Жак Лакан - Женевски доклад върху симптома

Жак Лакан - Женевски доклад върху симптома

 

Докладът под заглавието „Симптомът” е изнесен на 4 октомври 1975 година в центъра „Реймонд Сосюр” в Женева в рамките на един работен уикенд, организиран от Швейцарското общество по психоанализа; представен е от г-н Оливие Флурноа. Той е отпечатан в № 5 за 1985 година на „Бележниците на психоанализата”.

 

            Няма да започна преди да благодаря на Оливие Флурноа, за това, че ме покани тук, което ми дава привилегията да ви говоря.

            Стори ми се, че за времето, откакто практикувам, ви дължа поне едно обяснение за това, че отначало практикувах, а после в един момент започнах да обучавам.

            Наистина нямах никаква нужда, никаква потребност да обучавам. Направих го в момента, в който се основа Парижкия психоаналитичен институт. Основаване, което мина под знака на обсебването му от някой, който нямаше право и основание да изпълнява тази роля. Направих го единствено защото в този момент, момент на криза, на установяване на някакъв вид диктатура, една част от тези хора - от психоаналитиците, които излизаха от войната, което им бе отнело 8 години, защото основаването се случи през 1953 година - една част ме помолиха да взема думата. Тогава в болница „Св. Анна” имаше един професор по психиатрия, който  впоследствие стана академик и който ме покани за това. Той самият беше минал през психоанализата, но в действителност неговият труд „Младостта на Андре Жид(написан от Жан Деле – бел. на преводача) не свидетелства за това и самият той не беше ентусиазиран да играе роля в психоанализата. Също така той като че ли беше твърде доволен да ме види да си тръгвам след 10 години, макар че по-скоро аз бях този, който си взе довиждане с него.

            В този момент беше на път да се разрази една нова криза, която се дължеше на нещо като всмукване - имам предвид този шум, който се чува, когато водата се просмуква в дупката на чешмата, и тази криза се разгръщаше на нивото на Международната асоциация по психоанализа. Това беше нещо, което Джойс, който в момента ме вълнува, символизира с английската дума „suck” – този шум, който се чува, когато водата се изтича през отворения сифон и се поглъща от дупката.

            Това е една доста добра метафора за функцията на Международна асоциация, такава, каквато я беше искал Фройд. Трябва да си припомним, че начинът, по който беше мислена асоциацията веднага след неговата смърт, се въртеше около това, че нищо не би могло да гарантира, че неговата мисъл ще бъде запазена, че той не я е поверил на никой друг, освен на собствената си дъщеря. Не може обаче да се каже, че тази негова дъщеря е продължила линията и насоките на самия Фройд. Тези защитни механизми, които тя описва, на мен лично не ми се струват свидетелство за това, че тя е продължила насоката, в която е работил Фройд, а по-скоро свидетелстват за нещо доста далеч от нея.

            Така през 1953 година аз започнах един семинар, който някои от вас, както ми казва Оливие Флурноа, са посещавали. Този семинар е сборника, който аз оставих в ръцете на Жак-Ален Милер, който ми е много близък. Аз го оставих в ръцете му, защото този семинар е малко далеч от мен и ако аз го бях препрочел, във всички случаи щях да го пренапиша или най-малкото щях да го напиша съвсем кратко.

            Да пишеш не е същото като да го кажеш, да го говориш. Това дори не е подобно нещо. Ще го илюстрирам по-късно. По времето, когато бях в болницата „Св. Анна”, аз исках нещо да остане от това, което казвам. В този момент излизаше едно списание, в което аз собствено казано пишех. Направих сборник от известен брой статии, които се бяха появили в това списание, и понеже също така бях написал не малко неща и преди това, половината от този сборник е съставена от такива предишни съчинения. Това са собствено казано написани неща и оттук дойде заглавието на този сборник -  „Ръкописи” (Ecrits). Това заглавие скандализира някои хора, с които съм свързан, като една очарователна млада жена, японка. Възможно е отзвука на думата „ръкописи” на японски да не е същия като във френския език. Чрез заглавието „Ръкописи” аз исках да отбележа, че в известен смисъл става дума за субстрата на моето учение.

            В това списание, за което стана дума  - „Психоанализата”, горе-долу веднъж на година аз пишех нещо, което беше предназначено да запази някаква част от вълненията, които бяха породени от моето слово; да съхрани, събрана на едно място,  една система, към която човек може да се обърне. Правех всичко това в духа на разбирането, че в крайна сметка това би могло да ми послужи като референция пред Международната асоциация по психоанализа. Тя, разбира се, не се вълнува от никакви писания и в крайна сметка с пълно основание, защото психоанализата е нещо съвсем различно от това да пишеш. От друга страна, обаче, не би било зле аналитикът да остави известно свидетелство за това, че той знае какво прави. Ако той прави нещо, говори, може би не е прекалено да се очаква, че той би могъл по някакъв начин да остави свидетелство за това, което той прави.

            Не би било прекалено и да се надяваме, че той мисли за това, което прави. Той мисли от време на време. Мисли в някои случаи. Това не е абсолютно задължително. В този случай аз не привнасям към термина „да мисли” конотативно значение на ценност, стойност. Дори нещо повече, бих казал  - ако има нещо,което предлагам, то е по своята природа успокоение за психоаналитика по отношение на онова,  което бихме могли да наречем негов автоматизъм. Мисля, че в крайна сметка мисълта е едно прилепване, което те улавя в капан, и психоаналитиците знаят това по-добре от всеки друг. Едно прилепване към това, което аз нарекох Въображаемо и което цяла една философска традиция вече е забелязала. Ако човекът - изглежда банално да го кажем - нямаше това, което нарича тяло, то тогава не бих казал, че той нямаше да мисли, защото това се разбира от само себе си, но той нямаше да бъде така издълбоко хванат, уловен в образа на това тяло.

            Човекът е уловен в образа на своето тяло и това обяснява много неща и най-напред привилегията, която той дава на този образ. Неговият свят, при условие че тази дума има смисъл, неговият Umwelt, това, което е около него, той го свежда до нещо, до обект при образа на неговото тяло. Той, разбира се, няма никаква представа какво се случва в това тяло, как едно тяло оцелява и живее. Не знам дали това ви впечатлява, колкото и малко да е, че ако вие някъде се одраскате, тази драскотина след това зараства. Това е точно толкова удивително, нито повече нито по-малко, както и опашката на гущера, която се възстановява. Става дума за нещо, което от същия порядък, същия феномен.

