¡URGENCE!/ ¡URGENT! ¡СПЕШНОСТ! Аргумент - Конгрес на НЛШ 2019

Посещения: 994

¡URGENCE!/ ¡URGENT!  ¡СПЕШНОСТ!

Конгрес на НЛШ 2019

- - Аргумент - -

Субективна спешност и преносно несъзнавано

В своя „Предговор към английското издание на Семинар XI“[1] Лакан говори за спешните си случаи. Спешността за Лакан в този текст от най-последното му учение не е субективната спешност, за която той говори в „Най-накрая за субекта, за когото става въпрос”[2], датиращ от 1966.

Жак-Ален Милер ни напомня в курса си[3]: когато през 1966 година Лакан говори за субективна спешност, по-скоро става въпрос за формирането на психоаналитика. „Би имало психоаналитик, ако отговоря на определени субективни спешности.”[4] Този текст, отбелязва Милер, е съвременник на „Предложението от 9 октомври ”[5] за изобретяването на процедурата Пас [Passе]. В това предложение от 1967 година Лакан използва понятието за субект именно, за да развие математа на преноса, тръгвайки от предполагаемо знаещия субект. „Един субект”, казва той, “е предположен от означаващото, което го представя.”[6] От което произтича, че алгоритъмът на преноса се извежда от понятието за субекта на означаващото. Спешността, както Лакан я теоретизира в своите текстове от 1966 и 1967 година, поставя опорната точка на Архимед в установяването на преноса. Тя се разполага в този логически момент на субективна дестабилизация, който оправдава движението на субекта към трескавата забързаност, и който прави възможно започването на аналитичната работа. В това отношение спешността е травматичният момент, когато за субекта означаващата верига се прекъсва. Психоаналитикът е този, който слуша онези, които се оплакват от рязкото прекъсване на означаващата верига.

Субективната спешност е началната точка, която ръководи установяването на “означаващото на преноса” в отношението му с “което и да е означаващо” [signifiant quelconque]. Лакан определя това, което наричаме потенциална заявка [demande] на анализанта, като молбата [la requête] на една спешност. Субективната спешност, в психоаналитичен смисъл, води до един зов към Другия, към S2.

Спешните случаи и говорещото-същество [parlêtre]

“Предговорът към английското издание на Семинар XI” е кратък текст от три страници, който Лакан пише през 1976 в продължение на своя семинар Синтомът и който Жак-Ален Милер разглежда като последния урок в този семинар. Този малък текст е едно ново изписване на “Предложението…” относно процедурата Пас. Именно по тази причина Милер го разглежда като своеобразно завещание на Лакан.

Когато отново говори за процедурата Пас в края на своето учение, Лакан не използва вече означаващото “субективна спешност”, а “спешен случай”.

В този текст не се откриват и други означаващи. Вече не откриваме означаващото “пренос”, докато преносът намира своето алгоритмично определение в неговото “Предложение” от 1967 година. И ето защо в най-последното му учение именно предполагаемо знаещият субект сам по себе си е поставен под въпрос. Предполагаемо знаещият субект е хипотезата за фройдовото несъзнавано, преносното несъзнавано, несъзнаваното-история. В този последен текст означаващите “знание”, “предполагаемо знаещ субект” и “пренос” вече не фигурират. В тази връзка Милер подчертава, че предпочита да казваме, че ходим от сесия на сесия, защото “нещо бута” [“ça pousse”], “нещо настоява” [“ça urge”] по-скоро, отколкото заради преноса.

Знанието не е вече тук, защото Лакан не вярва повече в него. Той счита, че знанието е само подобие, то е само един дългогодишен труд върху лаланг [lalangue][7].

В замяна на това, ако знанието произвежда само лъжа, намираме едно друго означаващо, това на “лъжливата истина” [“vérité menteuse”][8]. И на мястото на означаващото “пренос”, намираме “тези спешни случаи”.

Със сигурност спешността тук е това, което от една страна ръководи анализата, това, което ръководи преноса, точно както в „Предложение…” на Лакан. В психоаналитичната ситуация психоаналитикът е тази персона, този „който и да е” [quelconque], който въплъщава това място на адрес за анализантите, тези говорещи същества, които „тичат”[9] след истината, аналитикът е този, който приема да направи „двойка” с тези спешни случаи. Ние се срещаме с аналитик, когато се намираме в състояние на спешност, но от друга страна Лакан прави една допълнителна крачка, която отива отвъд преноса, има една друга спешност. Всъщност Лакан отбелязва, че в анализата винаги има спешност, винаги има нещо, което бута, настоява, притиска и което се разполага отвъд преноса или по-скоро преди преноса,  дори и ако след това не бързаме или протакаме[10]. Спешността е нещо, което притиска говорещото-същество. Нещо от порядъка на „спешността на живота“, както великолепно го подчертава Доминик Холвут в своeто учение като аналитик на школата[11].

 „Това посочва една причинност, която действа на по-дълбоко ниво от това на преноса, ниво, което Лакан определя като задоволяване [satisfaction], доколкото то е спешно и анализата е средството за това”[12], ни обяснява Милер.

Ние тичаме след истината, казва Лакан, именно това е, което се случва в свободните асоциации, но тя не се улавя от означаващото.

