РАСИЗМЪТ В СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО: ЖАК-АЛЕН МИЛЕР

Расизмът в съвременното общество[1]

Жак-Ален Милер

 

Какво прави този Друг да бъде Друг, така че да бъде мразен в своята същност? Отговорът ни е омразата към наслаждението на Другия! Това е най-общата формула, която може да се даде на този модерен расизъм, така както го разбираме. Мрази се точно специфичния начин, по който Другия се наслаждава…

Другият ми отнема моето. Ние знаем, че в дълбочина, статута на обекта е винаги да ни е отнет от Другия…

Ако проблемът има един неразрешим аспект, той е защото Другитя е Друг вътре в мен. Коренът на расизма в тази перспектива е омразата към собственото наслаждение.

Терминът имиграция е сравнително нов, съвременно означаващо на индустриалната революция, тоест на разбъркванията, които създаде прилагането на научните открития с цел увеличаване на производителността: от тогава, това да се установиш в чужда държава се разрасна до масивни размери. Така че става въпрос за едно ново нещо, едно модерно нещо. Трябва да кажем, че да бъдеш имигрант е същностния статут на субекта в психоанализата.

Субектът като такъв, дефиниран от мястото му в Другия е един имигрант. Не дефинираме мястото му в Същото, защото той има дом само в този на Другия. Проблемът на субекта е, че тази чужда страна е неговата родна страна. Трябва да има някакво значение, че психоанализата е изобретена от някой, който е имал статут на имигрант, на социална „екстимност“[2], една връзка в самия си произход. Този произход поставя под въпрос кръга на идентичност на този субект и го принуждава да го търси в групи, народи и нации. Обвиняват ни, че сме антихуманисти, но универсалния хуманизъм не е състоятелен. Нямам предвид хуманизма на Възраждането, който е далеч от това да бъде един универсален хуманизъм. Говоря за този съвременен хуманизъм, който не намира друга опора, освен тази на научния дискурс – на правото да знаеш, дори да допринасяш за знанието – за този универсален хуманизъм, чиято абсурдна логика (не намирам друга дума) да отстоява, че големия Друг е „подобие“. Този хуманизъм напълно губи ориентация когато реалното в Другия се проявява като абсолютно не „подобие“. Тогава се надига възмущение. Тогава възниква скандала. Тогава вече нямаме друг избор, освен да се позовем на не знам каква си ирационалност, да приемем изключение на концепта за асептичния Друг, който сме си наложили. Всъщност тогава, този универсален хуманизъм, чува своите претенции точно когато Другият проявява своята изключителна склонност да се проявява като не „подобие“ на това, което се очаква от него. Това дезориентира прогресизма, който разчита на прогреса на научния дискурс като универсален, за да се постигне една униформеност и специално такава на наслаждението. Проблемът е, че в степента, в която натискът на научния дискурс се осъществява по посока на униформеността, има тенденция да се проявява една дис-форменост по един гротескен и ужасяващ начин, която е свързана с това, което наричаме прогрес. Науката не трябва да бъде освободена от расизъм, дори когато има една тълпа от учени, които обясняват до каква степен тя е антирасистка. Без съмнение не трябва да взимаме под внимание псевдонаучните измислици на съвременния расизъм, които както е установено не са състоятелни. Лесно е да стигнем до заключението, че науката в своите технически следствия, е дълбоко антисегрегативна, но това е защото самият й дискурс се занимава с един много изчистен модел на субекта, един модел, който можем да наречем универсализиран. Научният дискурс е създаден за и от, потенциално от, всеки хванат от улицата, който мисли… следователно съществува. Това е един дискурс, който анулира субективните особености, който се освобождава от тях. Тогава остава призванието за универсалност на науката, която в този смисъл е антирасистка, антинационалистическа, антиидеологическа, тъй като се опира единствено на универсалния квантификатор – за всеки човек. Въпреки, че изглежда много симпатично, на практика това води до една универсална етика, която прави от развитието една същностна, абсолютна ценност, до такава степен, че всички (общности, народи, нации) се подреждат по тази скала с една неудържима сила. Като резултат, тъй като обществата, народите и нациите са под тази скала, възниква един значителен брой от тях, които са класифицирани като недоразвити. В крайна сметка всичко е казано с този израз, по света има единствено недоразвити. Например Франция трепери да разбере дали наистина е достатъчно развита в някои отношения. Чувства се в упадък по отношение на това неустоимо изискване за развитие. Трябва да признаем, че това бе въплътено във фасадата, от друга страна много хуманитарна, на колониализма, на модерния империализъм. В тази епоха не се казваше: Всеки да си стои в къщи. Точно обратното, отиваше се на място, за да се наложи редът и цивилизацията. Забавно е да установим, че в