            И по пътя на погледа - на което преди малко се позова Оливие Флурноа, това тяло придобива своята тежест. Повечето - но не всичко - от това, което човек мисли, има своите корени в този процес. Наистина е много трудно за един аналитик, имайки предвид пред какво той е изправен, да не бъде всмукан - по същия начин, по който употребих тази дума по-нагоре -  от бълбукането на сифона, от това, което го е уловило по един много нарцистичен начин в дискурса на този, когото Оливие Флурноа преди малко, за съжаление, нарече анализирания. Съжалавям, че той го нарече така, защото от известно време терминът анализант, който аз пуснах в обръщение в моя семинар, вече е придобил гражданственост. Не само вътре в моята школа - аз не придавам никакво значение, свързано лично с мен, на този факт - но този термин се разпространи като гръм и мълния още в седмицата, когато го формулирах. Парижкият психоаналитичен институт, който е в течение на всичко, което казвам - дори бих казал, че казаното от мен е основата на това, което се преподава там - този институт прие с голямо удоволстие този термин, анализант. Той му пасна много добре, все едно му беше направен по мярка, може би защото така аналитикът се освобождава от отговорността, в този случай за анализата.

            Трябва да кажа, че когато лансирах този термин, аз просто исках да пародирам – ако мога да се изразя по този начин, доколкото цяла една традиция е свързана с пародията – термина analysand, който обичайно се употребява в английския език. Разбира се, неговото значение не е съвсем същото, когато той се използва на френски език. Аnalysand по-скоро се отнася до този, който му предстои да бъде анализиран, и съвсем не е това, което исках да кажа. Аз исках да кажа, че в анализата човекът, който формулира своята заявка за анализа, е този, който работи. Освен ако вие не сте го сложили веднага на дивана, като в този случай всичко е пропаднало. Необходимо е тази заявка да бъде формулирана преди вие да го сложите на дивана. Когато кажете на човека, който е дошъл при вас, че започвате да работите - и това не трябва да бъде нито първия, нито втория път, поне ако искате да се държите достойно – тогава човекът, който е направил своята заявка за анализа, започва да работи и той е този, който работи. Вие по никакъв начин не бива да го разглеждате като някой, когото вие трябва да оформите. Точно обратното е. Какво правите вие там? Това е въпросът, който си задавам, откакто съм започнал.

            А аз започнах, трябва да призная, съвсем глупаво. Искам да кажа, че не знаех какво правя, както впоследствие се доказа, поне се доказа в моите очи. Нямаше ли да съм си отварял по-добре очите, ако знаех в какво се въвличам? Със сигурност, струва ми се. Именно по тази причина стигнах дотам, че през октомври 1967 година, в началото на новата обучителна година, предложих институционализирането на това, което се прави, когато някой се утвърждава като психоаналитик. А когато някой се утвърждава като психоаналитик, само той самият може да го направи. Това, струва ми се, е очевидно.

            Когато някой се утвърждава като психоаналитик, той е свободен в това отбелязване на началото, което аз направих тогава и което нарекох  „Предложение”. Той е свободен, може и да не го направи и да запази нещата за себе си, но също така е свободен да се подложи на това изпитание, каквото е да ги споделиш с хора – да ги споделиш с хора, които специално избрах така, че да са на същия етап, на който е и той.

            Ако психоаналитикът ще се обръща към някой по-старши, титулован и както се казва учител, то очевидно можем да бъдем сигурни, че това, което той ще представи, ще бъде на страната на титулованите. Първо, защото както добре знаем, този нещастник, към когото той се обръща, вече е толкова остарял, че изобщо не си спомня защо се е ангажирал с професията на аналитик. Аз лично си спомням много малко за това и се разкайвам, но повечето хора са го забравили напълно. Хората в позицията на авторитет виждат само своята позиция и при такива условия ние се опитваме да влезем в крак с авторитета, което означава, просто казано, че лъжем. Аз се опитах да направя така, че аналитикът винаги да се обръща към хора, които са като него дебютанти в ролята на аналитик.

            И независимо от всичко аз запазих някакъв вид „жури”, което е съставено от съгласието на всички. Трябва да се пазим от иновации, това не е в стила ми, никога не съм правил никакви иновации. Няма нищо по-впечатляващо от това – ако провеждате избор на някакво жури, ако се гласува, дори да се гласува с тайна бюлетина, се появяват имената на хората, които вече са били набелязани. Тълпата иска лидери. Достатъчно добре е, когато тя иска не само един лидер. Когато тълпата иска лидери, тя избира лидерите, които са вече част от функционирането на нещата. Пред това жури ще свидетелстват тези, които са изслушали свидетелството на хората, които искат да бъдат аналитици.

            В духа на моето „Предложение”, тази процедура е изготвена, за да хвърли светлина върху това, което се случва в момента. Точно това е, което ни казва Фройд – когато имаме един случай, това, което наричаме случай в анализата, той ни препоръчва да не го поставяме още в самото начало в рамка. Той би искал ние да слушаме, ако мога да кажа така, напълно независимо от познанията, които вече имаме. Да се опитаме да почувстваме с какво си имаме работа, да опознаем уникалността на случая. Това е много трудно, защото ни е присъщо от опита си да правим картотека, да подреждаме нещата. И е много трудно за нас, опитните аналитици, мъже или жени, да не преценяваме този случай в процеса на работата и при изработването на анализата, да не си припомняме други случаи във връзка с него. Каквато и да е нашата предполагаема свобода - много е трудно да се вярва в тази свобода - ясно е, че ние не можем напълно да се освободим от това, което съставлява нашия опит. Фройд набляга много на това; ако то е било добре разбрано, може би е щяло да даде насока към съвсем друг тип интервенция - но то не може да бъде.    

            В този дух именно аз исках някой, който е на същото ниво като този, който прави крачката и преминава през прага, да свидетелства за неговия опит. Това е, за да може ние да се учим. Случва се от време на време някой да сподели своя опит по един много автентичен начин – и това се разпознава. Затова съм предвидил този човек да се допусне на нивото на хората, които трябва да мислят за това, което правят, за да направят сортиране. И какво се получи тутакси? Разбира се, получи се друг начин на селекция. Това значи, че един човек, който честно е споделил за това, което е направил в своята анализа, която впослествие се нарича обучителна, бива оборен със своите собствени доводи, ако след своето свидетелство той не е част от тази група, с която аз се опитвам да разширя множеството на хората, които са способни да разсъждават върху това, което правят. Тези хора се чувстват подценени, каквото и да правя, за да не е така. Опитвам се да им обясня какво ни е дало на нас тяхното свидетелство, което ни е показало как да влезеш в анализата след като самия ти си се формирал от това, което се изисква. А това, което се изисква, очевидно е самият ти да си минал през този опит. Как да можеш да предадеш нещо, ако ти самият не си минал през него? Но достатъчно за това.