Спешността за Лакан в края на неговото учение, аналитичната спешност, тази, която бута  говорещото-същество, следователно се състои в тичане, в гонене на истината, която прикрива реалното, но тази истина не се улавя от думите. Спешността е тази, която се опитва да улови истината, която никога не достигаме. Този бяг, който има за цел истината, която никога не достигаме, е това, което доставя задоволяването на тези спешни случаи, на тези говорещи тела. Ето защо можем да кажем, че анализата е средството за това спешно задоволяване.  

Етимологично satis – „достатъчно” от латински, съставлява корена на означаващото „задоволяване” [satisfaction],  това „достатъчно е” на процедурата Пас. Следователно задоволяването се спряга в две модалности - тази на satis, на „достатъчно е” и тази на един нов начин да знаеш какво да правиш със своето реално и с наслаждението, което не се резорбира.

В този последен текст Лакан не казва повече ”аналитикът може да се оторизира единствено сам себе си”[13], защото субектът, произведен от свободните асоциации,  е поставен под въпрос. Но Лакан поставя акцента върху това, което настоява, върху нагона, който бута субекта да „се хистОризира сам себе си” [“s’hystoriser de lui-même’][14] и то да се хистОризира без да прави двойка със своя аналитик.  Както виждаме в най-последното учение на Лакан, точката на Архимед на процедурата Пас [Passе] се намира в спешността. Чрез спешността на живеенето да направиш едно преминаване [passе].

 

Бернар Сейнав

 

Превод: Биляна Мечкунова

Редакция: Десислава Иванова, Теодора Павлова

Връзка към събитието на интернет страницата на НЛШ: (FR) http://www.amp-nls.org/page/fr/332/argument

Регистрация за конгресаhttps://www.weezevent.com/nls-congres-2019?lg_billetterie=2&id_evenement=405801

 


[1] Lacan, Jacques, “Preface to the English Edition of Seminar XI”, The Lacanian Review, Issue No. 6, trans. R.Grigg, NLS, Paris, to be published in November 2018; see also, “Preface to the English-Language Edition of Seminar XIThe Seminar, Book XI, The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis, trans. A. Sheridan, W.W. Norton & Co., New York/London, 1998, pp. vii-ix.

 [„Предговор към английското издание на Семинар XI”, превод д-р Е. Генчев, публикуван на страницата на БОЛП].

[2] Lacan, Jacques, “On the Subject Who Is Finally in Question”, Écrits, trans. B. Fink, W.W. Norton & Co., New York/London, 2006, pp. 189-196.

[3] MILLER, Jacques-Alain, “L’orientation lacanienne. Le tout dernier Lacan” (2006-2007), class given at the Department of Psychoanalysis in the University, Paris 8. A first transcription of the three first lessons of this course, established by C. Bonningue, was published in Quarto 88-89 (December 2006) and 90 (June 2007); a second version established by C. Alberti and P. Hellebois is cited here and will be published in The Lacanian Review 6, op. cit. Unrevised by the author.

[4] Lacan, Jacques, “On the Subject Who Is Finally in Question”, Écrits, op. cit., p. 196.

[5] Lacan, Jacques, “Proposition of 9 October 1967 on the Psychoanalyst of the School”, trans. R. Grigg, available online at: http://iclo-nls.org/wp-content/uploads/Pdf/Propositionof9October1967.pdf

[6] Ibid.

[7] Cf. Lacan, Jacques, The Seminar, Book XX, Encore, trans B. Fink, W.W. Norton & Co, New York/London, 1999, p. 139.

[8] Lacan, Jacques, “Preface to the English Edition of Seminar XI”, The Lacanian Review 6, op. cit., but also, “There is no truth that, in passing through attention, does not lie”, and “The mirage of truth, from which only lies can be expected”; see also, “Preface to the English-Language Edition of Seminar XIThe Seminar, Book XI, The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis, op. cit., pp. xi, vii, viii.

[9] Cf. ibid. (TLR), “Which doesn’t prevent one from running after [the truth]”; see also ibid., p. vii.

[10] Cf. Miller, Jacques-Alain, “L’orientation lacanienne. Choses de finesse en psychoanalyse” (2008-2009), class given at the Department of Psychoanalysis in the University, Paris 8, 21 January 2009. A first version of this text, transcribed by J. Peraldi et Y. Vanderveken was published as “La passe du parlêtre” in La Cause freudienne, No.74, Navarin, Paris, 2010, pp. 113-23; a second version established by C. Alberti et P. Hellebois, with an Englishlanguage translation by R. Grigg, will appear as “The Speaking Being and the Pass” in The Lacanian Review 6, op. cit. Unrevised by the author.

[11] Cf. Holvoet, Dominique, remarks pronounced during an « Interview pour PIPOL 5 », conducted by Patricia Bosquin, January 2011; « De la causation du sujet à la logique de la cure », talk given on 19/02/2011 at Bruges, published in INWIT; as well as many times during his teaching as AS.

[12] Miller, Jacques-Alain, “The Speaking Being and the Pass”, The Lacanian Review 6, op. cit.

[13] Cf. Lacan, Jacques, “Proposition of 9 October 1967 on the Psychoanalyst of the School”, op. cit.

[14] Cf. Lacan, Jacques, “Preface to the English Edition of Seminar XI”, The Lacanian Review 6, op. cit; see also, “Preface to the English-Language Edition of Seminar XI”, The Seminar, Book XI, The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis, op. cit. p. viii.