съвременната епоха преживяваме връщането навътре на всичко това, връщането на „екстимността“ в този процес. И още по-забавно е да видиш как същите, които искаха да пофранцузят цели народи, сега не могат да ги търпят в мазето си. Трябва да признаем, че това развитие на научния дискурс има много добре разпознаваемия ефект и протестите, когато се случат, са реакционерски, да разпадат солидарността на общностите, солидарността на семействата. Както знаете статута на съвременното семейство е крайно редуциран. Общо казано, можем в резюме да кажем, че научния дискурс има един разпръскващ, десегрегативен ефект, който можем да наречем освобождаващ, защо не. Става въпрос за едно стриктно съвременно освобождаване с глобализацията на пазара и на обменът. На тези, които са единствено чувствителни към призванието за универсалност на науката, докато мърморят срещу някои от икономическите и културните й последствия, Лакан им обръща внимание, че тази десегрегация води до създаването на нови сегрегации, които като цяло са много по жестоки то това, което познаваме до момента. Той го казва в бъдеще време по един пророчески начин: „Нашето бъдеще на общи пазари ще бъде балансирано от все по-твърдото разширяване на процесите на сегрегация“ (в Предложение от 9 октомври 1967 г. за психоаналитика на школата). Процесите на сегрегация са точно това, което се обсъжда в общия смисъл на расизъм. В крайна сметка това означава, че научния дискурс изобщо не е абстрактен, а има ефекти за всеки един. Има значителни ефекти върху всички социални групи, тъй като въвежда универсализацията. Не става въпрос за един абстрактен ефект, а за един постоянен залог. Универсалният модел, според който науката третира реалното, който изглежда няма граници, всъщност ги има. Срещнах един биолог, симпатяга, който се опитваше да докаже, че според науката няма раси, трябва да признаем, че този тип формула, дискурс е абсолютно неработещ. Можем да повтаряме колкото си искаме „ние хората“ и ще установим, че това няма последствия. Няма последствие, защото универсалния модел на науката среща своето ограничение в това, което е изключително индивидуално, което не е универсално, нито обобщаемо и което заедно с Лакан, по един приблизителен начин, можем да наречем начин на наслаждение. Да се мечтае за един универсален начин на наслаждение бе характеристиката на утопиите създадени през 19-ти век. Разбира се трябва да се разграничи индивидуалното наслаждение от наслаждението, което се конструира и подържа в една група, по правило не много голяма. Там оставаме на нивото на всеки един. Не на всеки хванат от улицата, а на всеки един в неговата всекиединичност. „Мразя твоят начин на наслаждение“. Поради универсалния модел, в който се развива, науката не може да даде никакъв отговор на въпроса, който възниква от един такъв отговор, който е императива на наслаждението, на който всеки един е роб. Знае се, че универсалния дискурс на науката няма отговор, въпреки че се опитва да даде такъв. Създават се например наръчници за сексуално възпитание, които представляват един опит да се действа, като се предполага че науката има отговор за всичко, да се даде един отговор по въпроса, който се вижда, че се проваля. Поради своята професия биологът вярва в сексуалното взаимоотношение защото може научно да го обоснове, но на едно ниво, което не се основава на несъзнаваното. Нищо, което се установява на нивото на гените не казва какво да се прави с Другия пол на нивото където То говори. Дори когато биолога установи начина, по който половете се свързват помежду си, го прави на едно ниво, на което То не говори. Да накараме науката да даде отговор на парадоксите на наслаждението, е един опит, на който не му се вижда края. Намираме се едва в началото. Това е една зараждаща се индустрия. Но отсега можем да знаем, че е напразно. При всички положения засега универсалния дискурс няма дори ефикасността, която имаха традиционните дискурси, сравнително инертни, на една утаена с времето мъдрост, която в предишните социални групирания са позволявали да бележат начините на наслаждение. Отбележете, че тези традиционни дискурси, на разширеното семейство, както го наричаме, защото нашето е стеснено, които в определените моменти са определяли какво да правим с другия, са тези, на които научния дискурс възрази и ги премахна, научния дискурс и това което го придружава -  дискурса на Правата на човека. Струва ми се, че това е което трябва да се разбере, за да разположим модерния расизъм с неговите минали ужаси, съвременни ужаси и бъдещи ужаси. Не е достатъчно да си задаваме въпроси за омразата към Другия защото това води до въпроса защо този Друг е Друг. В омразата към Другия, която се проявява в расизма със сигурност има и нещо друго освен агресивността. Има едно съдържание на тази агресивност, което заслужава името омраза и което сочи към реалното в Другия. Тогава възниква един въпрос, при всички положения това