            Искам да припомня формулата на Фройд „Soll Ich Werden”, която съм използвал неведнъж. „Werden”, какво означава това? Много е трудно да се преведе. Това означава, че той върви към нещо. Какво е това нещо, то ли е „den”? „Werden” – дали става дума за нещо, което зеленее или е позеленяло? Какво се съдържа в глагола „devenir” (ставам, превръщам се) в немския език? Всеки език си има своя начин на изразяване и да преведеш „Werden” с „devenir” (ставам) няма особена стойност, освен че има нещо от това „den” в „devenir” (ставам). Става дума за нещо, което е от порядъка на нищетата и лишението (френската дума е dénuement - бел. на преводача), ако може така да се каже. И това „dénuement” не е същото нещо като „dénouement” (френската дума за развръзка, разрешаване – бел. на преводача). Но ще спрем дотук засега.

            Става дума за това да оценим нещо, на което Фройд - много изненадващо за толкова ангажиран с практиката човек – е обърнал внимание в началото на своето учение, на първия етап, който продължава някъде до 1914 година, преди Първата световна война, в своите трудове „Интерпретация на сънищата” (Traumdeutung), „Психопатология на ежедневието” и по-специално в своите „Остроумия”. Изненадващо е, че той никога повече не се връща към това. Той обръща внимание на неговата хипотеза за „Unbewusstsein”, за несъзнаваното и на това, ако можем така да кажем, че той лошо го е назовал.

            Несъзнаваното е не просто да не се знае. Самият Фройд отбелязва това като казва „Bewusst”. Тук се възползвам от това, което ми позволява немския език, където може да се направи връзка между „Bewusst” и „Wissen”. В немския език съзнателното на съзнанието се формулира като онова, което е наистина, т.е. наслаждението на едно знание. Приносът на Фройд е в това, че няма нужда да знаеш, че знаеш, за да можеш да се наслаждаваш на знанието.

            Да се докоснем най-накрая до нашия всекидневен опит. Ако това, за което говорим, е истинно; ако на един много ранен етап за детето се прояснява това, което трябва да назовем с неговото име,  a именно „симптомите”; ако епохата на детството е решаваща за това, то тогава как да не свързваме този факт с начина, по който анализираме сънищата и пропуснатите действия? - Аз не говоря за духовитостите, които са напълно извън обхвата на аналитиците, които разбира се нямат никаква предразположеност към остроумие и духовитост. Това идва от Фройд и доказва, че все пак Фройд е забелязал, че изказанoто за едно пропуснато действие придобива стойност само от обясненията на субектa. Как да интерпретираме едно пропуснато действие? Бихме били в пълно неведение, ако субектът не каже по този повод едно-две дребни неща, което да ни позволи да му кажем – все пак, когато извадихте вашия ключ от вашия джоб, за да влезете при мен, аналитика, това има някакъв смисъл - и тогава в зависимост от неговия напредък, да му се обясни смисъла по различен начин – било че той вярва, че е у дома си,  или желае да бъде у дома си, или още по-далече, когато това, че той вкарва ключа в ключалката се свързва със символизма на ключалката и на ключа. Символизмът на „Traumdeutung” е същата работа. Какво са тези сънища, ако те не са разказани сънища? Именно в процеса на тяхното разказване се прочита това, което Фройд нарича техен смисъл. Как да  поддържаме хипотеза като хипотезата на несъзнаваното? - ако не виждаме, че това е начинът,  по който субектът, ако въобще има друг субект, освен разделения субект, е бил „просмукан”, ако може така да кажем, от езика.

            В анализата ние добре познаваме важността на начина, по който субектът е бил желан, преди още да го има. Има хора, които живеят и то продължително време под тежестта на обстоятелството, че единият от двамата родители - не уточнявам кой - не ги е желал. Това е съдържанието на всекидневния ни опит.

            Родителите формират субекта в тази функция, която назовавам символизъм. По-точно казано, не че детето по някакъв начин е първопричина за символа, а това, че няма начин този начин на говорене, който му е бил предаден, да не носи белега на това как неговите родители са го приели. Знам добре, че това приема най-различни форми, че има най-различни случаи и обрати. Дори едно нежелано дете може да бъде по-късно по-добре прието вследствие на нещо, което идва от първите му трепети на този свят. Макар че ще остане белега на това, че желанието не е съществувало преди определена дата.

            Как е било възможно преди Фройд до такава степен да не се признава това, че хората, които наричаме „мъже” и „жени”, живеят в място, където се разговаря? Много е любопитно че хората, които смятат, че мислят, не забелязват, че мислят с думи. Има някои неща, на които трябва да се сложи край във вързка с това, нали? Тезата на Вюрцбургската школа върху така наречената аперцепция се отнася до някаква синтетична мисъл, която не се изразява, и това наистина е най-налудната от всички тези, които някоя школа на предполагаемите психолози е създала. Човек мисли винаги с помощта на думи. И в срещата на тези думи с неговото тяло нещо се очертава. Бих дръзнал да употребя термина „вродено” във връзка с това - ако нямаше думи, какво би могъл човек да сподели? Върху това той поставя смисъла.

            Опитах се, както мога, да обновя нещо, което не е мое, а е било забелязано още от стоиците в древността. Няма никаква причина да мислим, че философията винаги е била това, което е тя днес за нас. По времето на стоиците философията е била начин на живот – начин на живот, по повод на който можем да забележим още преди Фройд, че езикът, този език, който няма абсолютно никакво теоретично същестувване, функционира винаги под формата на това, което наричам с думата „лаланг” (lalangue|; исках думата да е колкото се може по-близка до думата „лаласион” (lalation)  - ламбдацизъм (бел на пр. - става дума за говорно нарушение, при което буквата „р” се замества с буквата „л”).

