Аналитичната сесия - Жак-Ален Милер

  

 

 

 

 

 

 

 

Аналитичната сесия

Жак-Ален Милер

L’Hebdo – Blog

Публикация от 5.04.2020

https://www.hebdo-blog.fr/la-seance-analytique/?fbclid=IwAR3rcwO2Zl0BATyeR-H4eR1gpFKzQhkBTElyMoUEPf8GbwpbKxpvtIzwjec

 

 

1. Сесията отвън

Аналитичната сесия е представена като една среща и вие ще ми позволите да се забавлявам, разглеждайки аналитичната сесия отвън[1].

Две тела заемат едно и също пространство за период от време, те съседстват в пространството с определена продължителност. Бихте могли да кажете, че когато единият липсва на срещата няма аналитична сесия, но това е само приблизително. Когато анализантът е този, който липсва, има аналитична сесия, тъй като той плаща за нея.

Тази среща има отношение към две движещи се тела, доколкото аналитикът също може да се премества, да идва и да си отива, да не е там. Той също е обвързан с тази среща. Само че тези две движещи се тела не са ръководени от реципрочно движение.

Една асиметрия изглежда е необходима в тази среща, тъй като винаги единият отива при другия и този друг, аналитикът, по този начин придобива облика на неподвижен двигател, тоест той подбужда другия да се движи и да идва.

 

Императивът „Ела“                                                                                                                                                      Един императив е поставен преди всеки друг – „Ела“. Когато не идвате, когато се извинявате, че не сте дошли, бърборенето на аналитика винаги се свежда до „Ела“, „Кога ще дойдеш?“. Това е ключът.

Този императив „Ела“ е преди: „Говори“, „Кажи ми всичко“, „Кажи ми всичко, което ти идва наум“, „Кажи ми каквото искаш“, „Кажи ми истината и всичко останало“. Всички тези императиви имат смисъл само на фона на отговор на императива „Ела“, „Ела при мен“.

Ако искахме да направим родословие на това, което наричаме аналитична позиция, ние би трябвало да го търсим от страната на дървото или на камъка, на сакралното място, което задвижва една церемония, която трябва се проведе там, не някъде другаде, близо до дървото, близо до камъка, в този периметър.

Без съмнение се случва и аналитикът да се придвижва към анализанта – анализантът е болен, неговото тяло страда, той е в ръцете на лекарите, не може да се движи. Може да се случи аналитикът да покаже, че той също е едно движещо се тяло и да отиде при другия. Това преместване е изключение и очевидно е натоварено със смисъл на състрадание, чието въздействие трябва да се измери в лечението. Състраданието, както знаем, може да се превърне в преследване.

По правило аналитикът е прикован на едно и също място за аналитичната сесия. Именно по тази причина измислихме редица забрани, с които стандартът –това, което нарекохме така в психоанализата – оказва натиск върху движенията на аналитика. Не успяхме да формулираме забраната : “Анализантът не трябва никога да те вижда извън кабинета“. Би било пречка за продължаването на лечението аналитикът да се срещне извън неговото място, да се потвърди, че той е едно движещо се тяло, което има своите интереси, което се оживява извън мястото, в което е дървото и камъкът.

Именно по този повод успяхме да разработим за аналитика идеал за неподвижност, който се е разширил до неговата личност, до чертите на самото му лице, сякаш основното, за което става дума, е изваждането на аналитика от движението. По същия повод го превърнахме в безстрастно същество. Това е растителният модел на аналитика, който може дастигне дори до неговата минерализация, чийто прогреспонякога се усеща в самата му личност.

 

Лаканианският феномен

Аналитичната сесия е подходяща за физическо описание. Какво бихме могли да кажем? Това, че аналитикът притежава притегателна сила, че кара телата да гравитират към него. Само стъпка ни дели от това да кажем, че аналитикът е притегляне. Предполагам, че това кара Лакан да се съгласи да се представи под заглавието „Лаканианският феномен“[2].

[...] Ако направим едно напълно външно описание на аналитичната сесия,виждаме, че животът на някой периодично се прекъсваот това „ходене при“. Това придвижване само по себе си предполага отказ от други дейности, предизвиква дискомфорт в ежедневието и по този начин именно придава стойност на тази среща.

[...]

 

2. Сесията отвътре

 

Раздвояване на времето

Сега нека опитаме да направим едно по-вътрешно описание на сесията. Двамата, които присъстват в нея, не отговарят на едно и също време. Сесията е мястото на времево раздвоение. Анализантът се отдава на едно субективно време, на едно изцяло афективно време, което е неговото единствено време, докато аналитикът, както се разбира от само себе си в това определение, е извън това време.

Аналитикът остава в обективното време, в общото време. Предписва го стандартът, който допуска, че аналитикът е този, който казва, когато 55-те , 50-те, 45-те, 35-те минути са минали: „Времето свърши“. „Вашето време изтече“. Той не е пленник на субективното време на анализанта. Той е в известен смисъл гласът на часовника. Аналитикът не живее във времето на анализанта. Той е координиран от общото време, от което анализантът се изключва в промеждутъка на сесията.

[...] Разбира се, ние не можем да се задоволим от това сбито разграничение между субективното и обективното, но нека все пак се възползваме от него, за да въведем без големи усилия представата, че времето не е нещо просто и че то би могло да се раздели. Тук обаче го научаваме чрез едно елементарно описание, в случай че вече не сме го научили от свързаните с времето задънени улици и парадокси на философията.

Да разгледаме сега по-подробно за какво става въпрос в това, което обобщено нарекохме субективното време на анализанта.

Аналитичната сесия е организирана, за да изреже във времевия континуум едно съвсем специално време, запазено за анализанта. Това е специално време, в което нищо не се случва, това е промеждутък от време без външно събитие.

Винаги има външни събития: чува се сирена, телефонът звъни, но тези външни събития някак са поставени в скоби. Времето на сесията от страната на анализанта е едно време, в което нищо не трябва да се случва.

[...]

Текстът е подготвен от Catherine Bonningue и Bernard Cremniter

 

Превод Кристина Ненова

Редакция Теодора Павлова

 

[1] Extraits du cours de J.-A. Miller, « L’orientation lacanienne. Les us du laps », enseignement prononcé dans le cadre du département de psychanalyse de l’université Paris VIII, cours du 15 mars 2000, publié sous le titre « La séance analytique » dans La Cause freudienne, n°46, octobre 2000, p. 7-15. Publiés avec l’aimable autorisation de l’auteur

[2] Lacan J., « Le phénomène lacanien », texte établi par J.-A. Miller, Les Cahiers cliniques de Nice, n°1, juin 1998, p. 9-25.

template-joomspirit