализата.

 

 

[1] Miller J.-A., “The Unconscious and the Speaking Body”, Scilicet, The Speaking Body: On the Unconscious in the 21st Century, Paris, NLS, 2015 p.36. (First published in English in Hurly-Burly 12, pp. 119-132, 2015).

[2] Lacan J., “The Direction of the Treatment and the Principles of its Power”, Écrits, The First Complete Edition in English, Edited by J.-A. Miller, Transl. by B. Fink, Norton & Co. London: New York, 2006, p. 490.

[3] Miller J.-A., “The Couch. XXIst Century. Tomorrow the Globalisation of couches? Towards the portable body”, Interview by Eric Favreau, in Libération, 3rd July, 1999. Available online.

Miller J.-A., “A Real for the 21st Century. Presentation of the IXth WAP Congress” Scilicet, A Real for the 21st Century, NLS, Paris, 2014, p. 32.

[5] Cf. Miller J.-A., “The Unconscious and the Speaking Body”, op. cit., pp. 27-42.

[6] Miller J.-A., “The Couch . […]” op. cit.

[7] Cf. The Lacanian practice of psychoanalysis: without standards but not without principles (La pratique lacanienne de la psychanalyse : sans standards mais pas sans principes), IVth WAP Congress at Comandatuba, 2004, unpublished..

[8] Miller, J.-A., Contraindications to Psychoanalytical Treatment, Available online.

[9] Laurent, É., “Enjoying Internet” (Jouir d’internet), interview, in La Cause du désir, n°97, November 2017, p. 18.

[10] Cf. Lacan, J., The Sinthome, The Seminar of Jacques Lacan, Book XXIII, J.-A. Miller (Ed.), A.R. Price (trans.) London, Polity Press, 2016, p. 125.

[11] Cf. Proposition made by Éric Laurent during a debate to the NLS General Assembly twelve years ago.

[12] Ibid.[4]

 

Текстът е публикуван първоначално като “Rappeler la psychanalyse“ в

 L’Hebdo-Blog No 198, 5 април, 2020

Превод от френски език: Петя Димитрова

Редакция: Десислава Иванова и Биляна Мечкунова

template-joomspirit