            Още в древността по времето на Езоп са забелязали, че този лаланг е много съществен. Има една добре известна басня за това, въпреки че никой не забелязва, че тя е за това. Не случайно в този лаланг, какъвто и да е той, който първо е белязал човека, думата не е еднозначна. Не е случайно, че на френски думата „не”- „ne” се прознася по сходен начин с думата „възел” -„nœud”. Не е случайно, че във френския език отрицанието се дублира, за разлика от други езици, и се използват две частици „ne” и „pas”. И втората част на отрицанието, частицата „pas” означава същото, което означава и думата за стъпка, „un pas”. И ако аз се интересувам толкова от това „un pas”, то също не е случайно. Това в никакъв случай не означава, че езикът не е едно наследство. Начинът, по който езикът е бил говорен и е бил чут от този или онзи в неговата уникалност, със сигурност след това ще се прояви в сънищата, в най-различни обърквания и начини на изразяване. В този думатериализъм, ако ми позволите да използвам за първи път този термин, живее и обитава несъзнаваното – искам да кажа, че заради това човек не е намерил други начини да поддържа това, което преди малко нарекох симптом.

            Прочетете отново – сигурен съм, че това не ви се случва често -  „Въведение в психоанализата”, лекциите („Vorlesungen”) на Фройд. Има две глави върху симптома. Едната се нарича „Wege Zur Symptom buildung”, това е глава 23, а после ще забележите, че глава 17 се нарича  „Der Sinn”, смисълът на симптомите. Ако Фройд има някакъв принос, той е тук. Той е в това, че симптомите имат смисъл и че този смисъл се интерпретира коректно само във връзка с първоначалния опит на субекта, на неговата среща с това, което днес ще нарека сексуалната реалност, поради липсата на нещо по-добро. Да се интерпретира коректно в случая означава, че субектът се е изпуснал, изтървал се е да каже нещо.

            Фройд набляга много на това. Той е вярвал, че може да постави акцента върху термина автоеротизъм, имайки предвид това, че детето открива най-напред тази сексуална реалност в своето собствено тяло. Позволявам си - а това не е нещо, което ми се случва всеки ден - да не се съглася – и то в името на труда на самия Фройд.

            Ако изучавате отблизо случая на малкия Ханс ще видите, че това, което се проявява при него и което той нарича своят „Wiwimacher”/ „Вивимахер”, защото той не знае как другояче да го нарече, е нещо, което е влязло в обръщение за него. С други думи, за да назовем нещата спокойно с тяхното име, той е получил първите си ерекции. Това първо наслаждение се проявява, можем да кажем, при който и да е; потвърдило се е при всички. Именно това е върхът на приноса на Фройд – достатъчно е то да се потвърди при някои, за да бъдем ние в правото си да изградим на тази основа нещо, което е в тясна връзка с несъзнаваното. Защото преди всичко това е факт - несъзнаваното е измислено от Фройд. Несъзнаваното е изобретение в смисъл, че е откритие, свързано със срещата, която някои същества имат със своята собствена ерекция

            Наричаме ги така, защото не знаем по какъв друг начин да ги наречем. Би било по-добре да минем без думата същество. Някои хора в миналото са били достатъчно наясно с това. Някой си Св. Тома Аквински - той е светец, а също така симптом - е написал един труд, който се нарича „За съществуването и същността” (De ente et essentia). Не мога да ви кажа, че ви препоръчвам да го прочетете, защото няма да го направите, но той проявява голяма изобретателност. Ако има нещо, което се нарича несъзнавано, това означава, че няма нужда да знаете какво правите, за да го направите, и да го направите, знаейки го много добре. Може би някой ще прочете „За съществуването и същността” и ще забележи това, което този свят човек, този симптом говори и говори много добре - съществото не се улавя толкова лесно, нито пък същността.

            Няма нужда да знаем всичко това. Има нужда само да знаем, че при някои същества, както ги наричаме, срещата с тяхната собствена ерекция съвсем не е автоеротична. За тях тя е нещо максимално чуждо, външно. Те се питат – Но какво е това?  И си го казват толкова добре, че горкият малък Ханс мисли само за това – да го  въплътят в обекти, които са колкото се може по-външни, извън тях, например в този кон, който рие с предните крака, рита и хвърля къчове, катурва се и пада на земята. Този кон, който върви напред-назад, с неговия начин да минава по улиците, теглейки каруца, е много силен пример за това, пред какво той е изправен и от което той нищо не разбира. И всичко това, разбира се, защото той има определен тип майка и определен тип баща. Неговията симптом е изразът, значението на това отхвърляне.

            На това отхвърляне не заслужава да се прикача етиката на автоеротизъм единствено под претекста, че този Wiwimacher е закачен някъде в долната част на корема му. Наслаждението, което идва като резултат от Wiwimacher, до такава степен е чуждо за  него, че е първопричина за неговата фобия. Фобия означава, че той е уплашен от него. Намесата на професор Фройд, опосредствана от бащата, е номер, чието единствено достойнство е това, че е успешен. Той ще направи така, че тази малка стърчаща опашчица да се поддържа от някой друг, в случая от малката сестра.

            Съкращавам случая на малкия Ханс. Върнах се към него, защото не виждам защо да не си позволя да импровизирам днес. Няма да ви чета всички номера, които съм приготвил за вас. Просто се опитвам да ви предам нещо от това, което се е случило в края на миналия век при някого, който не е бил гений, както казват, а е един честен глупак като мен.

            Фройд е забелязал, че има неща, които никой не може да каже, които говорещият субект знае, без да ги знае. Това са очертанията на нещата. Затова говорих за означаващото и за означавания ефект от него. Естествено, с означаващото не мога да изчерпя въпроса. Означаващото е нещо, което е въплътено в езика. Оказва се, че даден вид може да да издава звуци по такъв начин, че един звук като означаващо е различен от друг звук. Оливие Флурноа ми каза, че е публикувал един текст на Спиц. Прочетете неговия ттуд  „От раждането до словото”, за да видите как се събужда това отношение към издаването на звуци. Има цяла една пропаст между това отношение към издаването на звуци и факта, че в крайна сметка човешкото същество 2, както го наричате – става дума за вас, за вас и за мен – човешкото същество ще стигне до там да може да каже нещо. И не само да може да каже нещо, но също така и да проявява още от самото начало чувствителност по отношение на това, което наричам разяждаща ни язва, защото не знам как другояче да назова езика.

            Виждал съм съвсем малки деца. Фактът, че детето казва „може би”, „все още не”, преди то да може да конструира цяло едно изречение, доказва, че има нещо в него, нещо като цедка, през която преминава водата на езика и в която след това

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

2 В оригинала има непреводима на български игра на думи около израза „човешкото същество”: „l’être humilié, l’être humus, l’être humain” – буквално „унизеното същество, съществото хумус, човешкото същество”.