е нашия въпрос: Какво прави този Друг да бъде Друг, така че да бъде мразен в своята същност? Отговорът ни е омразата към наслаждението на Другия! Това е най-общата формула, която може да се даде на този модерен расизъм така, както го разбираме. Мрази се точно специфичния начин, по който Другия се наслаждава. Когато при известна сгъстеност на едно място на различни традиции, различни култури се оказва, че съседът ви обезпокоява, защото например не празнува като вас. Като не празнува като вас значи, че се наслаждава по друг начин, което вие не понасяте. Искаме да разпознаем в Другия ближния, но само когато не ни е съсед. Искаме да го обичаме като себе си, но само когато е далеч, когато е отделен. Когато Другия се приближи прекалено, смеси се с вас, както казва Лакан, се появяват нови фантазми, които възникват по отношение на прекаленото наслаждение на Другия. Едно обвинение в прекалено наслаждение би могло да бъде например, че Другия намира едно наслаждение в парите, което минава всякакви граници. Този фантазъм за прекалено наслаждение може да доведе до обвинението, че Другия е неуморен, че има прекалено желание за работа, но също да го обвиним в прекален мързел, нежелание да работи, което е само обратната страна на същата прекаленост. Забавно е да се гледа с каква скорост обвиненията минаваха от „не искат да работят“ към „крадат ни работата“. При всички положения постоянното е, че Другия ни отнема незаслужено едно наслаждение, което ни принадлежи. Това винаги е така. Въпросът за толерантността и нетолерантността изобщо не засяга субектът на науката или на Правата на човека. Въпросът се разполага на друго ниво, на нивото на толерантността или нетолерантността към наслаждението на Другия, в степента, в която Другия ми отнема моето. Ние знаем, че в дълбочина, статута на обекта е винаги да ни е отнет от Другия (например гърдата, бел. пр.). Ако проблемът има един неразрешим аспект, той е защото Другия е Друг вътре в мен. Коренът на расизма в тази перспектива е омразата към собственото наслаждение. Няма друго освен това. Ако Другия се намира в мен в позиция на екстимност, съществува само моята омраза. Просто се заявява, че се обича Другия когато се превърне в Същия. Когато пресмятаме дали той ще трябва да изостави собствения си език, вярвания, облекло, начин на изразяване, става въпрос да разберем в каква степен би изоставил Другото си наслаждение. Това е единственото, което се обсъжда. Този ред на мисли ме отвежда към признанието на термина „сексизъм“ като производно на расизъм. Мъжете и жените са две раси, такава е позицията на Лакан, не биологично, а по отношение на несъзнаваното отношение към наслаждението. На това ниво става въпрос за два начина на наслаждение. Знаем в каква степен сме се занимавали с това да удържаме женското наслаждение: как са правени опити то да се затапи, канализира, да се охранява това прекалено наслаждение. Знаете за вниманието, което му беше отделено – съставляваше една философска тема в продължение на векове – във възпитанието на момичетата. Забавно е да се гледа как се развиват напъните на научния дискурс за униформизиране. Можем да се развеселим като гледаме как се промотират жените като ръководителки на мултинационални, североамерикански организации, които днес заемат места като на главния ковчежник на държавата, което доста отговаря на ролята на домакинята еснафка. Толерантността към хомосексуалността е в същата рубрика. Произвеждат се ефекти на сегрегация, ако не нарочни, то поне общоприети. Съществуват кътчета в Лос Анджелис или Сан Франциско където се събира една общност, която заема една трета от града. Става въпрос за една форма на сегрегация общоприета, случила се. И като сегрегирана общност тя има право на глас и на участие в управлението на града. Дали антирасизма е отричане на съществуването на расите. Мисля, че е безполезно да се твърди, че няма раси. За да няма раси, за да можем да кажем „ние хората…“ трябва да съществува Другия на хората. Трябва да има говорещи същества от друга планета, за да можем да го кажем в крайна сметка. Това придава един толкова оптимистичен характер на научната фантастика, тъй като придава едно фантастично съществуване на „ние хората…“. За Жак Лакан една раса се конституира от начина, по който се предават, чрез порядъка на един дискурс, символичните места. Така да се каже расите, тези които са действително между нас са ефекти на дискурса, което не значи ефекти на дрън-дрън-дрън. Означава, че тези дискурси съществуват структурно и не е достатъчно да ги духнем, за да изчезнат.

Превод: Евгений Генчев

 


[1] Текст извадка от курса по психоанализа на Жак-Ален Милер със заглавие Extimité (1985); публикуван в списание Consecuencias, бр, 16 от ноември 1915.

[2] Екстимност е неологизъм създаден от Жак Лакан за да съчетае термините екстерност (външност) с интимност. Може да се каже, че означава една интериоризирана външност.

template-joomspirit