остават някакви неща, отломки, с които то ще си играе и с които то ще трябва да се оправя. Към останките от цялата тази неосмислена дейност по-късно ще се добавят проблемите с това, което го плаши. И благодарение на това ще се получи едно срастване, да го кажем така, на сексуалната реалност и на езика.

            Позволете ми да предложа няколко скромни уравнения във връзка с това, което представих в моите съчинения като значения на фалоса, което е един много лош превод за „Die Bedeutung des Phallus”.

            Учудващо е, че психоанализата не е била стимул за психологията. Фройд е направил всичко за това, но психолозите са глухи, разбира се. Това нещо съществува само в речника на психолозите - душата като такава прилепена за тялото. Защо, по дяволите, човек е двоен? Това, че той има тяло, крие достатъчно тайни и Фройд, който е имал досег с биологията, много добре е отбелязал разликата между клетките на тялото и половите клетки. Защо да не изчистим ума си от цялата тази неспособна психология и не се опитаме да произнесем буква по буква това, което е Bedeutung на фалоса? Аз трябваше да го преведа със значение поради това, че не можах да намеря еквивалент. Bedeutung е различно от Sinn, от ефекта на смисъла и означава отношението към реалното. Защо, откакто психоанализата съществува, тези въпроси  не са се поставяли на това ниво? Защо така нареченото същество, защо това се наслаждава, се е появило на земята? Ние си представяме, че тя е една превилигирована планета поради това, че на нея съществува човекът и в известен смисъл това е вярно – единствено при условие, че няма други обитавани светове.

            Не ви ли идва наум, че тази „сексуална реалност”, както преди малко я назовах, е специфична при човека поради това, че между мъжкия и женската на човека няма никаква инстинктивна връзка. При човека няма нищо, което да прави така, че всеки мъж да е способен да задоволи всяка жена. А точно такова изглежда да е правилото при другите животни. Те очевидно няма да задоволят всички женски, в случая става дума за това, че те имат тази способност. Човекът – мъж трябва да се задоволи с това да мечтае за това. Той трябва да се задоволи да мечтае, защото е съвсем сигурно, че не само не задоволява всяка жена, но и Жената -  извинявам се на членовете на Движението за освобождение на жените, които може би присъстват тук – Жената не съществува. Има жени, но Жената е мечта на мъжа.

            Не случайно той се задоволява с една или с повече жени. Това е, защото за другите той няма желание. А защо той няма желание? Защото те не са съзвучни, ако мога така да се изразя, с неговото несъзнавано.

            Не само че няма Жена - Жената се определя по начин, който вече съм излагал и сега ще повторя пред вас - тя се определя като pas toutе , като не-цяла, не-единствена, не-всяка друга. Ще отида още по-надалеч - това идва не от мъжа, както вярват членовете на Движението за освобождение на жените, това идва от самите тях. В самите себе си те не са цяла, единствена и всяка друга. Това означава, че те не подлежат на генерализиране (обобщение). Дори , ще отбележа в скоби, те не подлежат на фалоцентрично генерализиране.

            Не съм казал, че жената е обект за мъжа. Точно обратното, аз казах, че тя е нещо, с което той никога няма да знае как да се оправя. С други думи, той винаги ще си преплита краката, ще се обърква, когато се приближава към някоя - било защото се е излъгал, било точно защото тя е тази, която му трябва. Но той ще забележи това едва по-късно.

            Смисълът на това да забележиш нещата после, след това, впоследствие, късно е нещо, за което говоря, когато ми се предостави случай. И това беше зле подменено в знаменития Речник на психоанализата, чрез който Даниел Лагаш лагашира3 цялата психоанализа. Нека не преувеличаваме все пак, не е чак толкова лошо. Единственото нещо, което вероятно го е интересувало, е да лагашира това, което казвам, и защо пък да не го лагашира в крайна сметка?

            Аз съвсем не съм сигурен, че съм прав за всичко. Не само че не съм сигурен, но и възприемам нагласата на Фройд по отношение на това. Следващото нещо, което ще ме накара да ревизирам цялата си система, е добре дошло; не искам нищо по-добро от това да го приема. Всичко, което мога да кажа е, че без съмнение благодарение на моята глупост, това все още не се е случило.

            Това беше, сега ви давам думата. Ще се радвам след всички тези приказки да разбера какво сте извлекли от тях.

––––––––––––––––––––––––––––––

3 В оригинала има игра на думи - „Lagache a là gâché la psychanalyse”  - глаголът, производен от фамилията на автора, напомня по звучене глагола „развалил” („a gâché”).

 

 

О Т Г О В О Р И

 

Жак Лакан  - За да поощря този, който би искал да ми зададе въпрос, искам да ви споделя, че един човек, който трябваше да си тръгне, за да хване влака не помня вече за къде ...

– За Лозана.

- Знаете за кого говаря?

– Да, за д-р Буве.

Жак Лакан  - Това име не ми е непознато. Д-р Буве ми зададе един въпрос, който мисля е много добър начин на изказване. До каква степен – ме попита той – вие се вземате на сериозно? Това не е лош въпрос и аз се надявам, че той ще ви окуражи да питате и вие. Той е от типа въпроси, на които не обръщам внимание. След като продължавам вече повече от 20 години да обучавам, това предполага, че се вземам на сериозно. И ако не отговорих на въпроса, то е, защото той бързаше да хване влака. Но мисля, че все пак съм отговорил на този въпрос имплицитно, идентифицирайки сериозното с серията (поредица). Математическата серия, била тя конвергираща или дивергираща поредица, винаги казва нещо. Това, което казах, е от същия порядък. Опитвам се да очертая все по-отблизо това, за което говоря, за да направя серията конвергираща. Дали съм успял? Естествено, когато човек е пленен от това, което говори .... Дори и една дивергираща поредица да представлява интерес по своя начин, тя също конвергира - казвам всичко това за хората, които имат някаква представа от математиката. Що се отнася до д-р Буве, да му предадат този отговор.

Д-р КРАМЕР – Вие казахте, ако добре съм разбрал, че майката е тази, която говори на детето, но трябва също така детето да я чува. Аз бих искал да ви задам въпрос за това „необходимо е и детето да я чува”?

Жак Лакан  – Да!

Д-р КРАМЕР - Какво прави така, че детето да може да чува? Какво прави така, че детето да е възприемчиво към символичния порядък, който му преподава майката, или му се дава от майката? Има ли нещо иманентно в малкото на човека?

Жак Лакан  – Мисля, че в това, което казах, отговорът на въпроса се предполага. Съществото, което наричам човешко същество, в своята същност е говорещо същество.

– Също така и същество, което да чува?

Жак Лакан  - Да чуваш е част от словото. Това имах предвид, когато споменах тези „може би”, „още не”, а могат да се цитират и още примери. Това ни показва, че отзвукът, резонансът на словото е част от човешката конституция. То очевидно е свързано с особеностите на моя опит. От момента, в който някой идва на анализа, той постоянно доказва, че е чул. Ако вие повдигнете въпроса, че има същества, които не чуват нищо, ще е трудно е да си го представим. Може би ще ми кажете, че има хора, които може би чуват само някакъв шум, глъчка, т.е. че може би хора, около които непрекъснато всичко приказва и говори.

– Мислех си за аутистите, например. Това би бил случай, в който приемникът не е на мястото си и където не може да се получи това чуване?

Жак Лакан  – Както самото име предполага, аутистите чуват сами себе си. Те чуват много неща. Дори това обичайно стига до халюцинация, а халюцинациите винаги имат повече или по-малко вокален характер. Не всички аутисти чуват гласове, но те могат да навържат много неща, а това, което те успяват да навържат, е свързано именно с нещо, което те виждат или което са чули. Вие работите ли с аутисти?

– Да.

Жак Лакан  – Тогава как ви се струват аутистите на вас?

– Ами точно това мисля, че те не успяват да ни чуят, че остават някак си пристегнати.

Жак Лакан  – Но това е нещо съвсем различно. Те не успяват да чуят това, което вие искате да им кажете, дотолкова доколкото вие работите с тях.

– Но ние също така се затрудняваме да ги чуем, технит език остава затворен за нас.

Жак Лакан  – Това е именно поради факта, че ние не ги чуваме, и поради това, че те не ни чуват. Но в крайна сметка със сигурност има нещо, което да им кажем.

– Моят въпрос ще отиде малко по-далеч. Дали символичното се учи? Дали в нас има нещо по рождение, което прави така, че ние да сме подготвени за символичното, така че да можем да възприемем и да получим символичното послание и да го интегрираме?

Жак Лакан  – Точно това предполагам и аз. Трябва да знаем защо има нещо у аутиста или у този, когото наричаме шизофреник, което е замръзнало, ако можем така да кажем. Но вие не може да кажете, че той не говори. Че ви е трудно да ги чуете, че ви е трудно да направите разбираемо и достъпно това, което казват, не променя това, че в крайна сметка те са вербализиращи персонажи.

– Дали вие смятате, че езикът е не само вербален, а че има и език, който не е вербален? Езикът на жестовете, например.

Жак Лакан  – Този въпрос беше повдигнат преди доста време от Жус - че жестът предхожда словото. Аз мисля, че има нещо специфично в словото. Вербалната структура е съвсем специфична и е свидетелство за това, че тези, които наричаме глухонеми, са способни да си служат с особен вид жестове, които съвсем не са експресивните жестове, които познаваме. Случаят на глухонемите е много показателен за това, че има предразположеност към езика, дори и при тези, които са засегнати от подобен недъг. Има го разграничението, което позволява да има означаващо като такова. Езикът на върха на пръстите не се мисли без тази предразположеност да овладееш означаващото, какъвто и недъг да има в тялото ти. Разликата между означаващото и знака е нещо, което аз днес не съм говорил.

О. Флурноа – Мисля, че г-н Обер ще се радва, ако можете да кажете малко повече за тази разлика, която току що споменахте?

Жак Лакан  – Това ще ни отведе много надалеч, към спецификата на означаващото. Типът знак се открива в цикълът на проявления, които можем с повече или по-малко основание да определим като външни. Няма дим без огън. Ако има огън, значи има някой, който го е запалил и поддържа. Дори и след това да забележим, че гората е пламнала, без някой да е отговорен за това. Знакът ни препраща веднага към субекта и към означаващото. Знакът е винаги интенционален. Той не е означаващото. Означаващото още веднага се възприема като означаващо.

– В продължение на това, което казахте, някои от вашите изречения бяха много красиви. Такива като „Жената с голямо Ж не съществува. Има жени. Жената е мечтата на мъжа”.

Жак Лакан  – Тя е мечта, защото мъжът не може да направи нищо повече от това.

– Други такива изречения са: „Жената е това, с което мъжът никога няма да може да се оправи”. Струва ми се, че в заглавието на вашия доклад се говореше за симптома, и аз в крайна сметка останах с впечатлението, че жената – това е симптома на мъжа.

Жак Лакан  – Казах го съвсем директно и точно в този смисъл в моя семинар.

– Дали може реципрочно да кажем, че мъжът е симптома на жената? И дали това означава, че посланието, което майката ще предаде, това символично послание, означаващото ще бъде прието по един и същи начин при малкото момиче и при малкото момче, защото майката е тази, която го предава било на дъщерята, било на сина? Има ли реципрочност или има някакво различие, от която не можем да избягаме?

Жак Лакан – Без съмнение има различие и то е свързано с това, че жените много добре разбират, че мъжът е странна птица. Преценете това спрямо жените аналитици. Жените аналитици са най-добрите, те са по-добри от мъжете аналитици.

– Какво е в крайна сметка това отношение към означаващото, което сякаш е нещо транссексуално, бисексуално?

Г-н Х. – Жените аналитици са по-добри аналитици, по-добри в какво и по какъв начин?

Жак Лакан – Ясно е, че те са много по-активни. Няма много аналитици, които свидетелстват за това, че те разбират нещо, а жените са тези, които излизат напред. Достатъчно е да погледнете Мелани Клайн. Жените излизат напред и излизат с едно съвсем непосредствено чувство за това, което е бебето в мъжа. За мъжете е необходимо да бъдат  грубо сломени.

Г-н Х. – Мъжете също имат желание да имат бебе.

Жак Лакан – ОТ време на време те имат желание да родят, наистина. От време на време има мъже, които, всеки по свои много специфични причини, се идентифицират с майката и те имат желание не само да имат бебе, но и да износят бебе. Това се случва. В моя аналитичен опит съм имал пет или шест много ясни случая, в които те успяха да  стигнат до там, че да го формулират.

Г-н ВОТИЕ– Като аналитик, дали вие сте имали възможност да работите отблизо с психосоматични пациенти? Каква е позицията на означаващото спрямо тях? Каква е тяхната позиция по отношение на достъпа им до символичното? Оставаме с впечателнието, че те нямат достъп до регистъра на символичното или че не знаят как да се закачат за него. Бих искал да знам дали във вашата постановка на проблема имате формула, която може да се приложи към тази група пациенти?

Жак Лакан – Ясно е, че това все още е неизследвана област. Все пак става дума за нещо, което е от порядъка на писаното. В много от случаите ние не знаем как да го прочетем. Трябва да кажа тук нещо, което да въведе това понятие за писано. Всичко се случва, сякаш нещо е написано в тялото; нещо, което е дадено като загадка. Неслучайно ние като аналитици имаме такова чувство.

– Но как да ги накараме да говорят това, което е написано? Струва ми се, че тук има едно прекъсване.

Жак Лакан – Това е точно така. Тук става дума за това, което мистиците наричат подписа на нещата; че има в нещата нещо, което може да бъде прочетено. Сигнатура (Signatura ) не означава сигнум (signum), нали? Има нещо, което трябва да се прочете, нещо, което ние често не разбираме.

Г-н НИКОЛОИДИС – Дали можем да кажем, че психосоматиката се изразява чрез езика на йерогрифите, докато невротикът се изразява чрез език, който има азбука.

Жак Лакан  – Да разбира се, това идва от Жан Батист Вико (бел. на пр. – италиански философ от ХVІІІ век).

– Е, винаги сме след някой друг.

Жак Лакан  – Разбира се, ние винаги сме след някой друг. Винаги има някой, който го е казал преди това.

– И все пак той не е говорил за психосоматика.

Жак Лакан  – Жан Батист Вико ли? Със сигурност не е. Но в крайна сметка нека подходим към нещата оттук. Да разгледаме тялото като повърхност, пригодена за надписване върху нея, като да си напишем собственото име. Тогава би трябвало да имаме по-разгърната, по-усложнена представа за йероглифа спрямо тази, която е имал Вико. Когато той казва йероглиф - а аз съм чел неговия труд  „Scienza nuova ” - не мисля, че той има много напреднали за епохата си идеи,

Г-н ФЛУРНОА – Може би нашите колежки ще искат да вземат думата. Г-жа Росие. Нека се получи интер-сексуален диалог.

Г-жа РОСИЕ – Искам да кажа, че когато по повод на психосоматиците говорихте за нещо написано („ quelque chose d’écrit” на френски), аз разбрах „des cris” (звучи по същия начин и означава викове- бел. на преводача). И са е запитах дали това, което се изписва в тялото на психосоматиците не прилича по-скоро на един вик, отколкото на слово. И затова на нас ни е толкова трудно да го разберем. Това сякаш е един повтарящ се вик, който обаче не е много разгърнат. Все пак не бих мислила за йероглиф, който ми се струва твърде усложнен.

Жак Лакан – Психосоматичното заболяване е по-скоро нещо усложнено и прилича повече на йероглиф, отколкото на вик.

Г-н ФЛУРНОА – И все пак е изключително трудно да бъде преведен един вик.

Жак Лакан  – Да, това е вярно.

Г-н ВОТИЕ – Винаги приписваме означаващо на вика, докато при психосоматиците много бихме искали да можем да им припишем някакво означаващо.

Жак Лакан  – Фройд говори за вика в един момент. Трябва да намеря къде беше това. Той говори за вика, но това няма продължение, така си остава без резултат.

Г-жа Y. – Разликата между написаната дума и изговорената дума? Останах с впечатление, че имате идея по този въпрос.

Жак Лакан  – Сигурно е, че между тях зее една впечатляваща пропаст. Как така имаме правопис? Това е най-учудващото нещо на този свят, а на всичкото отгоре именно чрез написаното словото прави своя пробив; чрез написаното и единствено чрез написаното, написването на това, което наричаме цифри, защото не искаме да говорим за числа. Има нещо, което е от порядъка на това, за което преди малко се зададе въпрос - нещо от порядъка на иманентността. Тялото в означаващото оставя белег и този белег е Един. Аз преведох „Einwiger Zug”, което Фройд обявява в своя текст върху идентификацията като едно - черта (trait unaire). И около това едно - черта (черта, която има стойността на едно), се върти целият въпрос за написаното. Дали йероглифът е египетски или китайски е все същото. Винаги става дума за конфигурация на чертата. Не случайно бинарната система се изписва само с единици и нули. Този въпрос трябва да се преценява на следното ниво – какво наслаждение се открива при психосоматиката? Ако си послужих с метафора като „замръзнало”, то е защото със сигурност има някакавъ вид фиксация. Не случайно Фройд използва термина „Fixierung” – то е, защото в тялото се изписва нещо от порядъка на числото.

Г-н ВОТИЕ – Има нещо парадоксално. Когато думата наслаждение сякаш придобива смисъл при психосоматика, той вече престава да бъде психосоматик.

Жак Лакан – Напълно съм съгласен. Това е пътят, чрез разкриването на специфичното наслаждение, което го има в неговата фиксация, през него трябва да се подхожда към психосоматичния пациент. Само така можем да се надяваме, че несъзнаваното, изобретението на несъзнаваното, може да послужи за нещо. В степента, в която ние се надяваме, можем да придадем смисъл на това, за което става дума. Психосоматиката е нещо, което в крайна сметка, в своята основа е дълбоко вкоренено във въображаемото.

Г-н Z. – „Soll Ich warden”, вие повече или по-малко транскрибирахте това с „За него се мисли”. Аз си мисля за дискурса на обсесивния, който мисли, премисля, разсъждава и който във всеки случай стига до там, че „той е мислен’. Това „той е мислен”, (което на френски е „il est pensé”), може ли също така да бъде разбрано като „dépensé” (думата означава изразходван, похарчен – бел. на преводача), в смисъл че приставката „dé”означава да бъде принизен. Дали можем да направим тази връзка между „dépensé”, което ще означава принизен и „il est pensé” – той е мислен?

Жак Лакан – Това има много тясна връзка с обсесията. Обсесивният е някой, който по своята същност е „мислен”. Той е „мислен” алчно. Той е мислен в затворен кръг. Той е мислен сам по себе си. И всъщност именно обсесивните ме вдъхновиха за тази формула и вие без съмнение сте разпознали нейната близост с обсесивния пациент, защото аз не съм говорил за това.

Г-жа ВЕРГОПУЛО – Нещо ми направи впечатление в семинара и то е свързано с времето. Понятието е времето на нещото. В рамките на трансфера вие казвате, че словото няма стойност на слово, че то няма нито емоция, нито проекция, нито изместване. Трябва да кажа, че не разбрах много добре какъв е смисъла на словото в трансфера?

Жак Лакан  – Вие за какво искате да получите отговор – за връзката на понятието с времето?

– За връзката на словото преди със словото днес. В трансфера, ако интерпретацията е точно насочена, то е защото има съвпадение между словото преди и словото днес.

Жак Лакан  – Трябва от време на време все пак да опитвам нещо ново. Че понятието е време, това е Хегелова идея. Но в моите „Ръкописи” (Écrits) има един текст върху „Логическото време и утвърждаването на антиципирана сигурност”. Там подчертавам ролята на бързането в логиката и по-точно това, че не може постоянно да си в очакване, защото трябва в един момент да приключиш. Опитвам се да свържа времето със самата логика. Разграничих три времена, но това вече е малко остаряло, писал съм го много отдавна, веднага след войната. До един определен момент приключваме винаги много рано. Но това много рано е просто избягване на едно много късно. И това винаги е свързано със стигането до края, до дъното на логиката. Идеята на универсалното е, че по някакъв начин то е предпоставено в езика. Отказът от универсалността е набелязан от Аристотел и той го отхвърля, защото универсалното е същността на неговата мисъл. Мога да предположа, не без основание, че това, че Аристотел го е отхвърлил, е следствие на характера, а не необходимост на логиката. Факт е, че логика имаме само при живия човек.

Г-н МЕЛО – В първия си отговор вие тръгнахте от думата сериозно и стигнахте до понятието за серия. Направи ми впечатление, че ние реагирахме на тази дума „серия” и подредихме болестите една след друга – говорихме за аутисти, за обсесивни, за психосоматици, появи се също така и жената. Това ме накара да се замисля за това, че вие сте дошли да ни говорите, а ние сме дошли да Ви чуем. И ето моят въпрос: не мислите ли, че между трансфера и контратрансфера наистина има разлика, която се разполага на нивото на властта?

Жак Лакан  - Много е показателно, че властта никога не почива на чистата, проста сила. Властта винаги е власт, свързана със словото. След като много дълго време повтарям непрекъснато някакави неща, започвам да привличам хора с моите приказки, които очевидно не биха имали тази власт, ако те не бяха в една серия, в една конвергираща някъде поредица. Тук става дума все пак за една власт от много особен характер. Това не е заповедна власт, аз не давам заповеди на никого. Но цялата политика почива върху това и всички са много доволни да има някой, който да каже „Вървете напред”, без значение къде в крайна сметка. Самият принцип, самата идея за прогреса е свързана с това, че ние вярваме в заповедното. Най-оригинално в словото, което аз се опитвам да схематизирам, ще го откриете в текста, който се нарича „Радиофония” („Radiophonie”), който публикувах вече не си спомням къде. Става дума за структурата на дискурса на господаря. Дискурсът на господаря се характеризира с това, че на едно определено място има някой, който е подобие на даващия заповеди. Този характер на подобие послужи за заглавие на един от моите семинари - „D’un discours qui ne serait pas du semblant” („За дискурса, който не е подобие”) -  и той е от съществено значение. Това, че има някой, който наистина иска да поеме функцията на подобие в крайна сметка очарова всички. Ако никой не изпълняваше тази функция на подобие на даващия заповеди, накъде щяхме да вървим? И чрез едно истинско съгласие, основано на знанието, че трябва да има някой, който изпълнява функцията на подобие, тези, които знаят, вървят както другите. Това, което вие сте уловили по специфичния за вас начин да оставате на разстояние е това, че вие говорите за сянката на властта.

Г-н ФЛУРНОА – Още един въпрос в тази поредица, за която говори д-р Мело. По повод на психозата вие въведохте понятието за форклузия, което се използва без много добре да се разбира какво обхваща то. Питам се, слушайки ви, дали при психотика, при ойто има форклузия, дали наслаждението е това, което е във форклузия? Дали става дума за истинска форклузия или става дума за подобие на форклузия? По друг начин казано, дали психоанализата може да достигне до психотика или не?

Жак-Лакан – Това е един много красив въпрос. Форклузия на Името-на-Бащата. Това ни качва на един друг етаж, на който се намира не само Името-на-Бащата, но също така и Бащата-на-името. Искам да кажа, че бащата е този, който дава име. Затова се говори още в „Генезиса”, където е цялата тази глупост с Господа, който е казал на Адам да даде име на животните. Всичко се случва, сякаш има два етажа. Господ,  предполага се, знае какви имена имат те, защото той ги е създал, така да се каже. А после всичко се случва така, сякаш Господ иска да постави човека на изпитание и да види дали той ще може да му подражава като маймуна.

            Джойс разказва истории във връзка с това. Жак Обер би трябвало много добре да разбира за какво намеквам, нали? Този, който първи ще каже „га-га” на гъската, ще каже „па-па” на патицата. Това, което се вижда в текста е, че човек е поставен в една гротескна позиция. Аз бих бил склонен да вярвам, обратно на това, което шокира много хора, че по-скоро жените са измислили езика. В същност, в „Генезиса” това се предполага. Те говорят със змията, т.е. говорят с фалоса. Те говорят с фалоса, който за тях още повече е нещо чуждо.

            Дори и това да е един от моите сънища, може все пак да си поставим въпроса - как жената го е измислила? Можем да кажем, че тя е имала интерес да го направи. Обратното на това, което се вярва, фалоцентризмът е най-добрата гаранция на жената.  И не само за това става дума. Светата Дева е стъпила с крака си върху главата на змията. Това означава, че тя се опира на змията. Всичко това е било във въобржението, но някак си приглушено. Било е необходимо някой толкова странен, колкото е Джойс, за да го върне на мястото му.

            Той много добре е знаел, че неговите отношения с жените са единствено и само негова песен. Той се е опитал да разположи човешкото същество по начин, при който то има едно достойнство и това е да се разграничава от казаното преди това. Но в крайна сметка всичко е повторение до втръсване, това е симптомът.

            Най-силно съм привлечен да кажа, че това е собствено човешкото измерение. За това говоря за Джойс–синтомът и затова го изписвам така, като една дума.

 


Става дума за текста на Жак Лакан „Предложение от 9-ти октомври от 1967 година относно психоаналитика на Школата”.

template-joomspirit